КЪРВАВА ЛУНА - МЕТОДИ ДИМОВ от Битоля, един от основателите на дружество "Тодор Александров" в Белгия

"След Втората световна война новите поробители от Титославия и техните аргати-сърбомани уязвиха жестоко националната ни чест и гордост. Най-силен бе ударът по най-святото у човека - народността ни, българското ни достойнство, българщината. Произнасянето на една дума за българин и българско беше нещо страшно, ужасно и опасно. Защо беше толкова опасно да кажеш, че си българин? Ясно е - защото да изречеш истината, това е най-силното оръжие, което човек може да притежава: да знаеш кой си, откъде си, къде принадлежиш...

За осъществяване на великосръбските идеи и бъдеща Титова Югославия трябваше първо да направят пълна етническа чистка. Хайката за хора продължаваше. Масови убийства бяха извършвани в Тетово, Куманово, Скопие, Велес, Битоля, Ресен и къде ли не още. Виковете за помощ бяха излишни...Войната беше на приключване. Хаосът, безредията, кризите, гладът бяха наяве. Новодошлите прилагаха нови методи: бутнаха паметника на Александър Турунджов на Ат пазар, правен от битолските еснафи, забраниха фирмите да бъдат на български, преименуваха улиците, разрушиха паметника на бранниците срещу Монопола и всичко, което напомняше на българско. Новата ера на новите еничари беше започнала. Пълни бяха затворите с обвинени за бугари, бугараши, ванчовисти, фашисти и какви ли още не. В манастира "Прохор Пчински" се подписа най-срамната формула срещу българското ни национално достойнство - отново Македония ставаше сръбска губерния, по нов начин...

Грабежите в Титова Македония нямаха чет. Онези, които бяха по-заможни и бяха спечелили с много труд от поколения насам, ги наричаха "ратни богаташи" на сръбски, което значи "военни богаташи". Взимаха им насила всичко от къщите. По време на колективизацията бе страшно. Бяха разграбвани имотите на селяните, добитъкът беше унищожен, земите останаха пусти. Начело на фабрики, колективи, учреждения издигаха некомпетентни хора без никакви знания и практика. Бяха само предани на партията, верни на чуждото и опасни за своите. Тежко и горко на онези, които не искаха да се подчинят - бяха карани в затворите, бити, измъчвани, заставяха ги да подписват, че си предоставят доброволно имотите. Доведоха народа до просяшка тояга...Забраниха ходенето по черкви, манастири. Новите безбожни еничари превърнаха черквите и джамиите в магазини, а някои, които бяха по-ачик, ги оставяха като музеи.Кормеха икони, стреляха по тях, чупеха, рушаха - рушаха миналото на един многовековен народ...По едно време започнаха насила да събират козите, от селата, от къщите - навсякъде, като намереха кози, ги товареха във вагони и ги караха на унищожение. Шептеше си народът от ухо на ухо:,,И тех ли ги обвиниха за фашисти?"...Робското затъмнение в Македония беше тотално. През двайсети век мнозина останаха сираци. А сега страната остана пълен сирак, без никой да й подаде приятелска ръка за помощ...

Затворите се пълнеха непрестанно. Изчезваха хора безследно, ежедневно. Народът се стъписа. Историята и миналото на Македония се фалшифицираха. Навсякъде събираха насила българската литература и учебници, на купове потурени с газ, и ги горяха. Гореше сърцето на един народ.Тези пламъци поглъщаха великия дух на Паисий. В училищата се учеше македонски, сръбски, руски език, а истината трябваше да изчезва с пламъците на горящите книги...Затрупаха се книжарниците със сръбски книги, нови учебници на т.н. македонски език. Без да питат хората, презимената им ги преправяха накрая със "ски"...Знаейки, че моят дядо е бил комита, претърсваха и у нас - диреха оръжие и бугарски книги...Самите учители, които предаваха т.н. "македонски език", не говореха на литературен македонски. Учеха учениците, а те самите не ползваха езика. Главното - в него се измениха букви, нямаше го ер голям, ер малък, ю, я - всички те бяха заместени със сръбски букви или някакви си запетайки, само и само да не бъде българско...Никой вече не смееше да гъкне или да каже ,,българско", ,,български", ,,българин" - яка му душа!

От по-изкусни хора чувахме, че равнината е най-добрият път за минаване на границата, защото на по-ачик по-малко се варди. Казваха, че е много по-лесно при хубаво време, отколкото през зимата. Защото през пролетта или лятото има къде да се скриеш, ясно е и по-добре можеш да се ориентираш. Бяха прави - абсолютно прави. Записах си този урок в главата...След като решението беше взето, като че ли станах по-друг човек. Отивах при роднини, да ги видя. С един от моите другари, Петров, обиколихме почти цяла Битоля - като че ли за последно. И тъй, като че ли си взимахме последно сбогом с родния край. Един светъл ден си сложих хубавите дрехи - в делник - взех което мислех че ми е най-необходимо. И без да обръщам много внимание, отидох при моя комшия Илия и двамата тръгнахме...

Така започна нашият живот в лагера Лаврион. Блъсканици пред магерата, предупреждения за доносчици на полицията, отношението на полицията, имаше и военни. Като че ли те обаче не бяха толкова строги, колкото полицаите. Някои от полицаите бяха много сурови, направо бесни, и се отнасяха жестоко с лагерниците...Сред лагерниците се срещаха всякакви, някои пазеха бодър дух, други бяха свити, меланхолични, трети - много тъжни, потънали в себе си...От други хора разбрах, че за емигриране от лагера трябва да се запишем, след като изберем някоя посока - Европа, Америка, Канада, Австралия и тъй нататък. Един път седмично от Атина идвала госпожа Рул, официален представител на Върховния комисариат в Женева за политическите бежанци. Лично аз още не бях решил накъде да емигрирам. Виждайки ситуацията в лагера, си казвах: където и да било, само и само човек да се отърве от тези железни гръцки канджи...За ангарията, т.е. работата, която трябваше да се върши в лагера поред, сутрин рано идваше полицията и броеше по кревати. И отвеждаха всеки на съответното място да работи...

С надежди и оптимизъм се очакваха посещенията на госпожа Рул всеки четвъртък. В един момент, през ноември, пристигна интересна делегация - идваха от Белгия като пратеници на Върховния комисариат в Женева за политическите бежанци. Обясняваха, че ако някой иска да емигрира в Белгия, може да го стори, след като се регистрира за там...Е, добре! Където и да е, само и само да се излезе от проклетия гръцки лагер!...Оформиха се дълги, дълги списъци на желаещи да емигрират, всеки се надяваше да се спаси...Първи април. Един от полицаите започна да чете списъка. Един по един се качвахме. Камионът ни закара в Атина във Върховния комисариат за политическите бежанци...С автобус ни закараха на атинското летище. Там ни посрещнаха неколцина представители на Върховния комисариат в Женева...Цялата група се снима пред аероплана, благодарение на един фотограф, който идваше с нас. Оставихме спомен...

Помня, че мнозинството бяхме от Македония. Къде ще ни отведе тази огромна машина, вече напуснала гръцката земя, в която оставихме толкова мъки, толкова сълзи! И толкова наши другари и сънародници не само в Лаврион, но и в многото други лагери и по островите. В непозната земя. Но в нашите сърца имаше само едно усещане - летяхме към свободата! Статистиката показа, че само от Македония сме дошли 280 души. Ние бяхме най-многобройни - можеби защото бяхме най-гонени, най-измъчени, подложени на истински геноцид в собственото си Отечество."

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите