|
Дължа ти, разяснение.
Венковото е лъжа, противоречивост. Грях е, видим е, но е несравним с убийството и кражбата. Може би граничи с измяната. Но разбиранията на човек имат изменчив характер подвластен на времето и обстановката.
Не знам дали си чувал за този човек:
Бях в първи клас, когато Зината още беше жив и здравето му държеше. Над 90 годишен, имаше 4 или 5 големи дъщери, но не живееха с него. Той не беше сам, а все вървеше с един страшен човек, на същата възраст - Ванчо. Живееха заедно. Беше му като сянка. Ванчо меко казано "не беше наред с главата". Един от най-ранните ми и силни спомени е свързан с тях.
Ванчо, като се напиеше и тръгнеше вечер да се прибира говореше високо и ужасни неща, "- Со балтийта го утепах! Го ударих и умре, го утепах то!"
Беше страшно за нас, но никой не му обръщаше внимание. Явно с годините му бяха свикнали или... Простили. Както разправях, на Прошки си гостуваха всички и се прощаваха. Беше ми много странно да ги гледам да се прегръщат и си целуват ръце. Идваше ли моят ред се дърпах, криех и не ми беше съвсем приятно. Само с най-близките празнувах.
В селото всички бяха преселници - тракийци и македонци. Говореха по един и същи начин, който днес му викаме - македонски. Може би тракийци, като по-малко на брой го бяха "попили".
Живееха смесено, в стари, гръцки къщи настанени на по сто години сигурно. По мое време ги събаряха и строяха нови за младите.
За нас, децата нямаше затворен дом или къща. Отделно два стари манастира, най-старата църква в целия район и около 20 полу-рухнали параклиса. Всичко пълно с какви ли не джунджирии и стари работи. Невъобразимо поле за детски игри и щуротии.
Родителите, роднините денем ходиха на работа в града и лятната ваканция оставахме сами. Деляхме се на команди децата в онова време. Като най-малък никой не ме искаше в командите и само търчах след другите, а те се криеха по забранените, страшни места и все бели произтичаха. Караха ни се бабите, рядко наказваха.
Старците по цял ден седяха покрай дерето на един нисък дувар и играеха на дама по двойки или гледаха други как играят. Рисуваха си квадратчетата с керемида и си редяха, единият с малки бели камъчета, другият с по-тъмни или строшени керемидки. Никой не ни обръщаше внимание, а ние обичахме да ги дразним.
За да ме приемат в една от командите, братовчедите ме накараха да взема каскета на някой дядка и да го хвърля в дерето. Това се правеше често и дядките залисани късно реагираха. Рядко се случваше да хванат хлапето и да го шамаросат зад врата. Някое от по-големите момчета слизаше да го извади и с това се приключваше.
Мен ми дойде смелост, голям мерак да съм в команда и само това чаках, промъкнах се зад гърба на първия (отзад викаха - Не на во бре, не на во!, Ама късно.), който си беше залисан в играта, грабнах му каскета от главата и айде в дерето! Като се обърнах, гледам, на дядо Зина съм му вземал каскета... Той се смее, вика - Ела бе, пусерич! Аз се пуля от далече. По едно време сред тях като изкочи Ванчо, лудия. Един намръщен и наведен напред и като ме погна(90 годишен дядка с блеснал поглед, дето едва ходи да те гони само по себе си е страшно)... Драснах в гората и обикалях около селото баирите чак докато се прибере чичо от работа. После по дувара, по дувара право вкъщи и три дена не излязох. Най-кроткия бях и нощем само кошмари.
Естествено, всички разбраха и леко се усмихваха като ми се караха.
В онези години празнуваха Илинден, пееха за Гоце и Миле, чувал съм ги и в кръчмата, но явно това отминаваше и като измираха с тях си отиваше и то. Не знам колко пъти съм им се крил по дворовете и влизал в къщите, дори на Зината и Ванчо преди и след случката. Много по-късно разбрах какви са ги вършели и как другите гледат на тях. В селото имаше наследници и комити още на Постоль трима са били, на Тано войвода, но за мен до ден днешен са си смешните старчетата с дамата от дувара. За ВМРО-та и комити, българи-македонци-тракийци нямаше грам коментар, освен прякори - Тракиеца, Кукушанеца, Гюеша и подобни. Вражди на лична основа продължаваха да взимат жертви, за съжаление - селски конфликти, но нищо общо с миналото. Дори старите често казваха, че крамолите започнали със снахите докарани от други места.
Години минаха - в 90те започнаха да издават книгите на Ванче Михайлов. От тях разбрах, че Христо Зинов (нашият дядо Зина) бил натоварен от левицата да го убие. Как убийците винаги са ходили по двама - единият изпълнява задачата, другият е като телохранител на убиеца. Че Ванчо е бил всъщност сянката на Зината. Че самият Ванче Михайлов е бягал и се е криел от тях двамата, плашил се е. Преследвали се из цяла Европа.
Научих от книги и за предишните им прегрешения и убийства, грабежи из Гърция. За всички братоубийства и престъпления вътре, сред македонската емиграция от 20те до 50те години на 20век. Много време и много кръв.
До днес ми е чудно, как намериха начин до 70те години някак да се съберат отново, да си простят и забравят. Аз, докато не прочетох за това никога не чух (освен от на лудия Ванчо устата "признанията") за нещо подобно. Просто никой за това минало не говореше и не личеше в отношенията им до такава степен, че се чудих първоначално дали написаното от Ванче Михайлов не е пресилено или измислица. Сега знам, че не е. Питал съм баща ми и други близки, знаели ли са, вярно ли е. С половин уста ми казваха, че чували разни работи, но било отдавна и не е за разправяне. При все това, тези мои - наши дядковци в паметта ни си остават такива, каквито ги видяхме приживе.
Та, като съдим Венко струва ми се правим същото, като моето детско хвърляне на зиновия каскет в дерето. Това е степента на "наказанието", което можем да им наложим. Нито знаем, нито разбираме кое ги е движело, как, защо са говорили и вършели тези неща. С какви кошмари и вътрешни драми са прекарали живота си? Как го е понесла психиката им? В крайна сметка, как са се помирили помежду си и заживели като нормални сред останалите, сред жертвите?
Реално обяснение ми дават само запомнините "прошки" искани и дадени.
Неимоверно далеч сме от всичко това днес времево, духовно, културно и всякак. Най-вероятно за наше добро е това отдалечение.
П.п.
Зината се разболява тежко и една от дъщерите му го взима в Благоевград да го гледа. Ванчо остава сам. Зината си отива съвсем скоро и го погребват в Благоевград. Когато Ванчо разбира не издържа и седмица. Умира и той почти веднага в 1977. Докато Христо се е женил, има деца, наследници, Ванчо остава ерген, никога не се жени. До последно следва Зината като сянка. Бог да ги прости и двамата!
За мен не съществува дотолкова гениален автор, способен дори биографично да пресъздаде живота мо-тамо такъв, какъвто е бил реално. Остава си Божа Работа.
|
Re: Когато детето разбере, че като бебе е било [re: mulcho]
