Не знам някой, излагал живота си на опасност, редовно, да не е смънквал нещо суеверно, някога. Темата сама подскача при всеки по-задушевен спомен от военния живот. Примерно, вървите в джунглата. В нишка. Пред вас затрещява картечница. Рефлексът е да рипнете встрани в храстите. Или да захапете пръстта на пътечката. Един вид, хвърляте зар. Защото картечарят срещу вас е решил, с откриването на огън, да врътне откоса по едната страна на пътечката, да хване всеки, хвърлящ се там в храстите... Но когато картечницата затрещи, вие не знаете картечарят къде е наумил да врътне! Скочилите на една страна ще оживеят. Скочилите на другата страна ще бъдат надупчени. Избор! Ето малък пример как суеверията започват. Случките са отделни преживявания. Ако някой е запознат с подробностите на описания живот (бил той военен или друг), би трябвало да хване подробности, които биха били известни единствено, или почти-единствено, на хора, преминали през него. Всеки може да фантазира за Родезийската Лека Пехота. Но колко човека ще знаят, че за сравнително-високото надморско ниво на Родезия вертолети не са били използвани до като французите не изкарват моделчето Алует? С газова турбина. "Официалното" разпределение на патрулите е било четирима на вертолет, плюс два пилота. Кой би знаел, че в полеви условия два патрула могат да се обединят, в смисъл 6 човека в единия, с леко оръжие, и 4 в другия, с 2 карабини и 2 леки картечници? С по един пилот на вертолет. Впрочем, карабини и картечници са ползвали еднаква муниция - и за икономия, и за опростен (и улеснен) подвоз. "Официалните" исторически справочници не посочват наличието на източно-европейски наемници. А иначе южно-африканските военни наричаха една родезийска формация "Унгарският Баталион", и друга - "Полските Доброволци"... (Доста от унгарците биват наети от Южна Африка, евентуално.) Можем да говорим и за имиграционния наръчник на австралийците, с маниащината по татуировките... И така нататък... Та една основна трудност в писането на тези разкази е поместването на специфичните подробности, които "маркират" автентичността на описаната преживелица. Хич не е лесно, в рамките на (обикновено) 4 страници текст - което е нещо като стандартна дължина на повечето мои разкази и статий. Дали всички читатели улавят тези подробности - това е друг въпрос. Говорейки за читателите и кой какво улавя: Помниш ли, че цитирах "Army Times" от 19 Юни 2000, със статията "The Food Stamp Shame"; то почти 1/5 от вестника беше зает от статий на тази тема. Ха! Днес отивам в служебната библиотека, и гледам - купчината с броевете на този вестник пре-наредена. Бройките до 19 Юни, включително, ги няма! Занесени са вече в архива, да... Може да е съвпадение. Може да не е.