Преди 19 май сърбоманството разпространяваше една страшна клевета - че македонските организации са виновни, за да не отстъпи Югославия Западните покрайнини и Струмишко на България; че македонските организации са виновни, за да не се освободи Тракия от гръцки и турска власт и да не излезне България на Бялото море. По тая причина се разделяше българският народ и робите под сръбска власт се преследваха като виновници за робството на западните покрайнини и Тракия. Стана превратът от 19 май и почна хайката срещу македонските организации. Какво спечели България от това? Спечели по-тесния и по-здрав обръч, който се създаде около нея. Спечели съветите на Великите сили да направи всичко, за дапремахне подозренията на своите съседи Ромъния, Турция и Гърция. Спечели зависимостта си от Белград, който създаде военни съюзи с всички споменати държави. И не един път Белград вече играе ролята на спасител на българската териториална цялост! Какво нещастно положение за един малък, но храбър и героичен народ, чието оръжие е било увенчано с слава по бойните полета!

Но ще ни попитат: какво искате, война ли да правим с Югославия, за да освобождаваме Македония? Ние държим да има сръбско-българско сближение и то ще стане.

Никой от нас не иска България да се хвърли в военна авантюра. Никой от нас не е против едно почтено сближение между България и Югославия, което държи сметка за суверенитета на двете държави и за интересите на българската нация. Но ние искрено сме подържали и подържаме, че сърбите не желаят сближението на ония начала, на които се жалае от българите. Сърбите подържат изкуствено тия водевилни тържества, гощавки, посрещания и изпращания, с следната цел:

1) Да оставят впечатление в чуждия свят, че между двете държави съществува пълно разбирателство и че всички разделящи ги въпроси са уредени, или ще се уредят по взаимно съгласие. По тоя начин се премахва всякаква възможност за международна намеса било по малцинствения въпрос, било за една мирна териториална ревизия на Ньойския договор за мир, предвиден в чл, 19 от пакта на Обществото на народите. Югославия, заедно с останалите балкански държави, поема задължение да работи за привличането на България и в Балканския пакт, за да гарантира последната и с военна сила днешното статукво на Балканския полуостров.

2) Да се компроментира България пред нейните съседи Ромъния, Турция и Гърция като държава, която, в съюз с Югославия, се стреми към откъсването на територии от поменатите държави. За създаването на такова впечатление в Ромъния, Турция и Гърция допринесоха неразумните приказки на много българи, които често бяха насърчавани от отговорни среди.

3) Да остави впечатление в останалите балкански страни, че тя може да се освободи от сътрудничеството си с тях и да образува славянски фронт на Балканите. По този начин увеличава своята цена и става необходима за Гърция, Турция и Ромъния, които ще бъдат внимателни в отношенията си с Югославия, защото не могат да търпят един славянски блок от двадесет милиона в югоизточна Европа. Друг въпрос е доколко той би бил допуснат от Великите сили.

4) Да остави впечатление в поробените народи на собствената си страна - като хървати, словенци и черногорци - че усилията им за свобода и самостоятелност са вредни за техните интереси, защото България, която води с две прекъсвания самостоятелен живот от 15 века насам, копнее да влезне в границите на Югославия, за да създаде интегрална държава, или най-малко да спечели приятелството на Белград.

5) Да разделят българи от българи. Сърбите знаят, че македонските българи никога няма да се откажат от борбата за своята родна земя. Те знаят, също така, какви чувства ше създаде в тях възприемането на една политика от свободното Царство, което жертвува тяхното отечество.

6) Да убие вярата в македонското население за каквато и да е подкрепа от свободните си братя. На каква подкрепа може да се разчита от тях, когато лица като Софийският владика Стефан публично молят Югославия да помага на България, защото последната била малка и слаба държава? Каква вяра може да остане в македонските българи, когато те виждат, че мимо борбата им за запазване на българското национално име, свободна България търси сръбското приятелство и ги жертвува за това приятелство?

Срещи всичко това Белград не дава абсолютно нищо. Смешно е да се приказва за доброволно отстъпване на територии. Това може да се допуска само от хора, които не са прочели човешката история. Сърбите са решили да не признават съществуването на никакъв елемент в Македония и да постигнат нейната пълна асимилация. И чини ни се, в това отношени те са грубо откровени. За подкрепа на тази наша мисъл ние ще наведем само някои факти:

Нито една от българските делегации, които посещават Югославия, не се допуска в Македония. Обикалят Ниш, Белград, непременно Опленац; обикалят враждебно настроените към сърбите хърватски земи, за да се манифестира “сръбско-българското братство”; отиват в Словения и Черна гора, но на юг от Ристовац не могат да прескочат. Изключение се направи с делегацията на ротариянците и на българските духовници, по визитата на които искаме да се спрем с няколко думи.

От канонична гледна точка отиването на българските митрополити в Охрид и общата служба с сръбския “охридски” владика е едно беззаконие. От национална гледна точка - то е престъпление. Знае се, че при първата окупация на Македония от сръбски войски през 1912-1913 год. те изпъдиха българските владици и с сила обсебиха българските черкви и училища. Охридският владика Борис, също и останалите макед. владици, дойдоха в България. Когато българските войски освободиха Македония през световната война, дядо Борис замина за Охрид, посрешнат най-тържествено о т населението и зае своята епархия. След катастрофата от 1918 година той се прибра отново в България. Светият Синод, назначавайки го за заместник Екзарх в Цариград, или пращайки го в Рилския манастир, където се намира в този момент, винаги го е титлувал Охридски митрополит. Питаме г. г. Стефан: какъв народен интерес и кой черковен закон му позволи да служи с сръбския владика и да го признава за Охридски архиерей?

Сближенските среди в България изпаднаха в възторг от посещението на българските владици в Македония и го изтълкуваха като събитие с голямо значение. Голямото чудо бе, че г.г. Стефан е говорил в черквата в Охрид на български. Има с хас, па да беше говорил на сръбски! Та самото това “чудо” показва, че в Македония сърбите не допускат българска реч и работят за нейното посърбяване. Но има нещо по-сериозно от възторга на сближенците. Негово Високопреосвещенство е говорил на населението да се примири с днешното положение, “да бъде лоялно” към Югославия. А това положение е известно - без български черкви, без български училища. И който го съветва да се примири с това положение, убива волята му за съпротива и фактически го съветва да се обезбългарява. Негово Високосвещенство говори нелепости в Опленац за “краля-обединител” и “краля-рицар”. Същите нелепости произнесе в Белградската катедрала, където служи молебен за здравето на сръбския крал. Какво е приказвал със Стоядинович ние не знаем. Сигурно по това знае нещо повече българското Външно министерство, което трябва да не е особено възхитено от политиката на дядо Стефан. Той чу думите на сръбския патриарх Варнава, българоядеца в Македония, че България не бива и не може да се интересува от Македония. В Скопския вестник “Вардар” от 10 и 11 септ. бяха публикивани две статии (едната статия - “Охридска самостална архиепископия и известни данашни Бугари” - (безсрамно се говореше за “класическия сръбски юг”, разбирай Македония, б.н.) и за “сръбската” Охридска архиепископия). Той получи публична покана от сърбите да се яви с проповеди пред българското общество, за да го изкара от заблудата за съществуването на някаква българска Охридска архиепископия в миналото (г.г. Стефан и неговите другари нямаха достойнството на българските юнаци да не отидат в Югославия. след като в последния час преди тръгването им съобщиха, че техният другар, Неврокопският митрополит Борис, член на определената делегация - представителка на българската черква, не може да замине, защото “неговото заминаване ще направи много тежко впечатление в Белград.” Не беше свидетелство за особено достойнство и обстоятелството, че те бяха допуснати в Югославия след като три години стояха пред портата на сръбската патриаршия и пред вратата на сръбската държава. Отиването на българските владици в Югославия не е чест за българската нация. То бе парад на една суетност, която отдавна е скъсала с изключителната нравственост, примерната скромност и безпределна преданост към своя народ на ония български черковни отци, които бяха хвърляни в Янтра и които туриха основите на българското възраждане.

Българските книги и вестници не се допускат в Югославия, въпреки всички истерични крясъци за “братство” и “пълно разбирателство” и въпреки всички резолюции на пен клубове, лекарски, зъболекарски и др. организации, за опознаване съответната българска и сръбска литература. Вестниците “Утро” и “Мир”, които бяха допуснати за три дни в Скопие, сега са спряни. В Щип, Велес, Прилеп и Битоля има пребити младежи, които са били неблагоразумни да четат български вестник.

С голям шум се оповести на времето откриването на нови три пропусквателни пункта на сръбско-българската граница. Преди всичко, херметическото затваряне на сръбската граница откъм България с телени мрежи, вълчи ями, блокхаузи и пр. е едно варварство в днешните междудържавни отношения, което никъде по света не съществува. Повече от 4,000 клм. граница между Съединените щати и Канада не се охранява от никакъв войник. Има само митнически и паспортни чиновници. Между Югославия и Албания, често се минава без каквито и да са паспортни формалности. Но в България голяма беше радостта, когато сърбите се съгласиха да открият три пропускателни пункта, през които ще може да се минава, след изпълнението на тежките формалности, определени от югославянската легация в София. Ние апелираме към всички честни българи да проверят колко души са минали през тия пунктове и дали българското правителство не обмисля сериозно въпроса за уволнението на персонала при тях, който стои с скръстени ръце. Въпрос е на най-обикновена проверка, която може да се направи от всеки гражданин. Сърбите не пускат пътници през тях и си остават такива, каквито ги познаваме, от когато съществува история за вазимните отношения между сърби и българи. Такива, каквито ги описва вдъхновено Ботев, каквито ги познаваха Любен Каравелов и Раковски.

За откриването на заграбените български черкви и училища и за гарантирането на елементарните национални и граждански права на македонските българи, предвидени в самите договори за малцинствата, излишно е да споменаваме. Затуй отминаваме този въпрос само с две-тро думи.

ДухотнаВовата