Прекрасно е! :)
Дори ми хареса повече от предните.
Баща ти издавал ли е стихосбирка?

Настроението на стиха ми напомни една дир-ска остаряла дискусия, която си бях сейвнала от някакъв незнаен друг клуб, от някакви незнайни други хора, но същото море.

Морето е единственият ми Дом, в който влизам без страх, че някому моето присъствие е ненужно или в тежест. Единствената прегръдка, в която няма да ми стане твърде горещо. Само естественият вопъл на вълните може да ме накара да говоря толкова много, че да не изпитам неудобство от това дали някой не е твърде уморен да ме слуша. Всъщност, дори не изпитвам необходимост да знам, че то има нужда от моите думи. Само естественият му стон може да бъде толкова силен, че да изтръгне болката ми, когато поиска от мен да я изкрещя, да я прегърна и после... да я целуна за сбогом.
"Мое, мило, море!
Отмий следите от пясък!
Вземи от мен последните частици мъртва кожа! Освободи ме от всяко чуждо тяло, настанило се неканено върху мен!
Остави ми само сърцето.... Моля те!
Дори не изглаждай назъбените му ръбове. Нека боде. За да не забравя колко щастлива бях...
Но моля те! На колене те моля, Вземи ми желанието да бъда обичана отново! Да ме обича отново..."
Морето е единственият ми Дом...
В който не се срамувам да бъда слаба...


"Искаш ли смисъл, искаш ли живот в смъртта, искаш ли страдание и болка."