Аз обаче не съм съгласен!Очевадно е, че първата книга е написана опростено и като приказка, защото Толкин е трябвало да пробва аудиторията. Защото е имало и риск.И съм съгласен, че Силмарилион има огромна нужда от преработка и довършване, иначе сам Професора щеше да го пусне за издаване приживе. Даже съм убеден, че ако бе живял още няколко години щеше да издаде и актуализирана весия на "Хобитът"!!!
Поздравявам всички ви и ви предлагам да сравните трета глава!
3. КРАТЪК ОТДИХ
Макар че времето се подобри, този ден те нито пяха, нито си разказваха приказки. Така минаха и следващият, и по-следващият ден. Пътниците добре разбираха, че опасността все повече се приближава към тях от всички страни. Нощуваха под звездите, а понитата им бяха по-сити от тях, защото трева имаше в изобилие, но торбите им с провизии се бяха поизпразнили, въпреки че ги бяха напълнили от запасите на троловете. Една сутрин стигнаха до реката Бруинен, наричана още Шумноструйка, защото течеше, шумна и пенлива, по камънаците. Намериха брода и я прегазиха. Отвъдният бряг беше стръмен и хлъзгав. Когато го изкачиха, водейки понитата си за юздите, видяха, че Мъгливите планини съвсем са се приближили до тях. Изглеждаше едва ли не, че им остава само един ден път до подножието на най-близкото възвишение. То се издигаше мрачно и страховито, макар че кафявите му склонове бяха тук-там обагрени от слънчева светлина, а по върховете на разклоненията му блестеше сняг.
- Това ли е планината? - попита благоговейно Билбо, отворил широко очи. През живота си той не беше виждал толкова голямо нещо.
- Разбира се, че не! - отговори Балин. - Това е само началото на Мъгливите планини и ние първо ще трябва някак си да минем през тях, над тях или под тях, за да стигнем на отвъдната им страна в долината на Андуин. Дори и оттам до Опустошената планина на Изток, където Смог лежи върху нашите съкровища и ги пази, остава още много, много път.
- О! - рече Билбо и изведнъж се почувствува по-уморен от всякога. Отново си спомни - и не за последен път - за удобното си кресло пред огнището в своята любима дневна стая в хобитовата си дупка и за пеещия чайник.
Сега вече Гандалф тръгна начело.
- Ако объркаме пътя, с нас е свършено - предупреди той. - Преди всичко се нуждаем от храна и от сравнително безопасно място за почивка. Много важно е също да се навлезе в Мъгливите планини по верния път, иначе ще се изгубите в тях, ще трябва да се върнете обратно и да тръгнете отново, ако изобщо успеете да се върнете.
Те го попитаха накъде се е отправил и той отговори:
- Сега се намираме точно на границата на Пустинната земя, както някои от вас може би знаят. Някъде пред нас лежи скрита красивата долина Ломидол, където живее Елронд Полуелф в Последния удобен дом. Аз му пратих вест по моите приятели и сега ни очаква.
Съобщението на Гандалф ги успокои и обнадежди, но не беше така лесно, както изглеждаше, да се стигне до долината и да се открие Последният удобен дом на запад от планините. Пред тях се стелеше пуста земя - нито дървета, нито долчинки, нито баирчинки се срещаха по нея. Само един огромен склон, целият кафеникаво-жълт, тук-там с по някое тревнозелено или мъхово-зелено петно, което сочеше, че на това място навярно има вода. Склонът бавно-бавно се издигаше нагоре, за да се срещне с подножието на най-близкото. възвишение.
Утринта измина, настъпи следобедът, но в цялата смълчана пустош не се виждаше никаква следа от жилище. Пътниците започнаха да се тревожат, защото разбираха, че къщата можеше да лежи скрита чак някъде при планините. Пред краката им изведнъж зейваха тесни клисури със стръмни стени и те с изненада съзираха в тях дървета или някоя течаща на дъното река. На пътя им се изпречваха и дерета, които можеха да се преминат с един дълъг скок, макар че бяха много дълбоки и с пенливи водопади. Срещаха се и тъмни проломи, които нито можеш да прескочиш, нито можеш да преминеш с катерене. Имаше и блата - зелени, страшно красиви наглед, изпъстрени с ярки, високи цветя, но попаднеше ли в тях някое пони с товара на гърба си, едва ли щеше вече да се измъкне оттам.
Разстоянието от брега на Бруинен до планините беше в действителност много по-голямо, отколкото можеше да се предположи. Това изненада Билбо. Единствената пътека беше отбелязана с бели камъчета - някои толкова малки, че едва се виждаха, други пък - полускрити от мъх и пирен.
Бавно се напредваше по тази пътека, макар да ги водеше Гандалф, който явно добре я познаваше. Главата му и дългата му брада се въртяха ту насам, ту натам, докато той се взираше за камъчетата, а останалите се водеха по него. Денят взе да преваля, но те ни най-малко не бяха се приближили до целта си. Времето за чай отдавна бе минало, а като че ли и времето за вечеря скоро щеше да направи същото. Нощни пеперуди запърхаха наоколо, светлината избледня, а луната още не беше изгрял. Понито на Билбо взе да се спъва в камъни и коренища. И толкова неочаквано се намериха на ръба на един стръмен склон, че конят на Гандалф едва не се претърколи.
- Ето я най-после! - извика Гандалф и всички се струпаха около него. Долу, в низината, се виждаше една долина. Шум от бързотечаща вода в каменисто корито се носеше от дъното. Във въздуха се долавяше мирис на дървета, а отвъд реката мъждукаше светлина.
Билбо до края на живота си не забрави как се плъзгаха и хлъзгаха в мрака по лъкатушещата пътека надолу към долината. Колкото по-ниско слизаха, ставаше все по-топло, а от аромата на боровете на Билбо му се доспа и той от време на време така клюмаше, че едва не падаше от понито си и забиваше нос в шията му.
Настроението на всички се повиши. Боровете се смениха с букове и дъбове, а мракът вече не ги плашеше. Зеленият цвят на тревата бе съвсем избледнял, когато най-сетне излязоха на една открита горска поляна, недалеч от брега на реката.
„Хм! Мирише ми на елфи!" - помисли си Билбо и погледна нагоре към блещукащите със синкава светлина звезди. И тъкмо в този миг от дърветата се понесе песен, придружена със звънлив смях:

О, що ли тъй сте запъхтяни?
Къде, къде така с тез понита неподковани
през бързата река? О, тра-ла-ла-лала тук в тази долина!
О, кой ли ще открие, каква ви е целта?
Димът над къщата се вие и хлябът е в пещта.
О, тра-ла-ла-лала в таз чудна долина! Ха! Ха!
О, де сте тръгнали нехайно с разветите бради?
Туй не е знайно, не е знайно! И Билбо с вас върви,
и Балин води брата тук долу в долината. През юни! Ха! Ха!
О, ще останете ли с нас или не ви се чака?
И понитата в този час объркват пътя в мрака.
Да тръгнете е скука, а весело е тука –
ще слушате дори до слънчеви зори
най-чудни песни! Ха! Ха!

Така пееха елфите, през смях, от дърветата.
Скоро Билбо можа да ги различи в сгъстяващия се мрак. Той обичаше елфите, макар и да ги бе виждал рядко, но и малко се плашеше от тях. А джуджетата не се погаждат с тях, поради древните войни, които са водили помежду си, още през Първата епоха. Дори такива добри и благородни джуджета, като Торин и приятелите му, ги смятат за високомерни и глупави (което е глупаво да се помисли) и се дразнят от тях, защото някои елфи им се смеят и подиграват, и то най-вече на дългите бради.
- Хе, хе! - обади се един глас. – Погледнете само! Хобитът Билбо на пони! Ама че забавно!
- Да, удивително и забележително!
После те запяха друга песен - също така весела, като предната. Когато я свършиха, един висок млад елф се появи откъм дърветата и се поклони на Гандалф и Торин.
- Добре дошли в Имладрис! - рече той.
- Благодаря - отвърна малко грубо Торин, докато Гандалф вече беше слязъл от коня си и разговаряше с елфите.
- Малко сте се отклонили от пътеката, която води през реката към къщата отвъд, Митрандир - рече елфът. - Ние ще ви упътим, но ще трябва да слезете от понитата и да минете по моста пеш. Ще останете ли за малко да попеете с нас, или ще тръгвате веднага? Там вече приготвят вечерята - додаде той. - Подушвам миризмата на дима от огъня.
Билбо беше много уморен, но му се искаше да остане за малко. Песните на елфите не са за изпускане, особено през юни, за онези обичат такива работи. Искаше му се също да размени и няколко думи насаме с тези прекрасни, безсмъртни създания, които му знаеха и името, и всичко друго за него, макар той да не се беше срещал никога досега с тях. Беше му интересно да чуе мнението им за тяхната експедиция. Елфите знаят много неща - научават всичко, което става по земята, така бързо, както бързо тече водата, а може би и по-бързо.
Джуджетата, обаче бяха гладни, искаше им се по-скоро да се навечерят, затова не пожелаха да останат. Потеглиха незабавно, като водеха понитата си и скоро стигнаха до пътеката, а оттам - и до брега на реката. Реката течеше буйно и пенливо, както текат планинските потоци в лятна вечер, след като слънцето цял ден е огрявала снега по върховете. Каменният мост беше без парапет и много тесен - толкова тесен, че по него можеше да се движи само едно пони. Ето защо те трябваше да преминат много предпазливо, един по един, и да водят понитата си за юздите. Елфите бяха донесли на брега силни фенери и докато групата преминаваше отвъд, те пееха весели песни.
- Не топи брадата си във водата, татенце! - закачаха те Торин, който се бе превил и вървеше почти на четири крака. - Достатъчно е дълга и без да я напояваш.
- Гледайте Билбо да не изяде всички сладки! - провикваха се шеговито елфите. - Много е дебел и вече няма да може да преминава през ключалки!
- Тихо, тихо, приятели! И лека нощ! - обади се накрая Гандалф, който вървеше последен. - Долините имат уши, а пък езиците на някои елфи са прекалено бъбриви и весели. Лека нощ!
И тъй, най-после те стигнаха до Последния удобен дом и намериха вратите му широко отворени.
Колкото и да е странно, но за приятните неща и за приятно прекараното време няма какво толкова да се разказва, а и няма какво толкова да се слуша, докато от неприятните, тревожните и дори страшни неща може да се съчини един дълъг разказ, който дълго, дълго да се разказва.
И тъй, пътниците престояха в тази удобна къща доста дълго време, близо четиринадесет дни, и никак не им се тръгваше. Билбо беше готов да остане завинаги - дори и да имаше възможност, ако пожелаеше, да се озове безпрепятствено обратно в Торбодън. И все пак малко има да се разказва за това гостуване.
Стопанинът на къщата беше господар на елфите. Неговите праотци-Едаини и Нолдори-са били възпявани в легендите още преди началото на Историята, преди войните между орките и елфите и преди появата на първите герои на Север. По времето на описваните събития, все още се срещаха неколцина техни потомци и стопанинът на къщата Елронд Передил, син на Еарендил Мореплавателя, беше техен предводител. Той беше благонравен и красив, силен като воин, мъдър като вълшебник, почитан, както се почита един крал на джуджетата, и благ като лятото. За него се говори в много легенди, но ролята му в голямото пътешествие на Билбо е малка, ала все пак важна. В къщата му се живееше прекрасно - независимо дали искаш да се храниш, да спиш, да работиш, да разказваш приказки или да пееш, да си седиш просто така и да си размишляваш - или да вършиш всички тези приятни неща заедно. Никакви злини не сполитаха Имладрис.
Само за няколко дни всички - включително и понитата - се ободриха и събраха сили. Дрехите им бяха закърпени, раните им - излекувани, настроението им се повиши и надеждите им се възвърнаха. Торбите им бяха отново пълни с храна - лека за носене, но достатъчно вкусна и питателна за преминаване на трудните планински проходи. Първоначалните им намерения се допълваха с мъдри съвети. Така измина времето до навечерието на Сгъниден и те трябваше да потеглят отново на път със зората на следния ден. Елронд умееше да разчита всички рунически букви. Вечерта, преди да се разделят, той разгледа мечовете, взети от пещерата на троловете, и каза:
- Тези мечове не са майсторени от тролове. Те са стари, много стари, и са принадлежали на мои сродници - великите елфи Нолдори от Запад. Изработени са още през Първата епоха в потайният град Гондолин за войните с орките на Моргот. Навярно са попаднали в плячка на някой дракон или орк, защото преди много години дракони и гламхоти разрушили този град. Твоят меч, Торин, е много прочут и с рунически букви на него е написано името Оркрист, което на древния език Куеня, който се е говорил в Гондолин означава Секира за орки. А на твоя, Митрандир, е написано Гламдринг, що значи Врагоубиец и е бил носен от моя прадядо Тургон, краля на Гондолин, който пък беше внук на самия Финве-Върховния крал на Нолдорите в Блажената земя Валинор. Пазете ги добре!
- Чудя се откъде ли са ги докопали троловете? - каза Торин и погледна меча си с подновен интерес.
- Не мога да кажа със сигурност - отговори Елронд, - но не е трудно да се досетиш, че са ги заграбили от други крадци или пък са попаднали на останките на някогашните грабежи, укрити някъде в планините. Чувал съм, че все още имало забравени съкровища в изоставените ходници на мините в Мория още от времето на Войната между джуджетата и орките.
Торин се замисли над тези думи и след това рече:
- Ще пазя с чест този меч! И нека в близко време той коси отново орки и гоблини!
- Дано това да се сбъдне скоро, още в Мъгливите планини Хисаеглир! - каза Елронд и после добави: - А сега дайте да видя картата ви!
Той я взе и дълго я разглежда, като клатеше глава. Елронд не одобряваше слабостта на джуджетата към златото, но мразеше драконите заради жестоките им злочинства. Споменът за разрушения град Дейл, за веселите му камбани и за обгорелите брегове на бистрата река Келдуин го натъжи. На небето грееше широкият полумесец на луната. Елронд вдигна картата срещу бледата му светлина.
- Какво е това? - възкликна той. - Освен руническите букви, които казват: „Пет фута е висока вратата и трима могат да минат рамо до рамо", има и лунни букви.
- А какви са лунните букви? - попита Билбо любопитно. Той имаше слабост към картите, обичаше изкусно изписаните рунически букви, макар буквите, които той самият пишеше, да бяха малко разкривени и тънки като крака на паяк.
- Лунните букви са пак рунически букви, но не се виждат винаги, а само когато луната ги освети от задната страна. В цялата работа обаче има една допълнителна тънкост - луната трябва да е в същото разположение и в същия сезон, както тогава, когато са били написани буквите. Те са измислени от джуджетата, които, са ги изписвали с митрилови писци, както ще потвърдят и приятелите ти. Лунните букви на тази карта очевидно са били написани много отдавна, в навечерието на лоенде-Средигодишния ден, при светлината на лунния сърп.
- И какво казват те? - попитаха в един глас Гандалф и Торин, може би малко засрамени, че Елронд пръв бе открил лунното писмо, макар да не бе имало възможност те да го сторят досега, пък и дълго време занапред не биха могли да го направят, ако се пропуснеше този момент.
- „Застани до сивия камък, когато дроздът запее - започна да чете Елронд, - и залязващото слънце в деня на Дурин ще огрее с последните си лъчи ключалката. "
- Дурин! Дурин! - извика Торин. - Той е бащата на бащите на най-старите джуджета - Дългобрадовците - и мой пръв праотец. Аз съм негов потомък.
- А какво е това „денят на Дурин"? – запита Елронд.
- Първият ден от Новата година на джуджетата - взе да обяснява Торин - е, както всички знаете, първият ден от последната луна на Есента. Ние наричаме деня на Дурин този ден, когато последната луна на Есента и слънцето са заедно на небето. Аз обаче се страхувам, че това няма да ни помогне много, защото в наши дни ние не умеем да познаваме кога настъпва този момент.
- Ще видим - рече Гандалф. - Има ли написано още нещо?
- На тази луна нищо повече не се вижда - отвърна Елронд.
После всички слязоха при реката, за да се насладят на песните и танците на елфите по случай Средигодишния ден.
Следващата утрин беше такава свежа и приятна, за каквато можеше само да се мечтае. Небето беше синьо, без нито едно облаче по него, а слънцето танцуваше по водата. След прощалните песни пътниците потеглиха бързо, готови за новите препятствия, които щяха да срещнат по пътя си, докато прекосяват Мъгливите планини.