|
Днес прочетох предговора към най-първото издание на Властелина у нас. Стори ми се много интересно и реших да го препиша тук. Предполагам че една голяма част от вас са го чели, но за останалите, които не разполагат с първото издание, това може да бъде една прекрасна среща със света на Толкин. Писано е от Любомир Николов. Надявам се информацията долу да ви е полезна и приятна за четене. Разделям писанието на две части- първата е по-обща и едва ли ще внесе кой знае колко любопитна информация. Накратко става въпрос за живота на Толкин до момента в който среща Един Брат. Втората част вече е пряко свързана с творчеството на професора.
Толкин- създателят на светове
В сериозната литературна критика изблиците на чувства се смятат за нежелателни. И все пак едва ли някой е измислил по-подходящи думи думи за "Властелинът на пръстените" от спонтанния възглас на един френски критик: "Скъпи читателю, завиждам ти! Завиждам ти, че за първи път разгръщаш книгата, която съм готов да препрочитам отново и отново."
Мнозина специалисти са се опитвали да разкрият откъде възниква непреодолимата магия на тази огромна трилогия, откъде идва очарованието, грабнало милиони читатели. Но отговорът не е лесен, той непрестанно се изплъзва и остава някъде между страницит, изпълнен ту с комични приключения, ту с нежен лиризъм, ту с величави сражения. Защото пред нас е една уникална книга, събрала в себе си най-доброто от всички жанрове, създавани до днес в писменото слово: приказка и научно изследване, поезия и роман, епос и фантастика. Една книга-свят, каквато може да сътвори само мъдър и трудолюбив мечтател.
Джон Роналд Руел Толкин е роден през 1892 година в Южна Африка. От далечния град Блумфонтейн той запазва само смътни спомени- едва е навършил три години, когато Мейбъл Толкин потегля за Англия заедно с двамата си синове. Бащата Артър Толкин остава зад бюрото си в банката.Няколко месеца по-късно той умира от инсулт, без да дочака завръщането на семейството си от гостуването при роднини.
Мейбъл остава в Бирмингам- без подкрепа, с две невръстни деца, чието бъдеще трябва да осигури.Намира под наем малка къщичка в покрайнините на града и посвещава цялото си време на възпитанието на момчетата. За малкия Роналд (така го наричат близките) това възпитание се превръща в основа на целия му живот. От майка си той наследява непреклонна добропорядъчност и страстна привързаност към римокатолическата църква- с това по-късно ще се нареди до писателите Гилбърт Честърн и Греъм Грийн. Но най-важното, което му дава Мейбълн, е обичта към езиците. Самата тя знае латински, френски и немски, а Роналд с лекота попива преподаваните уроци.
И двамата не подозират, че домашните занятие скоро ще решат съдбата на момчето. През 1903 година Роналд спечелва конкурс за стипендия, която му дава възможност да продължи образованието си. А след по-малко от година Мейбъл умира.
За щастие на сираците техен настойник става местният свещеник Франсис Морган- почтен, строг и грижлив човек, към когото запазват обич и уважение до края на живота си. Когато отношенията с леля им се обтягат, отец Морган помага на двамата да си намерят евтин пансион. И там Роналд среща своята първа и единствена любов- Едит Брат.
Историята на тяхната дружба е типично английска. Роналд едва е навършил шестнадесет и жадно усвоява все нови и нови езици, без да пропуска веселбите с приятели и мачовете в училищния отбор по ръгби. Деветнадесет годишната Едит го привлича неудържимо, но засега и двамата не усещат, че зад шегите и закачките се крие друго, по-могъщо чувство. Усеща го само мъдрият отец Морган. Загрижен за бъдещето на повереника си, свещеникът провежда с момчето много сериозен разговор. Това приятелство, твърди той, е ненавременно и опасно. Нито оскъдното майчино наследство, нито помощта на настойника, биха позволили на Роналд да завърши висше образование. Единственият шанс е стипенията, която може да получи, ако се представи блестящо на приемните изпити в Оксфорд. Учението- това е главната цел сега, а дружбата с млади дами трябва да се отложи до навършването на пълнолетие.
Младежът разбира тревогите на настойника си, съгласява се да напусне пансиона и дава дума да прекрати всякакви връзки с Едит, докато не навърши 21 години. След време отец Морган с удивление ще осъзнае доколко точно се е придържал Роналд към обещанието си.
След успешно положен изпит Роналд Толкин получава стипендия в Оксфорд- първоначално във факултета по класическа филология, а след това, по настояване на ръководството, във факултета по история на английския език и литература. Езиковият му талант е безспорен- след латинския, гръцкия, немския и френския, той усвоява и готски, древноанглийски, древноисландски и фински. Но това не е сляпото, самовглъбно упорство на тесногръд кабинетен учен. За Роналд езиците са преди всичко игра, опияняваща интелектуална игра с писмени знаци, думи и текстове. И още нещо- врата към загадъчните светове на древните митове, саги, легенди и сказания. Поетичната дарба на младежа започва да търси отдушник отначало в преводи на древноанглийски, сетне в странни, романтични стихотворения и поеми, където за първи път се появява името на вълшебната задморска страна Валинор.
Но сред старинните книги и манускрипти Роналд не забравя за любовта си. На 3 януари 1913 година- точно в деня на пълнолетието си- той изпраща на Един писмо с молба да стане негова жена. Три години по-късно отец Морган благославя брака им.
Избухването на Първата световна война изтръгва мнозина студенти от аудиториите. Толкин остава в Оксфорд и се записва в полка на Ланкширските стрелци, съчетавайки студентския живот с военното обучение. Ала през 1916 година, само три месеца след сватбата му с Едит Брат, полкът е изпратен във Франция. Сред хилядите английски войници, хвърлени в катастрофалния опит за настъпление при река Сом, е и той- младши офицер свързочник. Четирите месеца в ада на предната линия го сблъскват с всички ужаси на войната- картеч и шрапнели, планини от трупове. Стотици хиляди английски войници загиват край Сом, падат убити и двама от тримата най-билзки приятели на Толкин. Самият Роналд заболява в окопите от тежка форма на тиф и през двете години до края на войната лежи в болница.
Скучният болничен живот му оставя безброй часове за размисъл.Толкин се връща към мечтата си да създаде в английската литература цикъл от легенди в духа на древноскандинавските саги. В едно от писмата си той за пръв път споменава заглавието на този цикъл- "Книга за изгубените легенди". Така започва създаването на един въображаем, но пълнокръвен, почти истински свят, изпълнен с изумителни вълшебства и мрачти магии, с велика доблест и черно предателство.
След края на войната кариерата на талантливия лингвист продължава по отдавна избрания път. Отначало той си намира работа в академичното издание "Нов английски речник", през 1920 г. става преподавател в университета в Лийдс, а пет години по-късно е вече професор в Оксфорд, където е признат за един от най-добрите филолози на всички времена. И като истински английски професор-чудак, успоредно със сериозната изследователска дейност, Толки упорито продължава да се занимава с една нелепа на пръв поглед задача- сътворяването на въображаемата Средна земя. С все повече подробности се запълва историята на вълшебната задморска страна Валинор, разширява се историята за сияйните скъпоценни камъни, наречени Силмарили, надига се сянката на първия мрачен владетел Моргот и теговият наследник и слуга Саурон...
По това време Толкин вече е баща на четири деца. Желанието му да ги приобщи към своя измислен свят среща неочаквана трудност- грижливо разработения академичен стил се оказва неприемлив за най-малките, не са достъпни за въображението им величавите легендарни подвизи. Трябва им нещо простичко, близко, домашно и... приказно.
Добре, нека бъде приказка, решава Толкин. Но кой да бъде нейния герой? Този въпрос не го напуска и една вечер, докато проверява студентските съчинения от последния писмен изпит, ръката му сякаш сама намира празен лист хартия и написва: "Имаше едно време дупка в земята, а в дупката живееше хобит". Хобит? Странно название, съчинено от латинското homo- човек, и английското rabbit- заек. Тук Толкин е в стихията си- чудноватата дума трябва да се запълни със смисъл, с предистория, и да стане основа за предстоящото действие. Епичната история на Средната земя остава на втори план, напреден излиза веселият и добродушен народ на хобитите, които не желаят нито подвизи, нито приключения. Стига им да живеят спокойно в своите уютни подземни апартаменти. Ала светът сам тласка към подвизи далечни пътешествия най-кроткия от тях, Билбо Бегинс от селцето Хобитово.
Приказката се превръща в книга, публикувана през 1937 годин. След нейния успех издателят настоява за продължение и Толкин- отначало неохотно, сетне все по-решително- се заема с историята , която след време ще получи заглавие "Властелинът на пръстените". Но това вече не е просто книжка за деца.В нея нахлува стихията на недовършената "Книга за изгубените легенди".
"Исках първо да подредя и довърша митологията и легендите на Старите времена, които се оформяха години наред- пише Толкин.- Желаех го за собствено удовлетворение и почти не очаквайх някой друг да се заинтересува от този труд, който бе вдъхновен преди всичко от лингвистиката и бе започнат, за да даде необходимата основа за "история" на елфическите езици. От различни хора търсех съвет и мнение. Когато вместо "надеждата е слаба" започнаха да ми казват "няма надежда", аз се върнах към продължението, окуражено от молбите на читателите за повече информация относно хобитите и техните приключения. Но разказът бе неудържимо привлечен към по-древния свят и се превърна в история на неговия, преди още да съм описал началото и средата му. Процесът бе започнал още при писането на "Хобитът", където вече се споменаваше за по-стари събития: Елронд, Гондолин, Върховните елфи и орките, както и неволно хвърлени погледи към по-възвишени, по-дълбоки или по-мрачни теми от онова, което се забелязваше на повърхността" Дурин, Мория, Гандалф, Некромантът, Пръстенът. Разкриването на техния смисъл и връзката им с древната история обрисуваше Третата епоха и нейната кулминация- Войната за Пръстена."
Първите чернови на "Властелинът на пръстените" са започнати през 1936 година, още преди отпечатването на Хобитът. Работата над романа отнема цели 13 години и в нея неизбежно се вплита най-значителното събитие на онова време- Втората световна война. Въпреки многобройните си задължения като преподавател и учен, въпреки мрачните вести от Европа, Толкин продължава да пише бавно и методично. Книга първа все още не е довършена, когато хитлеристка Германия нахлува в Полша. И докато танковете на вермахта се врязват в кавалерийски полкове, в далечна Англия един професор не спи до късно през нощта, за да изписва ред след ред от своя приказен роман.
Все по-мрачен става светът, все по-мрачно става и действието в книгата. Но пред реалните трагедии литературата сякаш губи своята сила и Толкин за дълго изоставя ръкописа в момента, когато пътешествениците застават пред гроба на Балин в зловеите подземия на Мория. Едва през 1941 година той намира сили да продължи към Лотлориен и водите на Великата река.
Пред героите на ромата застава тежък избор- на къде да се надочат, кой път да изберат, , за да постигнат своята цел? Сякаш за да си даде време за размисъл, Толкин се заема с много по-късни епизоди от сражението в Гондор. Но рано или късно съдбата на Носителя на пръстена трябва да бъде решена. В края на краищата той се е превърнал в член на професорското семейство. Както някога са настоявали за приказка, така и сега порасналите деца на Толкин държат да узнаят какво ще стане с Фродо, племенника на стария Билбо Бегинс.
През 1944 година младият пилот от Кралските военновъздушни сили Кристофър Толкин се сражава в Северна Африка. Зачестилите писма от дома му носят приятна изненада- баща му най-сетне е преодолял колебанията и пристъпва към очакваното пътешествие на Фродо. Един след друг дебелите прикове отнасят до аеродрума сред пустинята от нови и нови епизоди- и навярно не случайно в тези епизоди се срещат войски от чени бърнести мъже с червени плащове и златни украшения.
Именно тези части на романа, свързани с пътуването на Фродо към страната Мордор, поставят един от най-острите въпроси в тълкуването на "Властелинът на пръстените": повлияла ли е реалната война действието в книгата? Самият Толкин категорично отрича това. "Истинската война- пише той- не прилича на легендарната нито нито по хода, нито по завършека си. Ако тя бе вдъхновила и насочила развитието на легендата, то несъмнено Пръстенът щеше да бъде завладян и използван против Саурон; той нямаше да бъде унищожен, а заробен и Барад- дур щеше да бъде окупиран. След неуспеха да се добере до пръстнена Саруман би използвал хаоса и предателствата на онова време, за да открие в Мордор липсващите звена от собствените си изследвания по пръстенознание и не след дълго би създал свой Велик Пръстен, с който да застане срещу самозвания Владетел на Средната земя. В този конфликт и двете страни биха мразили и презирали хобитите; те не биха оцелели дълго дори като роби."
Изглежда убедително... но самата книга говори друго. Твърде много от събитията в романа напомнят жестоката действителност на ония години. Най-тежките сражения на Войната за Пръстена се водят далеч на изток, край една пълноводна река. Там срещу дивите пълчища на орките се изправят доблестни мъже със странии, почти славянски имена (например Боромир и Фарамир). Към тяхната борба се присъединяват всички свободни народи на Средната земя. А когато в книга шеста авторът пристъпва към описанието на зловещата страна Мордор, всяко съмнение изчезва- пред нас е алегория на тогавашната нацистка Германия с нейния железен ред и чудовищни концлагери.
Струва си да обърнем внимание и на още нещо в последната част на романа- изключително яркото развитие на екологичната тема. Далеч преди масовото разгръщане на съвременото природозащитно движение Толкин с искрена болка описва раните, които може да донесат на света човешките безумия и алчни стремежи. С тях успява да се пребори единствено простичкият градинар Самознай, надарен с обич към всичко живо.
В общи линии трилогията е завършена през 1949 година. Следва дълъг период на поправки, редактиране и... машинопис- в следвоената оскъдица един скромен професор не е в състояние да си позволи разходи за машинописка. Първите две части на романа излизат от печат през 1954 година, след още една година се появява и "Завръщането на краля". Успехът е мигновен. Следват издание подир издание, преводи в цял свят, появат се десетки и стотици клубове на "хобитомани". "Властелинът на пръстените" става обект както от страна на литературни критици, така и на пристрастни читатели. На вълната от препорки и забележки Толкин отвръща с присъщото си чувство за хумор: "Приемам само е една- че книгата е прекалено кратка".
В тия негови шеговити думи има немалка доза истина. "Властелинът на пръстените" напомня картина, нарисувана върху необятно бяло платно- колкото и да я разширява авторът, винаги би имало място за нови епизди, герои и описания. Читателят се среща с един вълшебен, но и като че ли реален свят- свят със своя история, география, епоси, езици, народи... И всъщност наистина е така- Средната земя съществува в огромен куп от записки и чернови, които Толкин е създал за собствено удоволствие.
Дългият живот на стария професор завършва през 1973 година. Той не успява да доведе до край делото, на което е посветил толкова много десетилетия- книгата с епичните разкази от ранните епохи на Средната земя. Едва след смъртта му неговият син сглобява откъслечните ръкописи в книга, която излиза през 1977 година под названието "Силмарилион".
И накрая бих си позволил да кажа няколко думи като преводач.
Превеждането на "Властелинът на пръстените" е огромно наслаждение, но и непосилен труд, с който би могъл да се справи напълно само учен от ранга на Толкин. Достатъчно е да спомена, че авторът представя своята трилогия като "превод от елфически език" и по този начин подхваща с читателя (и с преводача) една изумително сложна игра. Географските названия и собствените имена на героите са изпълнени с дълбок смисъл- но чрез кой език следва да се разшифроват, чрез английския или плътно преплетения с него "елфически"? Оказва се, че дори думата хобит, която не е дръзнал да промени нито един преводач в света, всъщност (според самия Толкин) е английска транскрипция на елфическата дума кудук' или куд-дукан, "живеещ в дупка". След подобно обяснение на автора (а такива са много), преводачът може само да се вгледа в снимката , от която лукаво се усмихва беловласият професор- същински Гандалф,- и да отвърне някак на предизвикателството.
Клуб "спасете света от този разврат- Еовин и Безценни"!!!!
|
Толкин- създателят на светове
