Кръвният данък е обезкървил българския народ

Митът: Събирането на кръвния данък е обезкървило народа ни и е довело до колапс на раждаемостта и естествения приръст.

Истината: Девширме-то или Кръвният данък, е административен механизъм за попълване на редовната османска армия, въведен в края на XIV век от първия велик везир на Османския султанат – Карахалил Чандърлъ паша. Редовните вземания на християнски младежи започват от края на управлението на Мехемед I (1420 г.) и продължават до около 1630 г., когато корпусът започва да се попълва на базата, почти изцяло, на мюсюлмани, постъпващи в Оджака с връзки. Вземания на християни съществуват, но са спорадични, като за последен път, 100 деца от Балканите са събрани през 1703 г., след което данъкът е отменен. През 1826 г., еничарският корпус е физически ликвидиран по заповед на Махмуд II. Когато това става, в него няма нито един боец, взет от българско семейство. Около Кръвният данък има три мита – първо в обема на събираните деца, второ – в тяхната възраст и трето – в честотата на взиманията. Има и още един важен момент, който често не се споменава в дебатите по темата – деца не се взимат само от българските земи, а също така от Босна, Албания, Сърбия и Гърция. Наборите се правели по веднъж на 5-7 години, като всеки от тях включвал между 3 и 6,000 деца общо, събирани на групи от по 100-150 по санджаци. Веднъж събрали деца от определена област, властите не повтарят взимането при следващ набор. Т.е. Ако през 1450г., например, от Мизия са събирани деца, при следващия набор (1455-7г.), отрядите за набиране не ходят в Мизия. Т.е. Между два набора от една и съща област минават поне 10-14 години, а е възможно да се натрупат повече. Това се прави с цел да не се обезкърви населението, да се запази процента на данъкоплатците (християните плащат повече данъци) и да се гарантира, че при следващ набор ще има изобилие от момчета, сред които да се избира по строгите регулации – ръст, тегло, физически качества, красота, ум, определени социални ограничения (сираци, единствени синове и т.н.). При всяко положение, не повече от 1/5 от всички вземани деца в корпуса са били българчета. Дори да приемем че средно на година империята е събирала по 1,000 деца (което е завишено), имаме 200 българчета (максимум) на година или около 40,000 за целия период на активно набиране. Същи брой деца загиват сега, всяка година, при ПТП в България. Около 150,000 българи умират само за 6 години между 1912 и 1918 г. Въпреки това, не тези неща, както знаем, обезкървяват народа ни. Проблемът с българите в османската империя, що се касае до демографията, са няколкото изселнически вълни през XVIII и XIX век, в рамките на които между 1 и 2 милиона българи напускат нашите земи за да се заселят в Банат, Бесарабия и Украйна. След време част от тези хора се завръщат обратно по родните си земи, но мнозина остават и потомците им или се сливат с местното население, или запазват самосъзнанието си и до днес. Въпреки това, в рамките на тези 500 години, населението на българските земи се увеличава между два или три пъти (от 1-1,8 милиона през 1400 г. до около 4 милиона през 1878 г.). За сравнение, със същия процент се увеличава и населението на Франция , което през 1400 г. е около 16,6 милиона, а през 1876г. е 38 милиона. Нашите учени често обичат да се позовават на Англия, която от 2,5 милиона през 1400 г. нараства на 21 милиона през 1871-ва, но не се отчита, че до 1801 г., населението на Острова е едва 7 милиона, след което се увеличава тройно за 70 години поради редица причини. Подобни сравнения са некоректни и от гледна точка на териториалния размер на страните в Западна Европа, факта че са колониални империи, както и значителните социални и икономически свободи на местното население, което, все пак, обитава своя собствена държава. Но дори и така, съпоставено с държава, с размерите на България, съотношението се запазва. Нидерландия (или нейните територии, тъй като тя не съществува през XIVв.) има население от 800,000 през 1400 г. През 1850 г., то е около 3 милиона. Ясните примери показват, че въпреки всички социални, политически и икономически негативи, българското население успява да нараства (сравнително добре предвид обстоятелствата) в рамките на чужда държава, която го третира като основен източник на значителен брой данъчни постъпления.