|
|
| Тема |
 да обичаш отвътре... |
|
| Автор |
dng (darling) |
|
| Публикувано | 22.08.04 15:21 |
|
|
|
Йон и Ана бяха застанали на ръба на огромна черна скала.
- Какво е това под нас? - попита тя.
- Това са световете, Ана - отговори той - Ето, виждаш ли, всичко се върти кръгообразно под нас.
- Всичко ли е това?
- Да - каза Йон.
- А ние къде сме? -попита тя.
- Чуй ме Ана - ти знаеш че ние отчитаме времето и реалността по
това, което си спомняме за нас. За всичко, което се е случило ние бъркаме назад в спомените си. Ако не бяха те ние нямаше да знаем кои сме, следователно, нямаше да ни има. Но след като ние си спомняме всичко,което ни се е случило и можем със същата сила и въздействие да си представим различни неща и случки, които са измислени чрез нашия разум, то тогава къде е разликата между това, което ни се е случило и това, което си представяме. Няма разлика. Това означава означава, Ана, че ние никога не сме съществували, не сме били, няма ни сега и никога няма да бъдем. Никога.
Ана го погледна просълзена. Слънцето залязваше далеч под тях. Йон каза:
- Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай.
- Страх ме е Йон - отговори тя.
- Не се плаши. Така е трябвало да стане.
И той разпери крила и полетя в огромната бездна. Световете се пръснаха в безпорядък. Светлината се сви на кълбо и простена уплашено.
- Ана, ела! Аз виждам отвъд смъртта - извика Йон.
- Ана скочи и разтвори крилата си. Направи един кръг и потъна
надолу. Последното, което се чу беше:
- Почакай! Не мога без теб в нощта.
"Не мога без Теб в нощта..."
Има хора, за които знаеш, че ще се срещнете във Вечността...
Не питам кога...
Не питам защо...
Знам.
| |
| |
| 
|
|
