ЗИНГ-ЗИНГ-ЗИНГ Георги Ушев 05 АВГ 2000 …"Вертолетите от оня край на летището - чуваш ли ги? Цивилните вертолети. Звучат точно както нашите. Едно време. Нашите бяха цивилни, Алуетки. Нямаше пари за военни вертолети, затвърдени за бойна употреба. Нито имаше пари за гориво, да разнасяме броня над храсталаците. Цивилни машини. Боядисани в камофлаж. Тук-там загубим някоя, свалена. Но ставаше рядко. Спомням си, сега като слушам зинг-зинг-зинг на лопатите. Малките лопати, на малките вертолети - те зингват. Не като лопатите на тежките Сикорски или Боинг, които думтят. На патрул отивахме с два вертолета. Един носи ударната група, 6 човека, леко оръжие, ФН7.62. Другият носи покриващата група, 4 човека, 2 ФН7.62 и 2 леки картечници ФН МАГ7.62. Зинг-зинг-зинг… Ниско над храстите. Толкова ниско, че лавирахме измежду дърветата. Пилотите знаеха храсталаците и с вързани очи. Свалят ударната група към три километра подветрено от целта. Свалят покриващата група в страни, на завишена позиция. Три километра за формиране и подход към нападение. Само дето ние го наричахме "разчистване". Карабините на полу-автоматичен огън. Никаква автоматична стрелба. Започна по заповед, да пестим муниция. И от нея икономисвахме. После видяхме, че в полу-автоматична стрелба прицелът ни се подобри. И броят попадения, за дадено време, даже се повиши! Един вид, по-бързо разчиствахме целта, с по-малко патрони. Иначе не беше впечатляващо. Нямаше внушителното ручене на автоматични откоси. Пукот, няколко изстрела, тук-там единичен изстрел - и това е. Чуем ли автоматичен откос - значи терористите стрелят. Те пък само автоматична стрелба! Така и не се научиха да стрелят с прицел. Навикваш и на това. Чуеш пукот, наш, затрещят онези в безкрайни откоси, чуеш пак някой и друг наш изстрел - и тишина. През тишината чуваш приближаващото "зинг-зинг-зинг" на вертолетите. Качим се обратно в тях - и хайде към новото разчистване… Зинг-зинг-зинг-зинг… Ние бяхме на контракт. Наемници. Млади, здрави момчета, всичките. Напористи. По-точно, с "пре-насочен" напор. Избягал си от комунизма. Бутнат те в лагер, чувал си как става. Започва процеса да подаваш за емиграция: заявки, интервюта, прегледи… Някой злобар те наклевети, за нещо. Случиш първото интервю с австралийците. Те бяха най-гадните. Прочетат клеветата, видят белег от детска имунизация, и решат че е татуировка, самоделно изтривана. Или фиксират на белег от момчешка дивотия. Имаха имиграционен наръчник за разпознаване на престъпници; татуировки и телесни белези бяха най-отгоре в списъка. Отрежат те: престъпен елемент си. Канадчаните - те също те отрежат, защото си беден, а и младо момче, само, знаят защо си отрязан от Австралия - и те на потенциален престъпник те издокарат… Американците, нали нямат разузнаване за дупка, уплашат се от отказите на австралийци и канадчани, нали те уж ползват данни от английското разузнаване. Уж. Та и американците те отрежат… Загниеш в лагера. Избор: "постоянната временност" в лагера, като животно, или обратно при "другарите". И един ден дойде някой от Родезия. Хубав, усмихнат. Държи се с теб като с човек, не като с добиче или с престъпник някакъв. Насъбере момчета все така изритани. Знае, че всички сме здрави и психично-стабилни; минали сме прегледи. Всички сме служили набор; започваме поне с минимум военна култура. И човекът предложи наемните контракти. Каквото за Родезийската Лека Пехота - това и за нас; еднакви условия. Заплатата сносна. Шансовете за оцеляване - и те сносни. Отслужиш контракта - получиш паспорт. Истински, не червените парцали, от които бягахме. И можеш пак да опиташ за Австралия или Канада или САЩ - ако искаш. Или да се преселиш в Аржентина. Но не като беглец, а като свободен човек, с достойнство. И момчетата подпишат. С благодарност подпишат. Патрулите бяха добре. Повечето момчета оживяха. Е, станахме убийци. Усъвършенствани убийци. Толкова усъвършенствани, че контрактът към Родезия още неизтекъл - идват разни други хубави хора, да ни канят после на техен контракт. Някои момчета продължиха. Обладава те, тази сила. Силата да видиш човек и да можеш да си представиш колко лесно би го превърнал в гниеща мръвка. И тръпката от патрулите. Десет човека, шестима ударни и четирима покриващи, срещу средно двойно повече терористи. Ще излезеш ли жив? Ще заслужиш ли да излезеш жив? Ще докажеш ли, че заслужаваш да излезеш жив? Знаеш ли с какво превъзходство започваш да гледаш към света? Защото го виждаш колко е мръсен! И защото си доказъл, че даже в този мръсен свят - ти си от малцината, които заслужават да останат живи! В този толкова мръсен свят, толкова мръсен, че представители на същите онези страни, които са те унижавали с въобразени твои престъпни наклонности - когато си бил невинна душа, сега идват да ти предлагат сладки сделки - именно защото си доказано-добър убиец! В моя патрул се освободи място. Вече нямаше толкова наплив на момчета като нас, от Източна Европа. И поставиха черно момче. Временно. Черните също носеха родезийска униформа. Те също се биеха срещу терористите. Ако някой ти запее, че терористите били борци за черна свобода. Черните се биеха с особена настървеност. За нас, бялите момчета, нали бяхме външни, патрулите бяха чисто и просто работа по контракт. Черните момчета - за тях това беше истинска война. Но избягваха да ни смесват, черни и бяли, в един патрул. Не, не заради расите. А заради културата. Суеверията, по-точно. Убеден съм в това. А суеверията са основен психологичен фактор, в условия като нашите тогава. Войнишкото суеверие е опасна работа, да знаеш! Не знам дали дава сила, но знам как подкосява. Говорейки за черното момче в нашия патрул. Веднъж след патрул нашият вертолет се повреди. Приземихме се край някаква затънтена група колиби, в дълбоките храсталаци. И до като чакаме да дойде нов вертолет, да ни вдигне, черното момче се забута измежду колибите. Заприказвало се с някакъв дядка. Който хвърлял кости. И черното момче - те много вярват в хвърляне на кости! - помолило дядката да хвърли кости за него. И дядката хвърлил. То "хвърлил" значи една дълга процедура на хвърляне, разглеждане на кокалчетата, размишляване, гадание, заклинание, ново хвърляне… Нещо такова. Не е като да хвърлиш зар, не. Нашите пилоти поправиха вертолета преди да дойде нов, и отлетяхме. Но не преди черното момче да разбере, от хвърлянията на костите, че то можело да бъде убито. Какво проницателно предсказание! Суеверията били глупости? Може. Празни приказки? Може. Но какви могъщи глупости и празни приказки! Черното момче се поболя! Ние от начало го взехме на шега. То какво очаква, след като всеки ден лети по разчистване!? "Можело да бъде убито". Брей, че кой не може?! Но то сериозно ще откачи! Един от нашия патрул, знаеше повече за хвърляния на кости, ходи да доведе друг черен дядка. Да хвърля нови кости. Ние си мислим - работата уредена. Дядката ще хвърля, хвърля, пък ще каже "може да бъдеш убит, но може и да не бъдеш". А той да вземе, че съвсем да оплете нещата! Момчето щяло да бъде убито. И то знаеш ли как? Щяло да бъде убито от мъртвец! Ха сега ето ти смесен патрул! Ние му казахме на момчето, че нашите уважения към черната африканска култура, и нашите уважения към него и към неговите убеждения, но то ако е решило да мре - ние пък искаме да живеем. А от десет човека на патрул - един да се насере с разни суеверия, всички отиваме! За всеки случай го дръпнахме в покриващата група. Иначе се редувахме, между ударна и покриваща. Но черното момче го сложихме в покриващата - да е по-далече от действието. Офицерът на нашия патрул уреди да измести момчето обратно в черна формация - да има другари, които да го разбират и да му съчустват, и някак да могат да го успокоят. Намериха и бяло момче, да го замести. Обаче заповедта за смяната е от утре. А днес ни викат за патрул. Черното момче идва с нас. Имах два манерки: алуминиева, с вода, и стоманена, с бренди. В изблик на щедрост подарих манерката с бренди на момчето - да се радва. За последния патрул с нас. Патрулът беше лесен. Трябваше да разчистим група терористи, не повече от дузина. Зинг-зинг-зинг-зинг… Двата вертолета се люшкат измежду акацийте и боабабите. Кристален въздух. Толкова кристален, че сякаш скъсява разстоянията. Виждаш нещо - ще викнеш, гласът ти ще долети до там. Тръгнеш - с часове вървиш. И нещото - все така пред теб, аха да го пипнеш! Кристално ясно. Както тук в САЩ едно време поселниците към запад са виждали Скалистите Планини, на ехо разстояние, с всяко дърво по склоновете така видимо и близко, дни наред. Небето теменужено-синьо, покрито с бяли пухчета облаци. Африканското небе - рядко ще го видиш без облаци. Земята, нали е вулканична, под нас минава на петна: кафеникаво, червеникаво, черно, сивкаво, бежово. Мозайка. Красота! Зловеща красота. Кръвожадна. Но - красота, все пак! Аз бях в ударната група. Формирахме се в подход към терористите. Движеха се през гъсти бодливи храсти. Нямахме добра видимост за уверение, че разчистването ще е пълно. Решихме да ги подгоним от ниската страна. Те, в желание да ни загащят, да се отместят към едно голо възвишение. Под кръстосания огън на леките картечници от покриващата група. Всичко по план. Терористите помислиха, че се пъхаме в клопка. Напуснаха гъстите бодливи храсти. Излязоха на възвишението, нещо като тераса над сухото речно корито, по което доближавахме ние. Ако нямахме покриваща група, да ни бяха свлекли като на стрелбище. Но имахме покриваща група - която ги помете. Не знам някой от нас, в ударната група, да наполови дори първия пълнител. Аз лично гръмнах два патрона. Леките картечници май излющиха към 200, в прицелени 5-патронни срички. Идеята с картечниците беше, че работят по-бързо от карабините. От подготвени позиций, с по-добър прицел от нашия. Разчистването завърши. Минаваме за преброяване на убитите терористи и за търсене на данни. Примерно, телесни черти, за произход на терористите, телесно състояние, за положение с продоволствията, униформи, разлики в униформите, снаряжение, разлики в него, и всичко от разузнавателен интерес. Зинг-зинг-зинг, вертолетите идват да ни вдигнат. Зинг-зинг-зинг, в тишината. Само вятърът шумолеви по тревата. И изведнъж - р-р-р-р-р! Автоматичен откос! А! Всички удряме земята и се ослушваме за източника на откоса. И пак тишината. Зинг-зинг-зинг на вертолетните лопати. Дивият смях на един от патрула, поставен стража на петдесет метра от нас. Зинг-зинг-зинг, вертолетите изскачат иззад храстите. Стражата се смее, та се превива. Ту успее да каже "страхливци", ту "насрани задници", измежду задавянията от смях. Един от убитите терористи, пръстът му бил в спусъка на АК-то. Отритвахме оръжието от ръцете им, но бяхме стигнали до десетия, от дванадесет убити. Хм! И пръстът на мъртвеца се свил - върху спусъка. АК-то, нали терористите само на автоматично стреляха, изручало. Безцелно. По земята. Изправихме се, още смаяни. Черното момче остана да лежи. Лежи с лице в тревата и не шава. Егати шансът, на последния патрул! Притичваме към него - нищо му няма. "Свършено", мънка. Манерката, моята, с бренди, хванала куршума. Цъфналата ламарина го остъргала, порязала го, малко кръв потекла - и това е. Напоен с бренди - за пудинг фламбе! Но оживял куршума. Изстрелян от мъртвец. Зинг-зинг-зинг… Никой дума не обелва, във вертолета на връщане. Всеки размишлява. За подарената манерка. Как животът ни виси на такива случайности! Много плашат, тези размисли! Колко нищожен е човек, пред прищявките на съдбата! Как всички заедно се провираме в мрежата на тези прищявки! Та за това се бях замислил. Чух зинга на вертолетните лопати, там далече в кристалния въздух. Припомних си. Колкото повече остарявам, по-често идват такива спомени. Уж случките от тези спомени потъват все по-дълбоко в миналото, а се оказват по-близко до душата ми. И са два вертолета, да! Ето го, стакатото от застъпващите се зинг-зинг-зинг! През свистенето на турбините."…