Имам си любимо място, в центъра на града. Вътрешен двор, образуващ окръжност. Стените са облицовани с груб камък.Но най – главното е – небетО!...заключено в „О”.Харесва ми да седя зад масичката, облегната на стола и да гледам на горе.
Обикновенно сме двете с някоя книжка.Този път, е Ошо: «Чашка чая. 365 писем». Вниквайки в изреченията, от време вдигам глава и се вглеждам в синия океан, по който текат самолети, плуват птици, и на чиито вълни се люлеят редки облаци.
В чашката зелен чай, която стои пред мен, се разтваря цвете.На повърхноста на водата, се отразява плоскоста на небето.Триизмерният свят, съдържа в себе си двумерен. Приближавам лицето си до чашката, но колкото по-близък става аромата на
чая до мен – толкова повече, образа на небесния океан, се измества от картината във вдлъбнатото дъно на чашката. Там има – хризантема, умело «отгледана » от майсторите на чая. През течноста, чашката изглежда не толкова дълбока. Разглеждам, листенцата на цветето, направено от чайни листенца.В тях – са всички оттенъци на зеленото: от тъмно бутилково и хаки, със смес от тютюново, до ярко грахово, нежно фъстъчено и салатено. От средата на цветето се появява гирлянда от жасмин. Помагам и да разтвори парашутния си купол, като накланям чашката. Благоуханието се стича с нежна сладост.
Писмата, които чета, са обикновенни, но обладават странна особенност.Те все едно забавят, движението вътре в мен и на около. Мислите стават лениви. Движенията ми – също.Музиката, звучаща от динамиците, окачени по стените, гласовете на малкото хора, прекарващи работния си следобед в кафенето, шума на колите, зад стените – всичко става приглушено, все едно, че между мен и суетата на света са опънали плътна тъкан, оставяйки от кристално-чистите усещания – само осъзнаването на слънчевата топлина по кожата и аромата на чая.
Премествам погледа си от отражението на небето в чашката със зелен чай към небето над мен. НебетО. Океана. Океана на небето. Небето на океана.Отражение на отражението.
Бавно, глътка след глътка, допивам чая и гледам чаинките, уморено паднали, като купчина есенни листа, намокрени от дъжд. И съм точка на съприкосновението на океана и небето, разтягам се, в невидимата нишка на хоризонта между тях, в тях, през тях..
Живей днес–тук и сега.
«Утре » е заблуда –
Онова «утре », отминало като вчера, и онова «утре » , което ще настъпи.
Съществува само даденият момент.
Само този момент е вечен.
Редактирано от vidiya на 23.10.12 16:46.
|