Драги Дурин, все още не мога да се съглася с теб. Вярно, аз по принцип почти с всичко се съгласявам, но просто не мога да си представя "Хобит" по по-сериозен начин. Разбираш ли - човек има нужда от приказките. Човек има нужда от "лековатия Хобит". Защото без този лек, светъл стил, в който е написан той, читателят не би бил толкова запленен.

Замислял ли си се, че Толкин може да е искал да покаже, че неговият свят не е само тъга, безнадеждност, тегло и мъка? Че може би това, което е целял с "Хобит" е всъщност да покаже детската простодушност на хобитите (както в Първа глава на "Властелинът").

Или пък че Билбо е всъщност истинския пример за Хобит (като същество, а не като книга) - такъв, какъвто трябва да бъде. Простоват, весел, неангажиращ съзнанието с мъката и трудностите. Стилът на книгата "Хобит" е като "стила" на самите хобити.


"Ето защо си мисля, че самият Толкин би го преработил, защото е известно, че я е написал за година-две, докато цял живот е работил върху много по-сериозни неща."

А аз пък мисля, че след като цял живот се е занимавал с много по-сериозни неща", Толкин е имал нужда от своя "Хобит". За да си покаже, че в него все още има нещо детско. Че не е само Професора, Лингвиста, Сериозния. А и Детския Писател.

Защото писателите малко или много пишат за себе си. За това, което биха искали да бъдат, да имат, да преживеят.

И най-дългият път започва с първата крачка!