Всъщност, дискусията от 20-те и 30-те години на ХХ век, в която се включват едни от най-известните имена на сръбската и българската наука - Владислав Скарич, Киро Трухелка, Радослав Груич, Афанасий Селищев, Любомир Милетич и др. допринася много за това дискурса за славата да излезе извън пропагандните клишета по страниците на публицистичния печат и политическите борби, като се превръща в стимул за по-задълбочени изследвания и обогатяването на интерпретационните техники. Започва голямата дискусия в сръбската историко-етнологична литература за произхода на славата, дискусия, която не е завършила и до днес (Влаховић П., 1998; 24). И тук сме напълно съгласни с констатацията на Миленко Филипович, че тезата за това как славата, службата или кръстното име са чисто сръбски белег, е: “…заблуда на романтичното и патриотично гражданство и пишещите от тази среда”, заблуда, от която “…jе само Српство имало више штете, него користи” (Филиповић М., 1985; 152). Макар тук и там из научната и особено из популярната литература, дори и в официални издания на Сръбската православна църква12 да се преповтарят някои от тези романтични заблуди за славата като сръбски етно-идентификационен маркер13, сериозните учени, интерпретиращи славата - М. Филипович, В. Чайканович, П. Влахович, П. Ж. Петровић, Н. Пантелич, Сл. Зечевич, Д. Бандич, изтъкват предимно аграрните и интегративни функции на обредността, обединена под названието слава, и нейната обвързаност с култа към предците14.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите