Не мога да разбера, как може да "потъваш в земята" от това, че момиченцето ти се срамува...или , че не иска да каже нещо, дето вкъщи спокойно го казва, или преиначава нещата...
Тя е на 5 години, изгражда себе си, и в семейството трябва да й помагате...
И моята дъщеря е на 5 години, и аз знам, че умничка и разумничка (изключвам моментите на детски капризи), но и тя се срамува от определени хора...ми, те се 'нахвърлят' с въпроси, похвали отгоре й : "Здравей...слушкаш ли, много си красива, ау какви панделки, на майка си приличаш, тате къде е....ходиш ли на детска градина..."
И на нея видимо не й става приятно, за другите се била срамувала:)), а аз си я познавам, та в такива ситуации тя не отговаря, и аз си я защитавам като отговарям вместо нея на въпросите и ,естествено, й се усмихвам...така не й натрапвам чувството за срам...
Бих казала, че тя не отъждествява тази думичичка със себе си, а винаги казва за други деца: "Преслав се срамува..."
Като са малки отбират хората , с които да са по-отворени и с които да са мълчаливи...нормално е...
А когато каже нещо невярно , и аз усетя , че го казва нарочно, усмихвам се и казвам : " тя се шегува"...
Имаше един период, които имаше борба коя думичка да надделее, шега или лъжа...
В семейството никога не сме я лъгали, премълчавали да , но лъгали -не, и сега (един малък пример): тя казва
"наядох се ... не , бе , шегувам се" и се смее...или "днес не слушах...шегувам се..".
Докога ли...
Отклоних се от срама...но с една дума да кажа: когато я подкрепяте в трудните моменти на срамуване, тя ще го преодолее..
Срамуването е част от характера, но можете да й помогнете то да избледнее...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите