Нека да ти разкажа една истинска история.
Това беше преди много години. Всичко започна с това, че с няколко приятелчета в училище започнахме да викаме духове. Изоплзвахме онзи стандартен начин с голямо табло от картон, на което в кръг са написани буквите от азбуката. По средата има един христов кръст, а от ляво и от дясно на кръста "да" и "не". Пускаме завесите и палиме свещи. На кръста по средата на таблото се поставя една пластмасова капачка или нещо подобно. Двама от участниците сядат един срещу друг от двете страни на таблото и поставят по един показалец на капачката, без при това да указват никакво усилие върху капачката. Всички се концентрираме и викаме нечий дух. Няма значение чий (става въпрос за дух на умрял човек разбира се). Това в началото трае две-три минута, а с нарастващите опити се получава фактически веднага. На въпроса "Тук ли си?" капачката се премества въдху "да". Тук често реакцията е - "Ами ти си бил нов, другият е бутнал капачката, за да те будалка". Да ама не! Дали си нов или не няма значение - получава се абсолютно винаги, като усещането винаги е, че капачката ти дърпа или тегли пръста. Т.е. активната сила съвсем отчетливо идва от капачката, а не от другия участник. Да речем, че другият отсреща се опитва да те заблуждава - представяме си, че буквичката към която се е устремила капачката е в твоята зона на таблото - това би означавало, че онзи отсреща трябва да бута капачаката. Тогава ти, тъй като си си допрял пръста съвсем леко в капачката (това е условие за да функционира цялата работа изобщо) ще усетиш бутане от отсрещната страна на капачката. Ти обаче усещаш дърпане в посока на движението на капачката под твоя пръст... Както и да е, не е идеята да доказваме, съществуването на този феномен, а да разкажем една история. Не и целта на това повествование да определя дали капачката се движи от дух или от някакъв вид психични сили на участниците. Факт е, че зад движението на капачката по някакъв начин се крие някаква независима воля. Факт е също , че капачката охотно отговаряше на всякакви запитвания от страна на участниците в сеанса. Факт е също, че поставяше точна психологическа картина на всеки, както и че "вадеше" мисли непосредствено от главата на някой участник. Сеансите се провеждаха в продължение на няколко месеца. Междувременно лирическият герой на тази история по едно доста нелепо стечение на обстоятелствата се оказа нещастно влюбен в едно много красиво момиче. За да не се създаде съвсем погрешно впечатление ще споменем, че за това трагично положение на нашия герой, нито той нито момичето носеха вина. Там бяха замесени трети лица и по някакви съображения, които тук нито можем да разберем нито да интерпретираме правилно, нашият герой реши да се оттегли (както си мислеше тогава "временно"). В същото време по също така не съвсем стандартни обстоятелства лирическият герой разбра от достоверни литературни източници за съществуването на руните (футарк), както и за тяхното значение в историята на северния свят. Къде на сериозно къде на майтап героят реши да изпробва мощта на тази магическа азбука върху себе си (той тогава вече знаеше, че ако решиш да вършиш идиотщини поне не карай другите да страдат от това макар, да се изкушаваше да насочи посланието на футарк към някой друг). Минаха няколко дни...
И така един прекрасен ден, лирическият герой си седеше сам в къщи и си мързелуваще, и точно се беше отпуснал и разлигавил, когато дясната му ръчица започна да извършва съвсем самостоятелни движения извън волевия контрол на нашия герой. Нашият герой се стегна и раката му замря, след това се отпусна и ръката се разшава, като че ли опитвайки се да му каже нещо. Така лирическият герой проведе повече или по-малко конструктивен диалог със своята ръка предпоставяйки, че тя се движи от някакво духче. На това място следва да се отбележи, че тогава все още не бях гледал "The Shining" с Jack Nickolson, където е изобразен аналогичен случай. Това се случи много години по-късно... И така лирическият герой тутакси се похвали на своите спиритични приятели с новата си "придобивка". В последвалите няколко седмици всички се забавляваха яко с духчето от ръката на героя, което можеше всичко не по-зле от капачката, с която викаха духове. И така един прекрасен ден духчето от ръката на нашия герой реши да поеме инициятивата в свои ръце. Това непосредсвено се изразяваше в преоустройство на жизненото пространство (състоящо се от една стая 3х6 метра) на героя. Така всички растения както и някои мебели трябваше да напуснат стаята, а една особено несимпатична стъклена масичка за по-сигурно направо беше строшена. Във всеки случай всички столчета масички и т.н. се качиха на кревата, а пода остана свободен. Така духчето от ръката на лирическия герой имаше възможността да разчертае с пръст всевъзможни фигури върху пода на помещението, като преобладаваха спиралите (особено левите развиващи се спирали). Имаше още кръгове, триъгълници и квадрати, както и някои по-комплексни фигури, чиято форма вече не може да бъде възстановена. По това време лирическият герой нямаше хал-хабер от понятие какво означава всичко това, още по-малко беше запознат със символиката на "изчертаните" фигури. Тази вечер нашият герой не можа да заспи. Зародилото се в лявото стъпало напрежение обхвана целия му ляв крак и пускаше филизи нагоре. Героят започна да се безпокои. След това страхът бавно пропълзя от лявото му стъпало нагоре и започна да пуска дълбоки корени в сърцето му. Героят не можа да намери покой и страхът го покори изцяло. Да, той целият се превърна в една буца концентриран страх! В този миг на нечовешко напрежение, той реши, че е обладан от дявола (За нещастие нашият герой беше гледал "Exsorcist"). Лирическият герой изживя паниката си пълноценно, като не можа да си спести да побърка и другите обитатели на къщата. Те все пак успяха да го успокоят, така че да "доживее" до сутринта. На вечеря дойде братовчеда и донесе една кутийка с успокоителни таблетки, разпита за какво става дума и насрочи час при психиатъра на другия ден. На другия ден лирическият герой беше "занесен" на психиатър. Последният, страшно симпатичен но хипертоничен човек, с излъчването на Карл Маркс, изслуша историята подробно и на края зададе един наръч въпроси, които няма да конкретизираме в рамките на това повествование. Докторът се засмя, записа нещо в тефтера си и каза "Ще те оправим, момче!". Предписа успокоителни и начина им на употреба и прати лирическият герой в къщи. Допълнително лирическият герой потърси помощта на свещенник. Дори само атмосферата на църквата донесе облекчение. Словото на свещенника донесе допълнително успокоение и вяра. Но тези чуства в началото силни, постеппено избледняха и след точно два дни изчезнаха напълно. Лирическият герой започна за първи път да осъзнава или по скоро за сега само да подозира интуитивно, полусъзнателно, че е сам на своя път.
Успокоителните уталожиха страха на нашия герой веднага, но се оказаха и силно приспивателно средство. Така първите месеци нашият герой спазваше лекарските предписания и редовно си гълташе хапчетата. Страхът, който първоначално беше обзел героя се замести от един почти перманентен сън. Будното състояние на героя също бе заместено от своево рода сън наяве. Така героят едва успавяше да изпълнява задълженията на ежедневието. Умората и резултиращата от лекарствата апатия накараха нашия герой да потърси опипом изход от нещата. Така той започна да експериментира с дозата на лекарствата и се оказа заклещен между две перспективи - или да си взима лекарствата и да се намира в състояние на непрекъснат сън или да ги спира и да рискува да се върне в изходно положение, защото дори при еднодневно спиране на лекарствата, страхът заставаше с цялата си пагубна мощ лице в лице с героя. За сметка на това точно в такива дни жизнените сили и интересът към живота на героя се връщаха с пълна сила. И ето, че точно в този период се случи поредното разбъркващо обстоятелствата събитие. Най-добрият приятел на лирическия герой се уволни (няма да е трудовак цял живот я!). Така към цялата каша в живота на героя се прибави и силното желание за консумация на алкохол (строго забранен по лекарско предписание! нежели в комбинация с "психотронните" лекарства) в името на голямото приятелство и уволнението. Дилемата "с лекарства - без лекарства" премина в особено нестабиланата троичност "с лекарства - без лекарства - алкохол?". В крайна сметка лирическият герой още ходи по земята, което доказва единствено и само, че притежава титаничен черен дроб. Душата му за съжаление далеч не можеше да се сравнява по своята жива мощ и надежност с черния му дроб. И така алкохолът се намести трайно в живота на лирическия герой. Независимо от евентуалните щети върху физическто тяло, се оказа, че комбинацията лекарства/алкохол (която фактически беше неизбежна, тъй като поради продължителната терапия лекарствата бяха станали "естествена съставка" от кръвта на героя. Нека освен това добавим, че дозата с времето по-скоро се увеличи вместо да се намали, тъй като както е известно човек привиква с всичко.) има доста интересни свойства. Те се изразяваха в една особена, може да се каже дори свръхреална яснота на сънищата на лирическия герой. Тези сънища се характеризираха освен с усещането, че са поне толкова реални, колкото и живота в будно състояние (дори малко повече) и с изключителната яркост на светлини и багри, които ако въобще, само рядко можем да срещнем в будно състояние. Този ефект тогава обаче по-скоро плашеше героя допълнително. Към това беше прикрепен един още по-плашещ феномен, а иммено, че понякога особено сутрин, героят чустваше тялото си абсолютно парализирано. Знаеше че е буден, защото съзнанието му функционираше като будно, дори можеше с голямо усилие да огледа стаята си, която изглеждаше в такива случаи странно изопачена, но не можеше да помръдне нито една част от тялото си ни на йота. Но най-плашещото в това състояние за героя беше, че не чуваше дъха си, нито усещаше движението на белите дробове при дишане. Така героят, предполагайки, че е спрял да диша, с неимоверни усилия на волята успяваше да се събуди. Случваха се и други неща - героят да чува гласове, да усеща странно парене в пръстите, на челото си и на устните и т.н., но трудно е в едно ограничено от думите и пространстовто повествование да бъде описано всичко. Още по малко по такъв начин, че читателят да си състави реалистична картина за събитията.

Ето тук прекъсваме нашият разказ, който и без това е прекомерно дълъг и навярно прекомерно скучен.

В крайна сметка нашият лирически герой все още извървява своя път на тази Земя. Тогава той не получи отговори. Нито лекари нито попове се оказаха в състояние на му помогнат, а учителят, за когото той бленуваше тогава така и не се появи. Много по-късно героят откри голяма част от отговорите в сърцето си. Друга голяма част бяха потвърдени от книгите на мъдри люде. Там той намери и важна опора и най-вече проумя, че страхът е най-големият порок и никога и при ниакви обстоятелства не бива да му се поддаваме. Пътят ни на тази земя е да творим щастие и да придобием свобода.





Литературни справки:

Роберт Монро
К. Кастанеда
Верещагин

много от тези автори може да се намери и в www.spiralata.net