Re: Пътепис от Индия / Фен клубове / Индия

„Та значи, – започна той, – това, което го гледате по телевизията за Индия е абсолютно вярно. Ама не това за забележителностите, а това, което показва живота на обикновените хора. Цигания! Цигания до шия! Ужас!
Бяхме в Делхи, а трябваше да стигнем до Хималаите. Ама ние, нали прости и за първи път там, не знаем кой е най-евтиния начин [да вметна, че пътуването им е било платено в голямата си част отвън] и затова се събрахме с още двама американци и си хванахме такси. Таксито беше един разпадащ се „Лендровър” ли беше, „Рейнджровър” ли беше... Викам си: „Как ще ни закара това до там, все пак са 1000 км?!” Ама не колата беше най-лошото – ти шофьора да видиш! Един мазен индиец, вечно нахилен и непрекъснато си приглажда перчема с ръка. И цигарата с тревата не слиза от устата му! Мале, тоя като седна на волана... Мале мила! Как излязохме от града не знам... А на магистралата (тя една огромна, права) под 180 не падна (то повече и не можеше да вдигне). И макар и магистрала – по нея хора, хора, крави, крави и каквото още се сетиш. Бях на седалката до него и му викам: „По-спокойно бе, ще пребием някой!” А той ми се хили щастливо, вика ми „Йес, сър!”, приглажда си перчема и си пафка тревата...
В един момент (явно съм задрямал) се събуждам от рязко набиване на спирачки, политам към предното стъкло и какво виждам: Малко индийче лети хоризонтално на метър от земята. Летя, казвам ти, поне десет метра. А то какво станало – нашия серсемин да вземе да блъсне някакво дете с колело. Колелото беше на сол, а на индийчето само му се беше скъсала каишката на сандала. И веднага като се събра една тълпа! Ама за стотни от секундата! Нашия шофьор излезе, хили се и нещо говори на хората, а ние седим вътре и се чудим какво да правим. В този момент виждам вдясно една огромна купчина хора, която бавничко се движи. Движи се, движи се и спря. И започна да се разпада. Разпада се, разпада се и отдолу се показа... влак! И всичките дойдоха при нас!
В този момент се появи полицай. Те индийските полицаи ходят по едни куртки и къси гащи и нямат оръжие, а една бамбукова пръчка под мишница. Поразпита какво е станало и като хвана нашия шофьор – бой, бой! – с тая пръчка. Тъкмо го остави и двама-трима мъже разбутаха тълпата и почнаха нещо да се карат с полицая. Те пък се оказаха роднини на момчето. Като хванаха и те шофьора – бой, бой! – викам си край! Хеле дойде една полицейска кола, от която слезе явно някакъв началник с още един полицай. Отидоха при другите и „джабала-джубала” нещо взеха да говорят. После като се обърнаха към нашия шофьор, че като го подлепиха и те – бой! бой! – викам на другите „Давайте да слизаме да го отърваваме, че тука ще си артисаме!” Пък той нашичкия само се изправи, изтупа си праха от дрехите, кланя се, хили се, приглажда си перчема и нещо говори. По едно време идва при нас и вика: „Глобата е толкова и толкова долара, давайте ги и да продължаваме”. „Ама чакай бе, – викам, – що ние да ти плащаме глобата?!” „Щото – вика – аз пари нямам. Аз съм работник. Той шефа, ако даде...” Хъката-мъката събрахме там колкото искаха и си платихме...
Стигнахме до Хималаите и стана време да се връщаме. Ама вече знаем! Хванахме си автобус. Леле майко! Такова като индийски автобус няма нийде по света. Хора насядали навсякъде – по седалки, по земята, по покрива... И прозорци няма – хората висят извън автобуса, държат се за рамките и на по-острите завои се веят като знамена... А това да си кондуктор в индийски автобус е висшата форма на акробатиката. Тоя човек откъде минаваше – отвътре, отвън, излиза през прозореца, качи се на покрива, промуши се пак вътре през някаква дупка – страшна работа! И всичко в движение. Индийски автобус не спира. Спира само на първа и на последна спирка. По едно време едно дебело женище, както беше седнало върху огромна купчина вързопи, взе да ги хвърля през прозореца. И докато ние се чудим какво става, се хвърли и то. То имало междинна спирка... Че и се затърча след автобуса, крещейки нещо, та отвътре й хвърлиха още един вързоп – явно го беше забравила. Така е, не спира автобуса – само леко намаля. Голям майтап е да видиш добре облечен индиец – костюм, вратовръзка, куфарче – как се затичва към автобуса, хвърля куфарчето вътре и скача след него... Та такива ми ти работи.”