radoslavkolev@yahoo.com


МЕГАПОЛИС:
ВЕЛИЧИЕТО НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА






Рае бе седнал на площадката на върха на небостъргача и наблюдаваше безмълвно корените на бетонната река. Нощта бе паднала над града като мека пролет, а светлините, хилядите малки светлинки, го обсипваха като руменина, плъзнала по лицето на красиво момиче. Тишината, прекъсвана само от воя на неспокойния вятър, на метрото или на далечни полицейски сирени, сега се стопи под натиска на настойчиво стържене.
Рае погледна надолу, отвъд ръба. Видя Мегатрон, който се изкачваше, впивайки пръсти от стомана в податливия бетон, точно като огромна маймуна от отдавна забравен филм. Огромното му метално туловище ритмично се поклащаше, навявайки идеята, че всеки момент може да се отдели от правата да литне в небитието като метална птица в небето.
Рае се замисли – бе ли дал на робота такава заповед? Би ли следвало той да го последва чак тук, на тази площадка, създадена за човеци, до която водеше асансьор, създаден за човеци, която бе създадена сякаш само за енигма, наречена Рае…
Ако това бе преди години, възбудени хор по бели или светлосини пижами щяха да окичат прозорците като сиви врабчета, да вряскат и пляскат като черни врани, поради факта, че Мегатрон им нарушава съня и частната собственост, на сведващия ден всички дружно щяха да подават конфестации и да формират фракции…
Но времената сега бяха различни, нали? Хората се криеха като малки сиви мишки в малки сиви дупки, само от време на време подаваха малките си сиви муцунки за да кажат цър и пър и да мърдат щастливо с мустачки…
Сега Мегатрон достигна господаря си, откъртвайки парчета бетон и мазилка. Добре смазаната неръждаема стомана се сгъваше и наместваше почти безшумно по един особено металически начин, докато роботът седна до Рае. В сравнение с огромното му тяло, което имаше функцията да се трансформира в камион, това на Рае изглеждаше като прашинка.
Някъде по това време дойде дъжда, който без време стана проливен и затупурка по двете тела като с малки почти невидими крачета, но никое от двете тела не помръдна, понеже нито това просто природно явление, нито каквото и да бе друго имаше някакво особено значение или символика…
- Дойдох. – заяви роботът. Гласът му бе дълбок и тъжен, идваше някъде много дълбоко и отвътре, от някой скрит чип, прикачен към саундкарта. На мястото на сърцето този модел роботи имаха друг един чип-с регистрационен номер. Този на Мегатрон беше 137 874 378 50. Това е твоето сърце-137 874 378 50…
- Готов ли сте, сър?
- Как мислиш?
- Вие винаги сте подготвен, сър. Мисля, че отговорът е положителен.
Роботът се изправи в цял ръст – подхвана Рае с огромната си стоманена лапа и го притисна към гърдите си. После заслиза надолу и някак потъна в мрака и дъжда.



Когато застана на позиция Рае освободи предпазителя на дръжката на сивото металическо куфарче. То мигом се разгърна и разтвори, след това се уви около ръката му за да формира 5355-оптичен снайпер. Рае се излегна на покрива, който бе избрал преди няколко седмици. Покривите му бяха специалитет. От тях може да виждаш разни неща – светлините на полицейските коли, малки стегнати банди, разбиващи магазин за бижута или обръщащи електромобил, красива, леко бледна майка бута в количка малкото си бебче, съставено от нискокачествен хероин…
Бе наблюдавал грацията на бялата птица, която плавно се спускаше от небето, съхранявайки в търбуха си крехкия товар от плът и кости. Мина още време докато Хиноши се покаже на улицата, придружен от двамата си бодигардове модели Х35, а сетне попадна в оптичния мерник.
Когато двата робота се долепиха, формирайки червения танкер, точката в центъра на мерника се съедини с главата на Хиноши.
След първия безшумен изстрел главата на посланника се отметна смешно назад, от дупката в нея изригна красив пурпурен фонтан кръв, тялото заигра като дървена кукла на конци, преди невидимите конци да бъдат срязани и то да увисне и свлече в езерцето собствена кръв. Рае го перфорира още два пъти за всеки случай. Три. Три е вълшебно число.
Сред улицата бързо се разпростря паниката като отровна мъгла – хората се разбягаха или побързаха да влязат в роботите си още преди те да са извършили трансформациите си в превозни средства, няколко човека едва не бяха премазани. Х35 спокойно се разделиха и се трансформираха – единия докосна едното си око или поне електронния му аналог. Рае знаеше, че това не е на добре, този модел имаше връзка със сателит и можеше да сканира цялата околност за секунди. През това време миниатюрната камера, вградени в окото връщаше и преработваше записа за да се разбере откъде е стреляно.
Рае извади кутийката асмагон от джоба на коженото си яке, вътре прозираха две цилиндрични снежнобели ампули. Сдъвка цялата кутийка ведно с пластмасата, само и само да чуе хрущящия звук. Пластмасата се натроши в устата му, хапчетата при допира на езика му навяха мисълта за малки змийски яйчица, щяха да накарат мозъка му да пулсира и да забавят времевия континуум, разделящ го от аналога му в реално време.
Хрус-хрус…
Снайперът се прибра в куфарчето. Докато тичаше вятърът неистово брулеше лицето на Рае.
Когато кристалните врати на асансьора се разтвориха, се оказа, че вече са го надушили. Двата аленочервени бодигарда го причакваха със заредени узита…
Рае освободи предпазителя. В същия миг стъклената витрина зад Х35 се взриви в заря от искрящи бисери и светлина. Огромният камион ги прегази и закова спорачки. Рае скочи вътре.
Докато се носеха по улицата от капаците на канавките зад тях изригваха огнени стълбове. Рае предвидливо бе заложил взрив в канализацията. Сега се почувства уморен.



…





Преди да се прибере мина през управлението. Там цареше необходимия хаос. Навън отдавна бе паднал здрача, а вътре светлините горяха ярко, прекалено ярко, дроздове светлини се натрапваха болезнено. Навсякъде бяха разпилени книжа и бумаги, досиета, разпечатки, молби и жалвания, силуетите на работещите в сградата се губиха сред купищата хартия, метално белите студени бюра и монотонното стържене на компютрите в такт с препускането на уморени пръстчета по мазните копчета на клавиатурите… Шум на листа, отделящи се едни от други, шум на падащи листа, шум на нервен шепот, рожба на опънати нерви, и сподавен смях…
Според обичая всички шефове бяха на не повече от 7-8. Тези рожби на прогреса бяха най-сериозно тъпкани с левкоциди.
Много отдавна, Рае не би могъл да си спомни кога, понеже паметта му се губеше десетина години по-назад, хората са остарявали. Пошле са дошли генните хора и са казали “Да бъде Светлина!” Рае бе гледал старинни телевизионни реклами в архива: “Не оставяйте плътта да изгние! Не се поддавайте на болестта. Бъдете млади с GEN-CO!”
Хората са живеели по 70-80 години. Сега на 40 умираха, а телата им се разлагаха за секунди, както бе заложено в програмата. Повечето прехвърляха информацията на чип в клонирани тела след смъртта си. Рае бе на 30 – оставаха му 10 години, а процесът на стареене бе спрял на 28.
Най-големият шеф се казваше Ния и бе красиво момиченце на 7 с тъмни къдрици и безккрайно черни очи.
Всъщност всички хора бяха красиви – генните хора се грижеха за това.
Когато останаха сами в кабинета тя го изгледа изпитателно с черните си като бездна очи.
- Чувам, че замалко да прецакаш работата. – Детското й гласче прозвуча прекалено сериозно и заглъхна сред млечно белите стени.
- Важното е, че я свърших. – каза Рае.
- Хотелът е бил излишна драма. – каза Ния – Ония плъхове от пресата ще ни изгризат живи ако научат.”
- Знам – въздъхна Каи – Много съм уморен.
Алена кръв заструи по челото му и напълни окото. Старата рана отново се бе отворила – тя бе единствения дефект в заложената му програма – тази разтваряща се непошлушна и неподатлива на препрограмиране рана, която вечно зейваше сякаш за да се нагълта с пространство и обагряше лицето му в червено.
Ела тук. – каза Ния и протегна ръчичка. Той коленичи и изравни лицето си с нейното. Тя бе извадила бинт и нежно притисна с ръчичка раната. Черната й коса се стелеше като на вълни по раменете й, желязната суровост в очите й сега се бе смекчила донякъде.
- Искам да се пазиш. – прозвуча някак нежно. Той я целуна по челото и се изправи.
Докато се отдалечаваше, чувстваше очите й впити в тила му. Сега си спомни, че на няколко пъти бяха правили любов. Почуди се как е могъл да забрави такова нещо.
- Скоро ще те черпя една пица – Долетя някъде отдалеч гласа й.
Когато вратите се плъзнаха безшумно зад него отнякъде изскочиха много хора, разлигавени и шумни като морска пяна, с конусовидни шапки и размахваха огромна сметанова торта. Като по команда всички шумно запяха “HAPPY BIRTHDAY TO YOU!”
- Абе я се…
изсъска Рае.
- Ама вие не сте ли?
- Ама ти не си ли?
- Ама днес не е ли…? – хората се оглеждаха объркано а силуетите им вибрираха и избледняваха. Голямата торта някак се размаза.
Проклети холограми, мислено ги осъди на вечни адски мъки Рае – вечно бъркаха рожденните дни на персонала, а внезапните им атаки можеха да докарат някому сърдечен инфаркт.
Когато премина през фоайето разговорите стихнаха и любопитни погледи зашариха по цялото му тяло като пеперуди.




…





Прибра се вкъщи. То представляваше едно вечно затъмнено, клаустрофобично вкъщи, състоящо се от кухничка, тоалетна, баня и стаичка, изпълняваща функциите на спалня, хол и работна.
Плъзна се под душа. Горещата струя систематично обливаше цялото му тяло, а умората го караше да вижда всичко на забавен кадър. Водните капки бяха големи искрящи топчета, които бавно се носеха към него една по една, разминавайки се, като снаряди – докоснеха ли кожата му, разбиваха се в елмазена заря.
Когато влезе в кухнята да си прави сандвич със сирене _ с какво друго) забеляза, че дебелия му риж котарак Мърльо отново е умрял. Утре трябваже да му смени харда – отдавна бе наясно, милото животинче подлежи на нов ъпгрейд, но все не намираше време. Новият котешки Windows CX обещаваше да лиши Мърльо от досадните навици да пикае по килима, да се качва на масата или да мячи протяжно като пожарна аларма, когато е разгонен.
Сандвичът се оказа с топено сирене, тънък като острие резен домат и още по-тънък резен шунка.
Раи си изми зъбите и дълко си джабурка устата. После се оттегли в стаята с общи функции и се тръшна на леглото като дирейлирал товарен влак. Монитора пред него мигом се обагри в синьо.
- Здравей, Рае!
- Здравей, Рае!
- Здравей, Рае!
- Днес не ми се говори – каза Рае – Искам само да спя.
- Ти още не знаеш какво сме ти подготвили, Рае. – прошепна издайнически детския глас.
- Какво сте ми приготвили? – каза Рае
- Путка с глазура! – тържествено обяви дрезгавия старчески глас и лудешки се изкиска.
- Шшшшшшт, бабче! – прошепна уплашено детския глас – Той не обича мръсни думички.
- По-добре е дъртата да млъкне! – обади се и третия глас, който беше малко нещо неразговорлив, гласът на екзекутирания за двойно убийство. – Приготвили сме ти стихотворение.
- Путкасглазурапуткасглазурапуткасглазура… - пелтечеше стаицата като развален грамофон и Рае си помисли, че ако гласът, принадлежеше на тяло, с огромно удоволствие би разбил главата му в ръба на бюрото от солидно дърво, както черните хора от Африка са блъскали кокосовите орехи в острите камъни по земята за да спукат коравата обвивка и да потече белия сладък сок…
Сега и тримата станаха бъбриви. Детето пееше някаква тъжна детска песен за майка, която люлееше детенце в люлка, мъжкият глас бълнуваше за някакъв влак, който трябвало да дойде, но не дошъл, а старицата старателно псуваше. Гласовете се преплитаха и Рае се губеше в потока.
- Стихотворението! – сети се Рае. Всички млъкнаха.
- Стихотворение? – каза мъжът.
- Да, нали сте ми измислили стихотворение?
- Така е – каза объркано мъжът – но кой трябваше да го помни?
- Аз. – каза тъжно детския глас – Но го забравих.
- Аз ще ти кажа едно стихотворение. – изкряска се старицата – Путка, пишки, цици, кур, сладко, вкусно, гнусно, шнур…
- Днес видях нещо много красиво. – каза Рае – Но също забравих какво беше.
В стаята бе сумрачно. Част от нея се осветяваше само от бледата призрачна светлина на монитора. Какво беше наистина? Дали фонтанът от кръв, плиснал от Хиноши, дали Ния, дали съвършеното лице на Елия на един от огромните монитори, надвиснали над булевард “Радост”, съобщаващо, че място за паника няма, че Мегаполис все още не е в състояние на война, а всеки, който разпространява слухове за война ще бъде екзекутиран заедно с цялото си семейство на площада пред сградата на Матриархата. Или може би беше един блед силует, изчезнал в мъглата, докато препускаше бясно по разпадащите се улици, нещо мимолетно, появило се и изчезнало само за миг като сянка, загубила път и посока.
- Като бях млада, бях красива. – проточи старицата – Момците се трупаха като мухи на мед. Сега остарях, а кожата ми се съсухри и изгни. Ям желирано веро.
Всъщност го бе хапнала само веднъж – преди да пукне. В старческо умопомрачение го помислила за маргарин и си спретнала най-незабравимия сандвич в живота си. После някой шегаджия бе записал базата й данни в интернет пространството, откъдето бе я даунлоуднал Рае.
- Нямаш кожа, сега си само информация в компютъра, съзнаваш ли това...?
Тя не го слушаше. По-скоро рецитираше.
- Твоят глас, най-чуден глас. Очите ти са като бисери. Щом видя те политам аз…
Теглене и запис на души чрез мрежата бе забранено и се наказваше със смърт, но Рае не беше от хората на които им пука. Намираше някакво странно удовлетворение в това да слуша трите гласа.
Нанесъл 32-прободни рани гордо съобщаваше текста под снимката и базата данни на мъжа, убил баща си и едно ченге. Колкото до детето – то бе загинало в автомобилна катастрофа заедно с майка си – Рае дълго бе търсил да даунлоудне и нея – но данните й бяха безвъзвратно загубени.
Това дете казваше мамо – думичка превръщаща се в архаизъм. Сега още от инкубатора децата се обръщаха към родителите си с фамилно име.
- Сърдиш ли се? – каза детето – Защото имам нещо за теб. Нарисувах ти нещо.
- Сърдя се. – каза Рае.
Принтерът тихо затрака в нюансите на стаята преминаващи от тъмно лилаво към плътна черна коприна.
Рисунката беше по чисто детска – художникът се бе изобразил до майка си и баща си на зелена полянка, от прозорчето на къщичката с димящ покрив на фона надничаше едно друго дете, само че не се усмихваше като останалите участници в картината, беше тъжно...
Кай изключи другите два гласа.
- Кой е това в къщичката.
- Не мога да ти кажа това Рае.
- Аз ли съм. Някой от твоето минало може би…
- Не мога да ти кажа Рае.
Компютърния екран застина за миг.
- Искам мама, Рае.
- Искаш ли приказка?
Това бе нещо, което си бе спомнил наблюдавайки Елия на огромния екран, но нямаше никакъв спомен откъде. Той ли го бе измислил? За нея? Бе ли й го казвал?
- Имало една принцеса,
живяла в непристъпен замък,
била толкова красива,
всеки, който я погледнел
се превръщал в камък…
Рае вече спеше. Монитора светеше още известно време над него с призрачно синьо сияние, после угасна.




…




- Нямаш много време, Уейвърли… - критично зацъка с език Азраил. Информационния център в главата му, свързан с базата данни, учтиво го уведоми, че е точно 13.00.
Пред очите му синия лъскав хеликоптер се приземи на площадката в двора (двора на военната база). В момента, в който докосна земята с изящни движения се трансформира в елегантен робот и застина, загледан заплашително във вързания на кола човек.
Азраил доближи гладко избръснатото си почти младежко лице до това на Уейвърли, което пък бе небръснато. Усети мокрия му парещ, пресеклив от траха дъх. По челото му се стичаха едри, тежки капки пот.
- Копнал съм си базата данни, Аз. – изхриптя той – Ако ми се случи нещо моите хора ще я вкарат в клонинг и ще ти еба майката.
Азраил духна досадна несъществуваща прашинка от ревера си.
- Колко изключително съжалявам, че ще трябва да ти кажа това – въздъхна театрално – но с моя другар по съдба ей там, днес направихме едно малко, (тук натърти)…живописно посещен-ние в някои от така наречените ти цехове за преработка на метал. По някаква ужасна прищявка на съдбата, те взеха, че малко след това изгоряха. Странно нещо е живота нали? Как ни изненадва понякога! Колкото до твоя клонинг - ами че ние може да сме се срещали с него, а може и да не сме.
Азраил извади нещо меко, влажно и пихтиесто от вътрешния джоб на сакото си, увито в амбалажна хартия, внимателно го разви и го люшна пред лицето на Уейвърли.
-Между другото този познат ли ти е?
Уейвърли от своя страна страхотно смешно се опули и препоти още повече при вида на одраното лице.