|
И боговете се връщат
в руините на своите храмове.
И в дом изоставен
прониква шумът.
Край недостойния властник
не остарява мъдрецът възвишен.
Но мъдрият майстор
дори ако царят
мъдростта му не тачи
и всеки разум изкусен,
дори пренебрегнат от властника-
потрябва ли някога,
отново надигат главите си.
Добро утро на всички :)
Лично за мен, това на пръв поглед странно стихотворение, има доста допирни точки сТолкиновите идеи. Ще си позволя да го анализирам по няколко отделни начина.
Древните дни и Третата епоха
И боговете се връщат
в руините на своите храмове.
Края на Третата епоха определено може да бъде разгледан като завършек на света. Тя е само блед спомен от някогашното величие, от великите събития, белязали първите две епохи. Метафората "руините на своите храмове" отвежда до сравнението на Средната земя, с останките от един велик свят. Спорно е кои са тези "богове", тъй като Валарите никога не се завръщат. Възможно е да да се свържат с петимата истари, чрез които и боговете на Арда отправят взор назад към това, което са създали, и което вече не съществува (в пълния си блясък).
"И в дом изоставен
прониква шумът"
Средната земя- изоставена не от обитателите, а от създателите си. Добре е да се има предвид факта, че в Епохата преди да се събудят елфите, валарите са живеели в Арда, приемайки телесен облик.
Шумът може да се свърже с много неща- Войната за пръстена, идната Епоха на хората, истарите, които пристигат от запада.
Защо боговете се завръщат?
Аз допускам две възможности. Първата е предполагаем Край на света, втората е Край на досегашния свят, и началото на но, съвсем различен такъв.
Край недостойния властник
не остарява мъдрецът възвишен.
Тук ще си позволя малко по-свободно да анализирам. Като "недостоен властник" може да се приеме цялата Трета епоха. Недостоен от гледна точка на това, че великите елфически (Финве и съдружие до Гил Галад), човешките (Елендил, Исилдур) и джуджешките (Дурин) владетели, великите майстори и герои на древността са забравени. При елфите- чрез консервативното отношение на тази раса (макар че те почит миналото), при хората- чрез загубване на кралския род и изличаването на някогашното величие, джуджетата- чрез потулването на някогашния им труд, както и на каквито и да е белези от древните им кралства.
Но. Недостойни са не самите народи, а Времето, което ги тласка към забрава и упадък. Великите дела не могат да бъдат забравени толкова лесно, нито пък да изчезнат произведенията на труда (архитектура, книги). "Мъдрецът възмишен" - това е събирателно име навсички онези елфи, хора и джуджета, които имат някаква връзка с древността, и които не са я забравили. Такива са Елронд, Арагорн, Галадриел, Кирдан и др. Нарочно не казвам Гандалф, тъй като неговото значение в историята е друго- да вдигне от праха това Минало, но не и да бъде част от него. От тази гледна точка, има събития и личности, които са неподвластни на времето, и които само чакат своят час за да се събудят. Посланието е че дори през упадъка и забравата на времето, все ще сенамират достойни, които да помнят и знаят своята история. Както и такива, които да я съживяват.
"Остарява". Остарява физически, но не и като стойност. Забележете специфичната дума- "Властник". Властник е човек, който принципно стои най-отгоре в йерархията. Тоест- крале, без корони. Или пък Саурон без пръстен ;)). Това в кръга на шегата, саурон не е бил чак толкова велик без пръстен.
Арагорн, Феанор, Мелкор.
1.1 Арагорн
Няма как обаче да не ви е направило впечатление, колко много си приличат това стихотворение и Билбовото "Не всяко злато сияе, не всеки скиталец е враг...". Мотивът с Изоставения дом- Мотивът за упадъка на Гондор. Шумът отново е метафора за Завръщането на Краля, за Завръщането на Величието от древността. За Мъдреца и Недостойния властник, всичко е от ясно по-ясно. Арагорн си е Крал- независимо дали с корона или без. Независиво дали на Трона на Гондор, или в пущинака. Малко са тези, които го признават още в началото, но той все пак доказва че Е крал. И то достоен.
1.2 Феанор
Макар че неговата връзка е малко по-далечна. Тук боговете са представени в най-чист вид- валарите. Разминаването идва от факта, че Феанор не може да
бъде определен Само и Единствено като мъдрец, тъй като именно Великите му дела останали в историята, са безумие (напускането на Валинор, клането в Алквалонде, подпалването на корабите). Вярно, Мъдрезът не остарява, но умира. Но тук задължително трябва да обърнем внимание не толкова на Феанор като Мъдрец, а на творенията му- силмарилите. Феанор е образно казано "недостойният властник", този който създава, но и разрушава. Но той е и Мъдреца, защото историята на цялата Първа епоха се върти около него, неговите творения, прокобата, която той предизвиква. Преди унищожаването на Двете дървета Феанор е бил, както казва Толкин, Най-прекрасният, Най-мъдрият, Най- способният сред нолдорите. Образът му е идеализиран, произведенията на труда му са идеализирани. Но прекалената мъдрост понякога играе лоша шега. И... вечни последици.
Идеята обаче в паралела с Феанор е, че дори и безумията му, не могат да променят това което е създала мъдростта му- силмарилите.
1.3 Мелкор
Да разгледаме мотива за Изолираността на Мелкор от останалите Валари. В никакъв случай няма да го представям като Положителен герой, чиито дела са прекрасни и достойни за почит. Не. Но също така и няма да отричам, че Мелкор е бил най-велик сред валарите, както Феанор е най-велик сред Нолдорите. Изоставеният дом отново е Арда. Но като "шум" може да се нарече и идването на Моргот обратно там. "Шум" тук е еквивалентен на "разрушение". Средната земя е изоставена за дълго, и именно в този период от историята Мелкор върши злодеяние. В същото време Боговете (валарите) са твърде заети с "руините на своите храмове"- помръкналият Валинор, загиналите две дървета, Мрака. Руините на собствения им свят, на "храмовете", които са построили. Разбира се, колкото и велики слова да казваме за Мелкор, не можем да го определим като мъдрец, нито като недостоен властник. Но и той, и Феанор, не са само Велики пресонажи. Делата им са велики, независимо дали са добронамерени или злонамерени.
Заключение за Мелкор и Феанор:
Край недостойния властник
не остаряват Делата възвишени
____
Но мъдрият майстор
дори ако царят
мъдростта му не тачи
2.1 Арагорн
Поглед в перспектива.
"Царят" не трябва да бъде само една личност, която не признава Достойния(който пък е само един ;). Още по-малко, че това е "псевдоцар".
Арагорн далеч не се е родил като Кралски син, достатъчно дълго време не го е знаел, в следствие на което не е имал самочувствието на такъв до момента в който разбира кой е всъщност. Именно това му помага да се научи да бъде мъдър, за разлика от "псевдоцаря", който единствено изпълнява ролята на такъв.
По-широк аспект на тълкуванието
Под "цар" аз бих включила следните герои- Елронд, защото той дълго време не признава, или по-ночно не вярва в Арагорн; Денетор- който макар и мъдър, е твърде вкопчен в ролята си на наместник, за да рзбере че има рода на кралете не се е разпилял; и Саурон. Саурон, защото подценява Арагорн. Не веднъж сме казвали (Толкин също), че Саурон се бои от него, особено когато поглежда в палантира. Една от основните му грешки е, че не "тачи" мъдростта на онзи, който се е е криел, който е смятал за изчезнал.
...дори пренебрегнат от властника-
потрябва ли някога,
отново надигат главите си.
Арагорн определон е "потрябвал", не само на Гондор, но и на развитието на Войната за Пръстена. Всички в Минас Тирит изпитват респект към него,когато се завръща след битката пред пеленор. Елронд също приема истината, така да се каже, и разбира че това е истински наследник на Древните крале, а не скиталец от севера. Може би само Денетор непроумява, но това е заради коренно различни причини, които няма да излагам тук.
Обобщавам всичко казано до тук за Арагорн.
В това стихотворение много директно е извадена сентенцията на Толкин, че Кралят си е Крал. (..."сваленият пак ще е Крал"). Но също така и че пред Мъдрия, се прекланят дори по-великите от него- истинският Крал не винаги е бил такъв и много добре го знае. Има преходни неща, но има и такива, които винаги са били известни.
2.2. Феанор (пак любимата ми част... :))
"Дори ако царят мъдростта му не тачи".
Погледнато реално всеки би се обърнал срещу Феанор в конкретната ситуация- той отказва да счупи силмарилите, като по този начин обрича Валинор на разруха. И под Цар вече не визирам само Валарите, но и голяма част от елфите. Защото не всички дела на еанор са тъй достойни и добри. До известна степен творенията на мъдростта му не оправдават сторените злини. Дори най-прекрасните намерения могат да причинят най-голямо зло. А Феанор е бил себичен на тема Силмарили.
Т.нар. "цар" и "изкусният ум" надигат главите си до степен, че да признаят Величието на Феанор и да го възприемат като един от Най-достойните в историята на Арда. Те все пак не оправдават до край злините му, а разсъждават от гледната точка, през която е по-важна Целта, а не средствата. Макар братоубийствата, прокобата на Мандос, ненавистта към Валарите, към Феанор съществува неимоверна почит, особено в по-късните епохи, когато всички тези истории от древността са забравени. Това може би малко ми напомня на явлението "миналото е идеално", но така е устроен светът, какво да се прави.
2.3 Мелкор
Както казах, трябва внимателно да се подхожда към Мелкоровата "мъдрост". Защото Велик не е равно на Мъдър. (и Хитлер е бил Велик, все пак ;).
Царят вече се възприема като абсолютният създател- Еру (въпреки че можем да говорим и за събирателен образ- валарите). Поне в началото не е било водещо желанието за разруха, а за господство, самостоятелност, величие. Мелкор е искал, и е бил велик. И определено заслужава не по-малко възхищение и уважение от Феанор. Но да се върнем на "Целта оправдава средствата". За Илуватар сред Валарите не е трябвало да има Най-велики (в смисъл не като Манве, а велики властелини, какъвто е бил моргот) или пък такива, които да управляват и притежават останалите. За това и стремежа на Мелкор да бъде Властелин не се е почитал.
По-широкото тълкувание- извод.
Мъдростта на Мелкор е мъдрост до там, че да преследва това което иска. "Надигат главите си", но не защото се нуждаят от него, а защото има съвест и желаят да мупростят. Но те никога няма да разберат това, към което се е стремял.
Моргот е може би най-достойният от всички изброени до сега Властници (и в двата анализа). Защото той едновременно избягва и е част от посланието на стихотворението (идеите в него, които както се убидхме са разнообразни ;).
Не само за Мелкор, но и за Феанор има безброй противоречия в тезата ми. Но, това е защото разгледах нещата от всички възможни ъгли, само без да споря сама със себе си. И май е поучително, че не трябва да заклеймяваме герои като Саурон, само защото предпочитаме Гандалф, или пък Мелкор, защото сме привърженици на доброто. 
The end
_________________
п.п. А сега... може би се питате отъкде идва това стихотворение за крале, празни домове, властници и мъдреци? Е, аз не съм сигурно че искам да ви казвам, защото това значи да си подпиша смъртната присъда.
Шумерска и Акадска поезия ("Поезия на Древния Изток)
Обезсмислили се изведнъж всичко казано до тук? 
П.п.п. И все пак мисля че макар и от една страна невероятно, в това ми ти стихотворение определено има база за сравнение с Толкн.
She knows she's alone and she is free...
|
"И боговете се връщат..."
