Аз пък предлагам да се вземем в ръце! По този начин мир вътре в нас няма да има, а какво остава за помежду ни. Ти, като ги прочете усети ли бяс в себе си? А даваш ли си сметка, че роденото зло вади още по-голямо зло, че ставаш зъл? Че това не си ти? Харесваш ли се такъв?

Как да се върнем към нормалното си състояние - има само един начин и той се нарича "прошка". Ако не ти се е случвало поне веднъж в живота си да простиш на най-близък за обида, нанесена като от най-чужд, може би няма да ме разбереш. Но, понеже хората сме еднакви съм сигурен, че сам си грешил и са ти прощавали, както ти си прощавал. Има ли граница... Няма!
Ще усетиш същото пречистващо (то е точно такова - чисти злото) и освобождаващо чувство, както усмивката на майка ти, когато се хвана да правиш беля в най-ранния ти спомен. Вместо възмездие, си получил урок. Добър урок!

Един от най-почитаните християнски празници сред македонската емиграция до днес е "Прошки"(Сирни). Прощават се много по-жестоки постъпки от нанесените обиди с думи. Говорим за братоубийства и кървища без аналог. Има ги описани безброй в историята.
Ние не сме албанци да се колим до 10то коляно! Не си ли прощаваме ще изчезнем и тези, малкото, които помним и си знаем миналото. Тогава ще останат само днешните, злобните с бясната омраза към най-близките си за съществуващи и несъществуващи грехове.

Знаеш ли какво е да се кълнеш пред цяло село, че не си българин, като в Гърция (македонец... може!)? Какво е в Сърбия да си татар ти и цялото ти племе? В Румъния да ти вземат последното и те заселят в циганските колиби?
Или умираш (кел файда къв си мъж), или вършиш грях и се надяваш все някой някога да ти прости, защото ти на себе си е трудно да простиш.

Като четеш Венко, мисли за това.
Като идеш да палнеш свещ за Бог да прости, сети се и за нашите стари и днешните грешни. Чети, помни, но прощавай! Прости ме и мен.