|
Всичко щеше да е много хубаво, само че посланието ти куца.
До колкото схващам, искаш да кажеш че какъвто си, такъв да си останеш, да не се променяш (то от там и развитие няма да има, защото на къде да се развие една маргаритка)?
Има много приказки в които дадено животно или растение не знаят кои са (т.е. това е търсенето на всеки човек). Тогава почват да се оприличават на това, на онова, на трето, на пето, на десето и т.н., докато най-накрая не открият себе си.
Поуката е, че всеки открива себе си едва след като е опознал и приел другите като част от себе си, не и преди това.
Твоята приказка води до задънена улица, защото ако не приемеш бръмбара като част от теб (във всеки има нещо от бръмбара), ако не приемеш цветята като част от теб(и те са в нас) и т.н. няма как да откриеш себе си. Но и доста си пресилила нещата, че маргаритката се е видяла като бръмбар. Външният образ не се мени, а и виждаш сама как обиди хората с непривлекателна външност. Да беше написала, че един ден маргаритка почнала да мачка цветята, покрай които минава и те и казват, че не е по-различна от бръмбара и за тях тя е също толкова тъмна, страшна и дива въпреки красотата си. Те са нейното огледало, а не реката.
Макар точно бръмбара да не е враг, а приятел на цветята. Т.е. объркваш представата на децата за природата. Все пак разказваш приказка.
Колкото по-нависоко летим, толкова по-малки изглеждаме на онези, които не са способни да летят.
|
Re: Тема на разговор [re: snowflakes never cry]
