Част VII-ма
Мумбай, Елефанта, Гоа….
За Мумбай май казах някои неща… Дано не се повтарям, защото ме мързи да се връщам И да чета ;))
Тук на два пъти пихме истинско кафе. Единият път го взехме от закусвалня и трябваше да го “пушим” на улицата. А вторият път дори беше в заведение – Madragar café (дано не бъркам името). Ама мястото е готино. Както и друг път ми се е случвало в Индия (по повод непредвидимите и абсолютни неочакваности), отваряш някаква врата и попадаш в късче друга реалност.
Кафенето обикновено беше претъпкано. Имаше много европейци и не малко млади индийци/ки. Гърми джубокс. А ние сме зажаднели за музика. До момента сме срещали само индийски песни… И изведнъж – до болка познати звуци, които неизбежно са свързани с моменти от животите ни до сега и спомени и носят точно определени усещания. Не мога да повярвам как музиката нахлува винаги по този начин в теб и те оставя обезоръжен. Връхлита те като изгарящо желание и те зашеметява в поток от мисли, спомени и безпределност… И как за миг образува остров насред Индия, (който не съм сигурна че бе свързан с дома, но бяха видими нишките) в друго пространство, извън времето и конкретната реалност…
Младите индийци/ки също си заръчваха любими западни парчета на джубокса ;) И малко неестествено куфееха…
В същото това кафене пих най-хубавото ласи в тази страна. Беше бананово. Доколкото разбирам е нещо като плод с мляко. Абе нямам идея точно какво е всъщност, ама е вкусно! Говорите с анти-млекар. А от мляко със захар направо ми става лошо!
Не успяхме много да се насладим на нощния живот, защото наистина градът е порядъчно скъп. Но се разхождахме до откат!
През деня се съгласихме на екскурзия с кола из Мумбай. Забравих да уточня. Бомбай е английският му вариант за име. И че през целия Мумбай-Бомбай бях със стряскащ коремобол и ограничени движения…
За градините на кралица Виктория вече споменах, както и за кулата на мълчанието и за фестивала на прането. А не ми се разпростира върху къщата-музей на бащата на Индира Ганди. Храмовете също не ме впечатлиха много. Изобщо – мразя пътешествията с кола. Понякога е много полезна, ясно, че разстоянията са огромни! Но ето на! Просто минахме набързо отнякъде и аз не можах да усетя нищо. Та как да съм подробна!
Не помня дали споменах за “малкия Пакистан” – квартал, населен с бегълци от Бангладеш. Живеят в изключителна бедност – зад поредица от “завеси”, отделящи ги от пазара, закрепени на нещо, в което с усилие би могъл да припознаеш скеле.

Guest House-ут ни беше точно срещу морето. А на близо бяха два впечатляващи хотела, И двата се казваха Тадж Махал. Старият е огромна сграда във викториянски стил, строена през 1903, а новият е небостъргач. Нощем и двата са осветени ефектно. Намират се точно срещу поредната Индия Gate, откъдето тръгва корабчето за Елефанта.
Пътят към острова е индийски 45 минути, което в целия останал свят е час и малкo… А тръгването “веднага” е още толкова ;)) Понякога се налага клатушкащ преход между няколко лодки, докато стигнеш до своята. Двуетажни са, но понеже беше слънчево, се завряхме на “партера”. На борда имаше голяма табела, забраняваща снимането. Което, обаче не пречеше на всеки, който има камера, да я пусне в действие. Аз не. (После видях, че минаваме покрай някакви военни кораби или бази). Някъде в този момент мрънкането на Любо беше достигнало кулминацията си ;) И аз го избегнах ловко като отидох да пуша (зле съм с терминологията) на края на лодката… И проведох прелюбопитен разговор с двама пушачи индийци, които не знаеха английски, но ме поканиха да седна при тях.
Все се надявах следващият остров да е нашият, но отминахме толкова много и все не беше той…
Когато най-сетне стигнахме, ни чакаше малко открито влакче, като тези по “Златни пясъци”, което да ни отведе на върха (според пътеводителя). На практика – на около 100 метра по-навътре в острова. Огромният отлив беше оставил набраздена кал и лодки, нелепо стърчащи на сушата.
От крайната спирка на влакчето започват гъсто наредени магазинчета и сергии, които неусетно преминават в стълби. Знаех, че имаме само час до последното корабче за обратно. И като стигнахме най-накрая до входа и трябваше да попълня дълъг ферман (най-малко 15 минути) за да ми разрешат да ползвам камера, тутакси се отказах. Разчитах на апарата на Любо. И съм си виновна, че нямам нито един кадър от най-вълнуващото ми преживяване в Индия! На! Нямаше достатъчно светлина за апарата вътре!
Може би е по-добре… Купих си малка брошура само за да установя, че нито една снимка не може да предаде онова, което се случва там! В полумрака!
Из целия остров са пръснати скални храмове. Както се сещате, видяхме около един ;)) Но сигурна съм че е бил най-прекрасният от всички! Струва ми се, дори Любо го призна…
Ето там имах видение на живо. Мястото го предизвиква. Не беше спиритическо изживяване. По-скоро дъх от нещо, което е било и е толкова осезаемо, че можеш да върнеш фреймове… Проблясъци от миналото. И да почувстваш как е изглеждало тогава. Пред лицата в камъка. Триглавият Шива.

Докато се опитвах да се завра в една тъмна дупка, за да видя отблизо лингам, се разбра, че камерата (все пак имах 2 деления) не работи, фенерчето – също. За всеки случай проверих GSM -a. (Знам, че съществуват такива места и в България, където техниката просто отказва). Ама той си работеше.
Понеже се разговорих с една млада маймуна отпред, сума притеснен народ се извървя да ме предупреждава колко са агресивни и да внимавам да не ме одере. Имаше и такива случаи, особено ако те мернат да носиш храна. Убедих се с очите си. Ама моят не беше такъв ;))

Сещате ли се за една голяма книжка с Индийски приказки. По нея много се захласвах като дете. Гледах илюстрациите с часове. Елефанта е като място от тази книга…
И е приказно!

Сварихме последната лодка!
Точно малко встрани от мен имаше кичозна умалена статуя на триглавия Шива. По едно време настъпи бурно разселение заради огромните хлебарки, но най-сетне стигнахме обратно в Мумбай. Следва приключение с шофьор на такси, който не знае английски. Имахме достатъчно време до влака към Гоа, но багажът ни беше на гарата. И беше съвсем ясно, че таксито ни кара към друга гара, въпреки опитите ни да го напътим. Наврях му билета под носа. Никакъв ефект. Освен леко ускорение ;)) Даже се притесних, защото по едно време и билета изчезна…
Добре че на грешната гара сред различните желаещи да ни помогнат по всякакви начини имаше английско говорящи, та да обяснят на шофьора къде да ни закара. Излишно е да казвам, че платихме целия курс. Но поне не изпуснахме влака! После и един носач ни одруса здраво. Там не винаги хваща дикиш като кажеш на някого, че не искаш услугите му ;))
Докато пътувахме, Любо много старателно изчете гида и предложи да не слизаме на гарата, написана на билета. Прав беше. Първо решихме да видим как е на север – Чапора и Вагатор.
Оказа се, че в Гоа рикшите имат врати и стъкла на прозорците. А е толкова топло! Защо нямаше такива екстри във Варанаси!
Разминахме се с автобус, на чието предно стъкло с изненада прочетох “Mother Mary bless your way!”
Ми малко време ти трябва все пак да свикнеш, че си в християнски щат! Хванахме автобус до Чапора. Из цяла Гоа в това превозно средство пътува по някое момче-помощник на шофьора, което със странни подсвирвания и провиквания сигнализира за желаещи да слязат или да се качат, аварии и други тайни за мен работи ;))
В Чапора не можахме да си намерим подходяща къща, но пък открихме капанче (Sunrise restaurant – Chapora) с истинско кафе! Цял чайник ни донесоха. И миришеше на кафе!
В Гоа можете да ядете навсякъде. Има много туристи и явно домакините са помислили за това…
Пристигнахме в пика на сезона, но не ми изглеждаше особено оживено. Явно моментът е бил слаб ;)
Така или иначе – спахме във Вагатор. Искам да отбележа, че това беше единственият ни хотел със сейф, където държахме най-ценните си неща – заснетите касети… ;) Поради общата баня на етажа, трудно се докопвахме до вода. И определено не бяха предвидени одеяла. Не е студено през нощта, но аз съм си зиморничава. Добре, че Богът беше до мен ;)
Хотелът беше близо до плажа, но случихме неделя и гъчканицата беше голяма (предимно индийци)… Начинът им на плажуване дълбоко ме озадачи – стоят прави, с дрехите, така влизат и в океана… Всъщност, никъде в Гоа не видях лежащи на пясъка. Само в Палолем май имаше няколко издънки (освен мен). Курортистите обикновено се пържат върху дървени скари.
Пясъкът е много ситен и се лепи навсякъде. Трудно можеш да го махнеш от себе си. Водата е стряскащо топла, с температурата на въздуха. Дори през нощта, когато най-сетне успях да се топна за малкo… М-да! Изключителното щастие да си жена! Ама за следващия живот съм заръчала смяна на пола ;))
Привечер сума народ се събира да гледа потъващото в морето слънце. Накацали са по скалите и по пейките наоколо, приковани от цветовете на залеза.
На следващия ден си наехме мотор – тук това е обичайният начин на придвижване. А Гоа е най-малкият щат, така че моторът се оказа много удобно нещо да скъсиш дистанциите. Ако трябва да бъдем честни – в началото аз мрънках, докато се подрусвах отзад, прахът се набиваше във физиономията ми, сълзите от вятъра не секваха от възпалените ми очи, всяка бабуна на пътя предизвикваше цепоглава ми, а коремът все така ме присвиваше…
Доста по-късно, когато намерихме каска, се пристрастих към този вид пътуване. Може би защото тогава най-сетне започнах да виждам и пътя наоколо ;)) Всички невероятни и наситени от цветове (за пръв път в Индия) гледки…
Единственото, което рязко ми пречеше да летя, беше, че през цялото време (особено в началото), трябваше да повтарям на Любо “Ляво, ляво, ляво”, понеже по стар навик карахме в насрещното ;))
М-да…
Та така обиколихме Mapusa, Chapora, Vagator, Andjuna, Baga, Calangute, Candolim, Panadji, Old Goa, Fort Aguada….

В Анджуна след няколко дена би трябвало да се състои голям пазарен ден, на който да присъстват занаятчии от цяла Индия, но нямаше как да го дочакаме.
Плажът там беше по-хубав от онзи, във Вагатор. Точно там Любо имаше близка среща с някакъв разхождащ се бик, с когото нещо не се харесаха…;))
Единственият проблем в Гоа бе че не можех да остана сама. Както беше ни предупредил пътеводителя, в този щат има много бели жени, пристигнали на секс-туризъм. Истина е. Видях го с очите си! Една вечер в Палолем. Как се запознават и след няколко минути вече са вплели телата си така че трудно можеш да отделиш кой крайник чий е.
Още при първия опит да остана да пия на плажа сама кафе отнякъде започнаха системно да прииждат разни типове, които се интересуваха имам ли нужда от компания, искам ли масаж и дали съм самотна.
Любо много яко се беше изнервил с моето “отивам за малко на плажа”, понеже бях пропуснала, че парите са у мен, а той (горкия) трябваше да виси в кафенето точно над плажа, без да може да мръдне…
Там открих един много мой черен, голям и пълнещ камък, който сега не мога да намеря из багажа!
За да си стигнем до хотела във Вагатор трябваше да минем неизбежно в плътна близост до околните магазинчета. Едно девойче не ни оставяше на мира И нямаше как – трябваше да посетим нейния. Поиска си да й подаря от моите гримове, но аз не си бях предвидила излишни неща и нямаше как. Беше силно разочарована. Подадох й червило И тя посегна да го сложи с пръст. Не от хигиенни съображения ;) Така че лично я червосах и мисля, че беше много доволна!
Успяхме да разгледаме и Old Гоа и Панаджи. Има огромни прекрасни катедрали. Усещането вътре е смущаващо. Може би заради лепкавия кич наоколо. Но отвън са много красиви!
Има наистина впечатляващи места в цяла Гоа. И джунгли ;)) Къщите са предимно в бяло, понякога – бяло и синьо, с дворчета и орнаментирани каменни огради.
И, като попаднеш някъде в уличките, от там струи цялата португалска музика, за която можеш да се сетиш. Не се чува, но точно там й е мястото ;)

Подробности от пейзажа:
Луната в тази част на света (когато намалява) се изяжда отгоре! Изглежда много невероятно!
За пръв път видях и звездна пътека по вълните.
Звездите са безчет. Но дори да ги гледаш с часове, няма да се отлепи нито една! За сравнение – по нашето море звездите също за огромни и безкрайни, но задължително падат ;))

Често ми се случваше да ме питат за пръв път ли съм в Гоа. Понеже няколко човека ме припознаха, да са ме виждали и миналата година (без никакъв подтекст или друга уловка).
Навсякъде има помещения за аюрведически масажи. Или курсове по йога (както и на много други места, особено хотели, в Индия). Също и фризьорски салони.
Чести са и шевните услуги по улицата. Минеш не минеш 50 метра и хоп! Шевна машина на която някой нещо работи ;))
Минахме покрай една строяща се църква, върху чийто неизмазани стени бяха нарисувани демони.
Във форта и навсякъде по плажовете има камъчета със странен червено-оранжево-розово-лилав цвят.
Май съм пропуснала да кажа, че навсякъде в Индия децата са с униформи (различни за всяко училище). А най-разпространената игра е пускане на хвърчила. Във Варанаси, около Gang, потрепват заплетени, останали в плен на жиците или на някоя хищна стряха стотици шарени хвърчила… На много места гледах, че играят и импровизиран крикет ;))
В Гоа индийците са много набожни и всеки път, когато минат покрай църква го отбелязват с поклон или целуване на кръстчето, което виси на врата им.
Пак в Гоа разнообразих принудителната си диета от чипс със сол. Между другото, и това се оказа малък проблем – не навсякъде има, за разлика от чипса с някакви гърмящи и силно лютиви подправки ;))
Освен че моторите са широко застъпени в Гоа и всички (и курортисти/ки и местни го карат), те са нагъсто навсякъде в Индия. Жените седят зад шофьора настрани. Нямам идея как точно пазят равновесие. А понякога средноголямо домочадие с багаж успяват да се натоварят (?) на същата площ. Те си знаят какви техники прилагат ;))
Споменах ли, че на улицата често ядат в чинийки от листа? И че носят тежките неща на глава? А че непрекъснато ми предлагаха сари, с учудване разбираха, че вече имам (купено в Бг) и се интересуваха дали знам как се облича…
И за това, колко е странно, когато можеш да си говориш на висок глас всичко, защото наоколо никoй не разбира езика ти?


Честно казано, сега се напъвам да си спомня къде точно бяхме на рейв-парти. В пътеводителя пишеше, че това мероприятие някога е било страшен пирон и се е провеждало на плажа. По-точно, след заряда в някое заведение, купонът се пренасял там. Но вече е забранено.
Така или иначе, след като вечеряхме в едно мило заведение, в което мравките бяха напъплили по захарницата и, макар че ни донесоха нова, те бързо се преселиха и в нея, се понесохме към рейв-партито. Това е по любовата част. Той колекционира подобни изживявания от пътешествията си. Аз дебютирах тук и ми беше интересно… Всъщност, наистина е някакъв феномен. Индия в случая няма нищо общо ;)
Паркирахме мотора, едва си намерихме място, защото посещаемостта бе завидна, а и всички бяха пристигнали по нашия начин – на мотор.
Имаше хора от всякакви националности. Част от тях се поклащаха в хипнотичен транс на огромно празно пространство, оградено с палми, а другите щъкаха наоколо, просто седяха и зяпаха… И се забавляваха. Наблюдавах как се запознават хора. Най-често – покрай екзотични лули с джойнт, който се предава от ръка на ръка… Любо на дълго и на широко ми обясни ефекта joint + този тип музика, но аз няма да го разказвам. Това си е негово усещане… Странното е това, че никoй не се вълнува как го възприемат околните, че можеш едновременно да си сам сред хора (без да бъдеш самотен) или да намериш подходящо обкръжение, с което сте на една вълна… Абе, интернационално-космическо ;)) Има някаква магия в това непрекъснато движение, в този ритъм-транс, в отдаването (абсолютно безхитростно и без превземки)…
Задава се част VIII –ма….