Тъй! Днес, докато си четях "домашното" (Daily Archive-ите на клуба), попаднах на тази тема и поствам с едно голямо закъснение, поради простата причина, че досега не съм успявала да прочета тази тема.

Истарите открай време живо ме интересуват - та те са магьосници, естествено е! И аз бях решила да напиша една история (доста отдавна), която имаше друг сюжет, но включваше "изгубените" истари. Вие сте чели първата й част - това е историята на Ирет Исилра, разказана от самата нея. Ако трябва да припомня накратко за какво ставаше дума (защото не мога да намеря темата и да я сложа като линк):

Ирет Исилра е намерена като бебе из дебрите на Mраколес от мечока Беорн. Той я отглежда като родна дъщеря и тя израства в хармония с природата и всички живи същества в гората. Един ден случайно среща своя народ - елфите - които я завеждат в палата на Трандуил. Там Ирет става воин в редиците на Горския крал и скоро надминава всички други елфи в умението си да се бие. По време на самотна мисия по поречието на река Карнен тя е нападната от грамаден вълк, когото едва побеждава. След като се съвзема от битката, тя вижда, че вълкът не е мъртъв, смилява се над него и го излекува. Така си спечелва верен спътник и приятел. По време на едно от премеждията, които те заедно преодоляват, Ирет разбира, че вълкът (Гауле, ако Анарвен не му е сменила името в последния момент) е обладан от зъл дух - нечиста сила, която без да иска се предава и на нея. Накрая, след множество скитания из Средната земя Ирет и Гауле се завръщат при бродовете на Карнен, където са се срещнали за пръв път.

АКо си спомняте, бях обещала да пусна продължението на разказа за Ирет Исилра, веднага щом Анарвен го набере на компютъра си, но тя така и не го направи. Хвана ме яд и, изнамерила отнякъде суровия ръкопис, аз го хванах и преписах (и се извинявам ако не е така добър, както завършения такъв, но нямам как да си го взема от Анарвен). Поствам го тук, защото има връзка с въпроса за истарите.
__________________________

Историята на Ирет Исилра (2)

… Накрая стигнахме до мястото, където за пръв път се бяхме срещнали - бреговете на река Карнен.

- А, ти се върна! - проехтя нечий глас иззад едно дърво. - И си намерил последователка!

Гауле се наежи и заръмжа към черния дънер. Оттам се показа висок старец с дълга рядка брада и вече почти оплешивяло теме. Носеше дълъг жезъл и избеляла роба, чийто цвят наподобяваше морско синьо. Лицето му бе слабо и изпито, покрито с хиляди бръчки; той се усмихваше лукаво, като по този начин показваше двата си единствени предни зъба. Аз бързо коленичих до Гауле и едва успях да го задържа, за да не нападне стареца.

- Кой сте вие? - с подозрение попитах.

- Наричат ме с много имена - изсумтя той. - Но приятелят ти ме познава като Паландо. Брат
на Алатар, когото той уби! - след тези думи очите на стареца засвяткаха гневно.

Гауле се озъби на човека с жезъла и запристъпва около него, дебнейки го като звяр плячката си.

- Глупав вълк! - просъска старецът и лицето му придоби яростно изражение. - Нима мислиш, че можеш да ми се опълчиш? Участта ти не е човешка, ала можеш да умреш! Ти бе глупак и такъв си остана!

Гауле излая и за миг очите му просветнаха в жълто. Отново се спуснах към приятеля си, за да го укротя. Изненадата и уплахата ми бяха преминали и сега единственото, което исках, бе да узная всичко, което се беше случило между вълка и този Паландо. С всеки изминал миг старецът ми вдъхваше все по-малко доверие.

- Какво става тук? Кой сте вие и откъде познавате приятеля ми? - викнах към мъжа с жезъла.

- Не си й казал, нали, елфе? - погледнаха ме лукаво очите му. - Но виждам, че си й предал малко от проклятието ми. Колко прекрасно! Сякаш сте родени един за друг!

- Какво иска да каже той? - попитах объркано Гауле, но той не отвърна.

Паландо се изсмя и седна на един камък. Вълкът не го изпускаше от поглед.

- Настани се, госпожичке - предложи онзи. - Историята няма да бъде кратка.

- Предпочитам да остана където съм - ядно отговорих. - А историята ви ще бъде кратка, ако ви е мил живота. Лесно мога да пусна вълка да ви разкъса. Говорете!

- Той не е вълк - започна Паландо. - Роди се на изток и беше елф, но нечестив и зъл елф. Стана разбойник още в началото на живота си, крадеше, убиваше, мамеше… Бе последната отрепка на Средната земя. Съюзяваше се с най-скверните и мръсни създания на този свят, беше способен на всякаквинизости и подлостти, за да постигне целите си…

- Лъжеш! - извиках едновременно с лая на Гауле.

- Но не можеш да разбереш дали е така - погледна ме предизвикателно старецът. - А и вълкът няма да ти каже. Затова ще трябва да решиш дали да ми вярваш или не, когато ме изслушаш докрай!

- Продължи! - наредих му рязко.

- Веднъж, заедно с групата си главорези, той мина през малко село и го опустоши. Спаси се само слаба, но красива девойка на име Талиен. Той я забеляза, докато бягаше от развалините и я последва. Беше я харесал от пръв поглед и я желаеше неудържимо, но тя бе смела и непокорна, та когато той я застигна, сама се прониза с кинжала си и падна смъртно ранена. Тогава твоят "приятел" извика брат ми, лечителя Алатар, и му заповяда да я съживи. Брат ми бе видял всичко и знаеше каква щеше да бъде участта на талиен щом попаднеше в скверните ръце на разбойника. Ето защо не я върна към живот, напротив, смили се над нея и я изгори на клада. Твоят вълк безпощадно го погуби! Още щом разбрах за смъртта на Алатар, аз се спуснах да намеря убиеца. Щом го сторих, веднага проклех гнусния разбойник и го превърнах във вълк - животното, на което толкова приличаше още от рождението си! Едва после осъзнах, че брат ми не ще бъде отмъстен, докато този вълк не умре като долна измет, каквато винаги е билюю! Ето защо го чакам вече близо 50 години да се върне тук и да го убия.

Настана мълчание, нарушавано само от накъсаното ръмжене на Гауле.

- Какво мислиш сега за твоя "приятел"? - ухили се Паландо, след като свърши разказа си.
Какво ли, наистина? Не знаех на какво да вярвам - историята на стареца бе толкова ужасяващо невероятна, но в същото време Гауле не искаше да каже и дума, за да се оправдае… "Не може да е истина! Не може!" - повтарях си аз, но в същото време другата част от съзнанието ми се обаждаше: "Ами ако…?" Съмнението се беше загнездило в съзнанието ми.

Накрая погледнах очите на сивия вълк и потърсих в тях отговора. А те бяха толкова човешки… Взрях се в тях и сякаш чух гласа на приятеля си: "Не му вярвай, Ирет! Остани с мен така, какво бе през всички тези години! Не ме изоставяй!"

- Освободи го от магията! - наредих на стареца и решително насочих меча си към гърдите му.

- Какво? - учуди се той.

- Освободи го от магията! - повторих аз. - Направи го човек и нека той сам ми каже истината! Не ти вярвам!

- Глупачка! - изсмя се Паландо. - Дръпни се от пътя ми! Нека го убия! Мислиш, че ще пусна най-големия си враг на свобода, само за да ми повярва някаква мръсна елфка?! Твоята вяра нищо не струва!

- Моята вяра може, но моят меч ще струва живота ти, магьоснико! Аз, Ирет Исилра, се заричам в това! Ще те насека на парченца и не ме интересува кой ще ме преследва после! Освободи го от магията!

- Ирет Исилра? - пламнаха от изненада очите на стареца, ала аз не обърнах внимание на това. - Добре тогава, Ирет Исилра, ще го сторя. Но чуй каква магия ще направя! Ще обвържа живота на приятеля ти с моя. Щом той стане човек, аз не бива да умирам, ако държиш на него! Загина ли аз, загива и той! Разбрахме ли се?

Съгласих се и с огромни усилия опитах да се овладея. За миг бях усетила кръвта да се надига в главата ми, но не биваше да губя контрол над себе си. Знаех какво щеше да стане, ако пуснех демона в мен на свобода, а исках да видя моя вълк като човек повече от всичко друго.

Старецът вдигна ръце над главата си и извика някакво заклинание. От жезъла му се стрелна един призрачен образ, прекоси разстоянието до гауле и се вля в него. В следващия миг пред мен вече не стоеше вълк, а елф - най-прекрасният елф на света! Косата му бе сълга до раменете, тъмна и искряща, а очите му бяха кафеви - същите прелестни очи, каквито имаше и Гауле. Толкова човешки!

- Най-после! - възкликна елфът и се усмихна с най-великолепната усмивка. - Най-после, след толкова години съм свободен! Ирет, благодаря ти!

Не знаех какво да кажа и само кимнах. Гауле се обърна към Паландо и изръмжа почти като вълк:

- Ти! Какво нахалство бе от твоя страна отново да застанеш на пътя ми! Колко нагло бе да ме заплашваш с отмъщение и смърт! Каква подлост бе да изкривяваш така моята история! Стари измамнико! Ще си платиш за всичко!

И той се хвърли към магьосника с невероятна скорост. Аз обаче бях по-бърза и се изпречих пред Гауле миг преди да му разкъса гърлото.

- Не! - извиках. - Убиеш ли него, умираш! Не ще позволя това!

- Ще бъда щастлив, ако загина, след като съм го изкормил! - изръмжа Гауле.

- Поне ми разкажи историята си! - помолих аз. - Нека узная кой си ти, преди да се погубиш! Ако старият е излъгал, нека науча истината! Кой си ти?

Погледнах го с надежда, а очите му върнаха кафевия си цвят - за миг бяха станали тъй ярко жълти, че сърцето ми се беше свило. Гауле седна на земята и наведе глава.

- Бях елф някога - подхвана той с тъжен глас. - Живеех край Карнен, на няколко мили оттук. И майка ми, и баща ми бяха убити от орки още много, много отдавна и хората ме приеха в домовете си като храненик - защото нямаше кой друг да се грижи за мен. Имах сестра сред тях - храбрата Талиен. Най-нежното, най-чистото създание на този свят… Но брат му я погуби - и елфът погледна Паландо с изгаряща омраза. - Алатар магьосникът беше "покровител" на селото - или поне така се наричаше сам той. Хората му плащаха данък в храна и добитък, даваха му всичко, което имаха, защото го мислеха за всемогъщ. Той убиваше всеки, който му се изпречеше на пътя. Хората бяха избрали подчинението пред смъртта. Но не и аз, не и Талиен. Двамата бяхме събрали всички, които не се бояха от Алатар и напрестанно се борехме с него и слугите му. Но… накрая магьосникът ни разгроми и плени Талиен. Искаше да я укроти и да сломи духа й, ала тя предпочете смъртта. Самоуби се. Но той не прие това. Нареди да изнесат трупа й на площада и да го разчленят пред очите на всички. Още помня безжизненото й лице… жестокия смях на Алатар… воплите на майката, загубила дъщеря си, ужаса в очите на невръстното й сестриче…

Докато разказваше това, Гауле нито веднъж не вдигна поглед. Гласът му трепереше и той с мъка произнасяше всяка дума - сякаш нещо бе заседнало на гърлото му и го давеше. Синият магьосник седеше отстрани и го гледаше с омраза, но и страх. Не смееше да помръдне. Елфът замълча за няколко секунди и продължи с твърд глас, обръщайки се към Паландо:

- На следващия ден се промъкнах в двореца на брат ти и го убих. Да, съвсем умишлено, хладнокръвно и жестоко, старче! Убих го и се наслаждавах на смъртта му! А после ти идваш и ми искаш сметка? Кой ти позволи да настояваш за кръвен откуп на един убиец? Превърна ме във вълк! Трябваше да те разкъсам още тогава! Стар измамнико! По-лош си и от брат си, чувал съм за теб! Бродиш надлъж и нашир из Изтока и караш хората да ти служат до изнемога, докато не паднат от изтощение или не ги убиеш просто от прищявка или скука! Денят, в който умреш, ще бъде най-прекрасният за тези земи!

- Ирет - обърна се той към мен. - Чу истината. Вярваш ли ми сега? Мога ли вече да го убия?

- Вярвам ти, Гауле - казах простичко. - Но не бива да се погубваш. Чу го - така ще загинеш и ти. Трябва да има и друг начин!

- Няма друг начин - изкиска се Паландо. - Не можеш да ме убиеш, вълче изчадие! Какво от това, че историята ти е истина? Никой друг няма да научи това. Ще убия и теб, и твоята приятелка. Погледни я! - презрително ме посочи той. - Ирет Исилра! Чак сега я познах. Толкова глупава и наивна… Помня майка й, която потърси закрилата ми, когато не й беше останало нищичко на този свят. Мислеше, че съм на страната на елфите. Каква глупачка! Аз не съм на ничия страна, освен на своята собствена! След като убих майката, натирих детето в гората. Надявах се някой от събратята ти да го разкъса, вълче изчадие! Но не стана така и сега тя се върна при мен. Колко удобно! Тъкмо ще убия и двама ви! Стига съм чакал удобния момент!

Старецът се отдръпна от нас със свирепо изражение. Вдигна жезъла си и изкрещя някакви зловещи думи, отр които въздухът затрепери, а земята под краката ни започна да се движи и люлее. Двамата с Гауле се спуснахме към магьосника, но не успяхме да го достигнем. Огромен къс скала се издигна от земята с тътен и ни препречи пътя. Гауле заобиколи отляво, а аз отдясно. Прах и камъчета деряха кожата ми, докато напредвах сред вихрушката от ярост. Когато стигнах до Паладндо, той бе стъпил върху шията на голям сив вълк с кафяво петно на главата и го притискаше към земята със злоба, насочвайки жезъла си към него.

- Сега вече ще умреш, убиецо на брат ми! А Ирет Исилра ще те последва! Ще пищи като майка си, когато й отскубвах ноктите! Когато й избождах очите! Когато й одирах кожата! - с всяко изречение старецът риташе вълка в ребрата и той скимтеше от болка.

Пред очите ми притъмня. Извиках и вдигнах мече си. Паландо щеше да си плати за всичко, което бе сторил! На майка ми, на Гауле, на всички! Черна омраза протече във вените ми и обсеби съзнанието ми. Демонът се пробуди. Синият магьосник трябваше да умре!

* * *

Следващият ми спомен бе странен. Седях на същата онази полянка, обляна в кръв, объркана. Паландо бе мъртъв, насечен на парченца и изгорен, ала до него се издигаше още една клада. Тя беше по-малка, по-различна. Сякаш не бе направена за човек, а за някакво животно… Спомних си думите на синия магьосник: "Загина ли аз, загива и той". Осъзнах какво бях сторила.

Загубила бях единствения си приятел, най-скъпото същество за мен на този свят, верния си другар, който никога не ме напусна до края си. Той не беше просто мъртъв… аз го бях убила със собствените си ръце. Не можех да го повярвам… бях ужасена от това, което бях направила. Духът ми се сломи и аз поех надолу по реката. Не виждах къде ходя, не чувах нито звук, не чувствах нищо, освен болката.

Никога не се завърнах по онези земи. Животът ми загуби смисъла си и аз го прекарвах в непрестанно търсене на смъртта. Водех битки, които не можех да спечеля, вършех подвизи, след които не можех да оцелея… Но не умирах. Не умирах! Съдбата бе решила да живея с мисълта за убийството, което бях извършила. Убийството на най-добрия ми приятел. Никога нямаше да си го простя.

Хубаво де! Блестящите звезди са блестящи! А череп може ли да танцува?