Напоследък ми става навик да се намесвам в чужди разговори, но ще ме изтърпите и този път.

Защо го искаме?- Защото е по-лесно. Защото, когато се отпуснеш по течението и се оставиш то да те влече в една посока е много по-лесно да не се замисляш и да не се опитваш да променяш нещата. Защото е много по-лесно да се крием зад разни неща- системата, световния начин на организация на живота, другите около нас, собствените ни проблеми и куп подобни неща, отколкото честно да застанем срещу себе си и да си признаем, че искаме да променим нещата.
Защото позволяваме на живота ни да закостенее и да пропуснем наистина важното за нас самите.

Колкото до това дали близките отказват най-много- не мисля и не вярвам в това.
Дори напротив. Наблюденията ми показват, че обикновено ние сме тези, които се отнасяме най-зле с близките си все едно в какъв смисъл.
Защото винаги ги поставяме след. След задълженията, след необходимостта да обърнеш внимание на някой друг, не толкова близък човек, след думите "ти ще ме разбереш, защото ме обичаш", след мисълта, че той, близкият, е тук, до мен и ако не днес, утре ще му обърна внимание, защото той може да почака, защото ме обича достатъчно за да бъде търпелив.
И така, неусетно се забиваме в едно русло, в което близките са винаги отлагани. Някои от тях започват да протестират, други, когато имат нужда от нас си го казват, трети са прекалено горди, за да потърсят помощ или просто вече са се научили да се справят сами и вече не разчитат на нашата помощ. Все едно каква- материална, духовна.
И така, ние, забързани в едно диво ежедневие, не забелязваме как в един момент близкият ни човек е станал всъщност много далеч, защото дори не физически, душата му си е отишла от нас. И тогава се обръщаме и казваме- ето, сега ще ти помогна, ще бъда до теб, но той вече не го иска, защото отдавна се е научил да не разчита на нас.

Помисли си за начина, по който се развиват едни взаимоотношения. Помисли си как в началото сме готови на всякакви жертви и намираме всякакви начини за да бъдем с този нов човек, за да го опознаем, за да му направим добро впечатление. Тогава изведнъж дните ни се разтеглят и се намират минутки, които да откраднем, за да му ги дадем. А след това, постепенно, колкото повече се сближаваме с него, толкова повече му казваме- не сега, после, ти разбираш, нали- защото тичаме да се доказваме пред друг/и, защото започваме да вярваме, че той е даденост, която винаги ще е до нас.

Дали близките ни отказват най-много помощта ни? Не, наистина не вярвам. Вярвам обаче, че прекалено често им я предлагаме, когато ние сме свободни за това, а не когато те имат истинска нужда от нея.
А най-тъжното в цялата история е, че обикновено се сещаме за тях, когато техните души вече крещят от болка и за помощ, а не се опитваме да сме до тях по-често, така че да не позволяваме душите им да се разболеят...

Dream until your dreams come true