За всеки човек, който се е интересувал през последните 50 години от близко-източната проблема е известно, че в центъра на този прблем стои македонския въпрос. Освобождението на Македония и останалите поробени българи от турско робство бе основният идеал, в който се възпитаваха българските поколения. Гордият дух и безпримерната готовност за жертви от страна на македонското население, държаха вечно буден македонския въпрос. В продължение само на едно десетилетие България води три войни за освобождение на Македония. Ако има нещо вярно в казаните думи от Клемансо при връчването на българската делегация на условията за мир, че “войната бе продължена с две години с намесата на България на страната на Централните сили”, тогава трябва да се приеме, че световната война е била продължена с две години поради неправилното разрешение на македонския въпрос. Защото за всекиго е ясно, че България отиде през 1915 год. на страната на Централните сили единствено за Македония. Стотици хиляди жертви даде Македония в непрекъснатите и славни революционни борби за своето освобождение. За същата цел се даваха нови стотици хиляди жертви и от свободния български народ. Но въпреки всичко, Ньойският договор за мир и потвърди разпокъсването на Македония и остави нейното население в робство. Това бе една от най-крещящите неправди, които се извършиха след световната война.

Новото робство на Македония не бе прието от нейното население като последна дума на историята. То не можеше да измени на своето минало и на елементарното национално достойнство. И старото знаме биде отново развято от Тодор Александров, който в скоро време успя да възкреси надеждите и да накара света да говори за Македония. Така се поде борбата срещу облагодетелствуваните от войната държави, които не мислеха да отстъпват педя земя от заграбените чужди територии.

Най-силната и най-облагодателствуваната държава на Балканския полуостров бе краството на сърби, хървати и словенци, прекръстено в последствие Югославия. Господствуващия елемент в него бе сръбският, за когото съществуваха всички привилегии на държавата и който гледаше на нея като на велика Сърбия. И най-заинтересованото правителство за подържане установеното статукво с договорите за мир в юго-източна Европа бе сръбското. На справедливите протести на македонското население срещу асимилаторската политика на Белград и Атина и за признаване на елементарните му културни и национални права, гарантирани с самия договор за мир, сръбските и гръцки правителства отговаряха с жестокости. Това предизвика масовото организиране и на македонската емиграция в България, Америка и в др. части на света, където бяха намерили прибежище нашите сънародници, които се явиха в подкрепа на своите братя в поробеното отечество. Примерът на македонците в Югославия бе последван и от останалите поробени народи. И понеже те имаха срещу себе си свиреп противник, който приказваше с езика на пушката и ножа, поробените трябваше да му отговорят със същия език. В тая героична борба паднаха скъпи жертви, имената на които излъчват сияние и в настоящия момент, и напътствуват живите си братя. Но делото на мъртвите и живите успя да постави отново пред света неразрешените проблеми на поробените нации. То посочи, от друга страна, Югославия като терористична и средновековна държава, която със средствата на насилието се стремеше да унищожи името и националния характер на поробените земи. В тая борба фронтът за свободата щастливо се разширяваше и направените завоевания в границите на държавата и вън от нея даваха нови надежди за потиснатите.

Белград отлично съзнаваше, че погубването на Македония предполагаше унищожение на три фронта - тоя на поробеното население в самата Македония; фронта на македонската емиграция в България и на българския народ, чийто симпатии непрекъснато обкръжаваха поробените му братя и техните усилия да запазят своя национален характер и 3. фронта на македонската емиграция в Америка, която водеше и води енергична дейност с хърватската емиграция. Сръбските атаки бяха насочени по всички тия посоки, от където можеше да се чува гласът на Македония и правото за свобода. Но главно, сръбските усилия се съсредоточиха към асимилация на поробеното население и към насаждане на сърбоманство в България. Па и Америка беше много богата, далечна и свободолюбива страна, за да могат сръбските позлатени и груби маниери да разчитат на някакъв успех.

Македонската емиграция в България и самата фържава бяха непрекъснато атакувани от сърбите още след погрома от 1918 година. От абсолютна, тясно-националистична сръбска гледна точка, това е напълно естествено. Вместо да се остави спокойна България да закрепне вътрешно и да потърси изпълнение на правата по отношение на нейните сънародници, останали в пределите на чужди държави, естествено е Сърбия да създава постоянни смутове в нея, които да разкъсат нейните сили и внимание. Неестественото и недостойното е факта, че се намериха българи, които се подадоха на сръбската въдица. Особено след събитията, които станаха в България след 1923-1925 год., сърбите можаха да разчитат на цели групи български емигранти, които бяха използвани от Белград. По-късно сръбското вътрешно министерство и сръбският генерален шаб създадоха “земледелско” движение в България, около в-к “Пладне”, което беше изключително субсидирано от Белград. Те взеха под свое попечителство и “идейния кръг” “Звено”, който беше особено ценен за тях, защото чрез него можеше да се разстройва армията и да се води по-успешна борба срещу македонските организации.

“Звено” не изпускаше нито един удобен случай, за да атакува македонското освободително движение, чийто кадри се явяваха като най-значителната организирана сила срещу сърбоманството в България. То първо създаде тежки чувства в известни кръгове офицери срещу Македонската революционна организация по така наречената шпионска афера. Фактите са известни: македонски българин залавя в мошеничество някой си Андреев. Узнава се, че той е в служба на сърбите и прави известни разкрития за лицата, от които е получавал нужните сведения. Така се намесва името на поручик Алексиев. Цялата афера минава в ръцете на българските административни и военни власти. С нея се занимава и министър-председателят на България, военният министър, началник щаба на армията, Дирекцията на полицията. Поручик Алексиев съобщава пред органите на тая власт, че исканите от сърбите сведения са били давани чрез него от покойния полковник Маринополски. Полковникът е арестуван в Погребите, където се самообесва. Андреев е осъден от българското правосъдие за шпионаж. Но “Звено” създава легендата, че пор. Алексиев е бил подложен на страшни мъчения от органите на ВМРО и така принуден да даде лъжливи показания. Целият шум на “Звено” се въртеше около тази неистина, а не върху същността на въпроса - разкрития шпионаж, от който страдаха интересите на държавата в полза на Югославия. ‘Звено” гъделичкаше умело чувствата на българските офицери, че “български офицер не може да бъде предател”, че “Алексиев е бил страшно измъчван с Сарайската воденица” и пр. и пр. насочвайки всички стрели към Македонската организация. И трябва да се признае, че то постигна резултати.

ДухотнаВовата