по мотиви от народния фолклор

Беше топъл ден към края на пролетта. Както всяка неделя, селото се беше събрало на хорото. Нали и в Библията се казваше да се работи шест дни, а на седмия да се почива? Ергените се бяха събрали в кръг и си говореха за красивите моми, най-пъргавите от които вече се бяха хванали на хорото. Сред всички тях изпъкваше мома Елена. Висока, стройна, с бяло лице и кротки, като на кошута, кафяви очи, тя караше всички да се обръщат след нея. Калин, красив и снажен момък, останал от малък сираче, усещаше как сърцето му забиваше по-силно, когато Елена минаваше покрай него. Хубавицата рипаше на хорото, а черните ú тежки плитки се мятаха във въздуха.
Изневиделица се изви силна вихрушка. Пръст и камъчета полетяха във въздуха. За миг, всичко почерня, а после утихна така внезапно, както беше започнало. Хората стояха като вкаменени.
- Елена! Елена! - завика Калин, който се окопити първи.
- Няма я, бачо Калине. Няма я вече кака Елена - каза пъдарчето Янко и се опита да прегърне Калин.
- Как така няма я, Янко?! Къде е Елена? Елено! Елено мари!
- Не видя ли змея, бачо Калине? Спусна се от небето право към хорото. Грабна кака Елена и отлетя.
Силен женски писък разцепи тишината. Майката на Елена, леля Евдокия, падна на земята. Просълзените селяни ú помогнаха да се изправи.
* * *
На другия ден всички се бяха събрали в църквата. Попът чете молитва за упокой на Еленината душа. За първи път селяните присъстваха на погребение без мъртвец. И жени, и мъже ридаеха безутешно. Тяхната любимка я нямаше.
Когато опелото свърши, Калин изчака жените, които се бяха насъбрали около леля Евдокия да се разодидат и присътпи към нея. Целуна й ръка и каза:
- Лельо Евдокио, ще тръгна из гори и планини да търся Елена. Ще намеря проклетия змей и ще я отърва.
- Недей, синко, не бива. Моето момиче е змейова невеста. Да знам само, че е жива, стига ми. Ма ти си млад, Калинчо, леля, не ходи зян. Ще потъжиш, ще поплачеш, па нова севда ще си намериш.
- Не ща друга аз. Само Елена любя и за мене живот без нея няма.
- Слушай, Калинчо, знам те, че щом си си наумил нещо, ще го сториш. Ама барем иди при баба Фила, що живее извън селото. Тя знае всичко за змейове и самодиви и ще те на акъл научи. Нечисти сили са туй, ей! Ха, върви, сине, и помози Бог!
Калин отново целуна ръка и тръгна на път.
* * *
Къщурката на баба Фила беше ниска, с едно малко прозорче и рогозка, вместо врата. Дворът беше обрасъл с някакви треви, но много различни от обичайните бурени по запустялите ниви. Най-странно от всичко беше външното огнище. Уж направено от обикновени речни камъни, но подредени във формата на звезда, а слабият дим, който се носеше от него миришеше на тамян и още нещо, сладко, което не беше познато на Калин. Той повика старата по име и след малко се показа ниска, прегърбена жена, която се подпираше на висока тояга. Като застана пред момчето, тя вдигна глава и лицето й, гладко, без нито една бръчка, засия в усмивка.
- Айде бе, баби, откога те чакам?
- Ама аз... - момчето беше много учудено, тъй като виждаше баба Фила за първи път.
- Сичко знам аз ей, нал' затуй "Фила магесницата" ми викат? Слушай, момче, тежка си участ избрал - със змей за любов да се биеш. Сега, обаче, видох - сърце чисто носиш и то ше те води. Те какво знам. Змей-горянин Елена залюби и я горе в планината закара. Там има една дупка, къде се спуска надоле, у земята. Кога змейот излаза лов да ловува или с други змейове да пирува, той вика Духа на Дупката ем да му пази имането, ем да му пази невестата.
- Какъв е тоя дух на дупката, бабо Фило? За змея съм чувал и що годе го знам, ма тоя дух що ли ще да е?
- Чудо на чудесата, баби. Никогиш не мож' го видиш право пред тебе, а само с крайчеца на окото, как са плъзга по стените. Прави се на що ли не, но най обича на вход на дупката да са престорва, а кога уплашен чиляк хукне да бега натама, право у устата му улазя. Той мож да чeте що мислиш и колко повеч' те е страх, толко по-силен става.
- Бабо, аз със змея знам как да се боря, ама на това чудо какъв му е чалъма?
- Знайш ти, дръжки знайш. Ей ти стрък с корен на петуния - да го засадиш пред дупката. Змейот е на сватба, а га се върне той никогиш у дупката не ще влезе. Ето ти срещу Духот тоз пръстен...
- За какво ми е пръстен, при това с камиче? Да не се женим за него? - Калин ставаше все по-нетърпелив.
- Еее, лудо-младо си, не трайш. Не е то камък като камъните - от него Духот бои са и ша та остаи. Само да знайш, ако Змейот е веч' Елена любил, тя не ще да е веч' твойта мома, а змейчета у утробата ше има. Тогаз върни се и забрави я.
Сърцето на Калин се сви, но твърдо решен да продължи, само се поклони на баба Фила и продължи към планината.
* * *
Момчето вървя дълго, но нито слънцето, нито глада го плашеха. Спираше до поточета да утоли жаждата си, откъсваше по някое и друго плодче и продължаваше. Пътеката се виеше нагоре по планината и ставаше все по-хладно. Младата кръв, обаче, кипеше, а силите сякаш се удвояваха, само като си помислеше за своята изгора. Изведнъж, Калин видя нещо да се чернее пред него и се забърза. Това бяха две женски плитки. Позна ги - плитките на Елена. Яд закипя в гърдите му, но пристъпи и видя дупка в земята. Бързо засади стръкчето перуника пред нея и се спусна надолу. Беше тъмно и студено, а някъде в далечината клокочеше вода. Скоро стъпи на камънаци и тръгна смело напред. Не мина много време и нещо се плъзна по стената от лявата му страна. Обърна се рязко натам - нищо. Тогава разбра, че Духът на дупката вече го дебне. Бръкна в пояса си и извади пръстена от баба Фила. Хвърли го направо с камъка към стената. Чу се чудовищен вой и пред него лумна огън, който обаче бързо догоря. Калин плю върху шепата пепел, която беше останала и продължи натам, накъдето се чуваше водата. Най-накрая видя светлина и извика: "Елена!" Когато наближи, той се спря потресен пред това, което стоеше пред него. Огромно черно змейско туловище мяташе нервно опашка. Калин вдигна поглед нагоре и онемя - гледаше го лицето на Елена. Сълзи се стичаха по страните й, но от устата й не можеше да излезе и звук. Момчето разбра, че вече е закъсняло. Извади малкия си ятаган, заби го в сърцето на змеицата и тя издъхна. Калин постоя малко, погали лицето на любимата си, извади ятагана и се прободе. Така и умря, с очи, впити в любимата. Най-после, макар и в смъртта си, двамата влюбени бяха заедно.
* * *
Беше минал месец, откак Калин тръгна, а от него нямаше и вест. Леля Евдокия отиде до къщата на баба Фила, та поне там да научи нещо. Още отдалече я лъхна миризма на изгоряло. Когато стигна, разбра каква беше причината. Къщата беше разрушена из основи, дворът - покрит с чернилка, а баба Фила лежеше по средата и береше душа. С последни сили промълви:
- Щерка ти, змеица станала... Калин убил нея и себе си... Змеят дойде...
Последните думи останаха незавършени.