Мисълта ми беше за психическата инерция. Примерно, "изритвате лапачите". И? Анархия? Ще трябва да ги заместите с нови водачи. В условията на психическата инерция на "бягане", каква е вероятността те да са чак до там различни от изританите лапачи? Особено ако имаме предвид, че "изритване", особено на "лапачи", води до доста силни положения! Значи, вероятността за коренна промяна в качеството на новите водачи надвишава ли вероятността от "неприятности" при изритването? Впрочем, вече България изглежда достатъчно навлязла в демократична вода, че "изритването" да може да стане напълно мирно и легално, чрез обикновени избори. Но отново: кой ще замести сегашните водачи? Връщайки се към моята мисъл, още доста години лапачи ще следват лапачи... Промяна ще има, но тя ще бъде постепенна. За жалост, обществото, като организъм, ще устиска ли да чака тази постепенност? Или ще продължи да емигрира? Положението има нужда от шокова терапия. Но такава единствено може да стане чрез "просветена диктатура" (или подобния термин, на български български). Което ни бута право в размишления по релсите на Йорг Хайдер и неговите юнаци... Аз лично мога да си се представя в някакво положение на власт в България - и като се запитам какво точно мога да направя при наличните ограничения на тази власт в една демокрация - не мога да си представя какво мога да предприема! Виж, ако съм главатар някакъв (нали съм скромен, та бих се обявил за "български народен деспот", примерно) - сега вече говорим силни положения и МНОГО реалистични стъпки към подобрение в зададеното ми поле на действие! Та значи, въпросът си остава: кое е по-резултатно за българския народ, в рамките на един човешки живот? Махане на лапачите от българското правителство - или махане от българската действителност? Моите родители избраха второто. и моето мнение е основано върху този опит. Интересно ще е да чуем мненията на децата на хората, избрали първото.