Шамаросвала съм ги като бебета - нали знаеш, когато трябва да създадеш първосигнален рефлекс да не пипат контакта, да не изсипват чинията на земята и др. такива. От как са проговорили никой не ги е удрял до миналия месец, когато една даскалица взела че ми цапнала малкия син зад врата (не е много малък - на 17) и той вика няма да влизам в час, докато не я уволнят - или тя напуска или аз. Обаче нея няма да я уволнят - възрастна жена пред пенсия, пък и е много субективно дали едно перване е бой и т.н. Остана варианта той да напусне, т.е. да го изключат заради неизвинени отсъствия. А даскалото е елитно. И аз взех да му обяснявам че животът се състои от компромиси... абе гадно беше. Демек, аз не съм те била, ама по принцип хората може да те бият и ти да си траеш, щото бъдещето ти....

Не знам, сложно е. По принцип съм противник на всякакво насилие - бой викове, психически тормоз. Обаче агресията е част от живота. Важно е да знаеш кога как да я преценяваш. Ако някой по-темпераментен родител не може да се удържи в изблик на краен яд и причини болка на детето си това не винаги е толкова страшно. Важното е после да му обясни че съжалява, и някак да му покаже че го обича и че го харесва такова каквото е. Ако успее - тогава всичко е ОК.

А аз сега се чудя как да обясня на моя че не му позволих да напусне даскалото, но всъщност бях горда че е готов да го направи ей тъй на за едното достойнство. А бе, да му е..ш майката.