|
Триград (1-3 май 2003 г.)
Тръгнахме с Gallandro сутринта на 1 май с колата на баща му, която е по-голяма от неговата, като пътьом прибрахме двама негови приятели, натоварени с фотоапарати, обективи към тях, светкавици и филмчета. Любители, както се оказа. Пътувахме известно време по магистралата и после се отбихме по разни пътища и пътчета с различна степен на разпадане. След едночасов обяд в Девин, където аз много внимателно се реших на един таратор и чаша вода (поради многото завои, които бяхме преминали преди това) продължихме по съвсем ужасяющи пътчета, изровени на кратери и небрежно поръсени с камъни от многобройните свлачища. След известно време влязохме в Триградското ждрело, което изглеждаше много внушително и част от пътя направо вървеше под скален перваз. Всъщност доста напомняше “звукове и гледки от Реселец”. Последва бързо настаняване в една селска къща на принципа “Аз нямам вече стаи свободни, ама чакайте малко… Цецкееееее…. Цецкеееее!!!… При тебе 4 места има ли? Къде каза? При Гюлеви? Аааааа, добре, ей сега ще ги водя…”.
След настаняването (в къщата на бившия кмет) веднага тръгнахме към първата пещера – Дяволското гърло.
Пред нея се бяха събрали значително количество хора, коли и мотори. Разбрахме, че следващата група тръгва след половин час и почнахме да зяпаме наоколо. Аз тръгнах да разпитвам къде е екстремната пещера и как се ходи към нея и веднага ме упътиха към “ееее онеа младежи, дето седят на дървената маса.”. Отидох към масата и веднага много харесах младежите – имаха много холивудски вид – небрежни, дългокоси, жилави, с черни протрити кожени якета, кубинки, мотори, фланелки без ръкави… Направо все едно някой ги беше обличал в стил мъжествено-небрежни планинци… Попитах ги за пещерата и единият – много синеок – ми каза да съм на същото място на другия ден в 10 часа сутринта. Ама да не съм облечена така!
“Така” означаваше по дънков гащеризон с къси панталонки, блуза с къс ръкав и кецове. Аз заявих, че нямам други дрехи, което не беше съвсем верно, но в някаква степен отговаряше на истината – имах една комбинация с кафяви дънки и блуза към тях, но те бяха “официалните дрехи” и определено не бяха подходящи за екстремизми. А останалите неща бяха леки и къси. Те ме плашиха още известно време с мръсотия и студ, но аз не се трогнах твърде – за цапането нямам особен страх, а за студа… да, кофти, наистина, но в конкретния момент беше толкова горещо, че ми звучеше като примамлива оферта.
После влязохме в Дяволското гърло под надзора на някакво хлапе на видима възраст 6 години, въоръжено с фенерче и явно инструктирано да брои дали всички сме излазили или сме последвали тракийските вождове, чиито тела са били хвърляни там в миналото (основно след кончината им, доколкото ни осведомиха). Това, между другото, било пещерата, в която Орфей е слязъл да търси Евридика. Аз на равни интервали от време си мърморех “Mines of Moria…” с драматичен глас. Беше умерено студено, влажно, тъмно и ужасно шумно поради водопадите на реката, в която, каквото падне, никога вече не излизало. Всъщност явно има и изключение, защото имаше паметна плоча на двама водолази - младежи на по 20 години – момче и момиче, които се спуснали да изследват реката и се удавили, но реката ги изплюла на другия ден. Аз много ги мислих тези хора и се поставях на тяхно място като се давих мислено в тесни скални кухини сред оглушителен грохот на водопада и пещерната река. Много ужасяващо!
Излизането беше съпроводено с излазяне по много стръмни стълби с ледено студени и хлъзгави перила, в които бях вкопчена, защото все имах чувство, че ще падна назад. Навяваха усещане за Ам Гъл и бягството на Билбо от Мъгливите планини… Изпълзяхме успешно, гряхме се на слънце известно време и се прибрахме да вечеряме.
Хазяите ни глезеха активно, като готвеха и сервираха каквото се сетехме да им поискаме – зелена салата, шопска салата, пататник, скара, мусака, овче мляко, мекици, баница и т.н.
На сутринта закусихме с Gallandro (другите двама заявиха, че тия неща не са за тях) и в 10 и нещо бяхме на уреченото място. Заедно с още 30 души, да речем… Единият инструктор закъсня, така че тръгнахме към 10.30. Разни местни ме гледаха подозрително и един след друг обясняваха “Аааааа, така не може! Облечи си нещо друго.”. Аз все по-притеснено им отговарях, че това е положението, нямам други дрехи. Накрая синеокият инструктор също ме подгони с тия “други дрехи” – “Някой да ти даде нещо – колко хора сте тука!” и една непозната девойка ми даде резервните си одежди. Беше забавно, защото аз бях с къси червени панталонки, бяло бюстие и черни кецове, а девойката ми даде черен панталон на бели кантове и червена блуза с качулка – съвсем в тон. Просто си представях как рови в багажника на колата си и разсъждава какъв точно ансамбъл би подхождал на тоалета ми в момента и би се съчетал с изявата, която следва… Тръгнахме в дълга влачеща се от средата до края колона, която оглавявахме със синеокия младеж. След 15-20 минути стигнахме до една скала като в Реселец – тревна площадка до пропаст и с вертикални скали от двете страни – отпред и отдясно. И крайната цел - дупка на около 15 метра нагоре в скалата. Събрахме се и другият инструктор – мрачен, хипареещ, с русолява коса на конска опашка и очила – се върза с едно въже през кръста и изкатери скалата по един С образен маршрут, като в горния край на “С”-то достигна до дупката. След това се обърна към смълчаната група от 18 души (ние двамата, 4 германци и една компания от 12 души) и обясни маршрута – вързан си за кръста с въже, трябва да го прекарваш през 5-те халки, които са забити по пътя, катериш се нормално - с ръце и крака, а въжето е само за осигуровка. Минава се горе-долу на принципа 2 метра по хоризонтала по леко полегата скала (т.е. не е съвсем вертикална…), после преминаваш по неясен начин едно съвсем гладко място с дължина около метър, катериш се 6-7 метра нагоре, после (на 10 метра от скалите) преминаваш още 3-4 метра по някакво 1-2 сантиметрово ръбче) и стигаш горе. Като ни обясни правилата, попита кой ще е пръв”.
“Аз” – казах аз.
“Не, няма да си ти.” – заяви той. Аз се съгласих учтиво и седнах на полянката да гледам. Той извинително заяви, че ще ми е студено горе и ако трябва да чакам цялата група, ще има да седя 2 часа. Просто не знаеш колко беше прав! Едно друго момиче тръгна първо и мина без проблем разстоянието (за около 7-8 минути).
Аз я изгледах с потрес, после седнах със изпотени от ужас длани и тежко сърцебиене и почнах да редя мантра “Ужас! Ужас! Ужас! Ужас! Не, не… това е ужасно!” и в този дух. Един –двама от групата ме успокоиха, че ще се справя – да не се отказвам! Аз ги изгледах с потрес и възкликнах, че ЕСТЕСТВЕНО, че няма да се откажа – аз за какво ще се плаша, ако ще се отказвам?! Нали затова ме е страх, защото ще го катеря…
След около час и половина ми омръзна да опявам и се поуспокоих. Всички си минаваха един след друг без особени проблеми, защото инструкторите ги придружаваха и в случай на нужда им показваха точно къде да си сложат съответната ръка и крак. Някои даже ги пренасяха през проблемните места, като направо си вървяха залепени за тях и периодично ги хващаха отзад за колана и ги повдигаха. Имаше много забавни неща с голямата компания, която се бъзикаше последователно със всичките си катерещи се членове – “Браво, бееее, скакауец!” – за по-успешно катерещите се, “Нема се пуашиш, копеуе” – за по-паникьосаните.
След 2 часа оставаха 4 души аз вече реших, че е мой ред. Вързаха ме през кръста с едно коланче и аз потеглих. На първото проблемно място се възмутих от себе си - какво му треперих толкова – то от 10 метра изглеждаше гладко и хората се плъзгаха там, но всъщност имаш чудесни, широки 1-2 см. местенца за стъпване. От там нагоре вертикалът беше направо слънце. Дойде време за втория хоризонтал, който вече е на 15 метра от земята и си има пропаст и липса на места за ръцете и изобщо….
Аз нито веднъж не си позволих да погледна надолу, защото мисля, че ако го бях направила още щях да седя там, вкопчена в скалата като китайска шапчица. Гледах си скалата + - 1 метър нагоре и надолу и си пълзях напред. По едно време имаше едно чудесно място, абсолютно непроходимо според мене, даже с леко издадено препятствие като в Матрицата, когато Нео се опитваше да избяга от агентите от офиса си и беше излязъл на корниза. Аз спрях и се загледах къде да се хвана, а инструкторът ми посочи едно с нищо неотличаващо се вертикално местенце на скалата и каза да стъпя на него с левия си крак, после да се прехвърля през препятствието и да карам нататък. Жалко, че не мога да ти покажа идиотското движение, което ми се предлагаше. Представи си как си залепен за стената, обърнат с корем към нея и трябва да се придвижиш надясно като изнесеш левия си крак на половин метър надясно (като минава между скалата и десния ти крак), като трябва да стъпи 30 см назад от плоскостта, на която си залепен… Аз помислих няколко секунди, после реших, че инструкторът сигурно си знае по-добре, направих каскадата и след 30 секунди бях на сигурно място – една площадчица на ръба на пропастта, където имаше място точно за двете ми стъпала, но на фона на останалия маршрут си беше направо слънце. Там излазих от коланите и получих указание от 1 изречение – “Вмъкваш се в този отвор, пълзиш няколко метра и излизаш НЕ през горната голяма, а през долната малка дупка.”.
Аз кимнах жизнерадостно, вмъкнах се в черната дупка с диаметър около 40 см., пълзях малко, видях една чудесна светла дупка, бързо изпълзях през нея и се отзовах точно над пропастта, а пред мене се разнесоха крясъците на 10 души, кацнали в пещерата “Не тази! Другата дупка!”. Аз заявих, че просто съм разглеждала (да да) и се вмъкнах обратно, където наистина имаше една малка, смотана, ниска дупка, която в никакъв случай не бих удостоила с присъствието си... Като се замисля, все пак – ЕДНО изречение ми беше казано, можеше и да се постарая да го изпълня… можеше да е жизнено важно, нали така… После се озовах в пещерата, където останалите бяха накацали по различни полегати хлъзгави и наклонени към пропастта скали и чакаха мрачно, защото беше студено, влажно, с 1 пръст кал по пода… Аз почаках 20 минути останалите трима и скоро почнах да благославям синеокия инструктор, че не ме пусна първа – имах да вися като паяк горе права няколко часа… Намерих си един любопитен кръг с диаметър 1 метър, направен от кости. Снимах се вдъхновено седнала по турски сред тях и хванала 2 кокала и не ми е ясно защо не попитах що щат тия кости в пещерата...
Накрая се събрахме цялата глутница и прекатерихме някаква скала, минахме приведени едно коридорче и стигнахме до задънено разширение в скалата, а инструкторът ни посочи една дупка, явно водеща към съседната зала. Все едно да пропълзиш под врата. Дупката беше широка около 45 см и висока около педя и половина, пълна с 2 см. кална вода. Аз бях първа след инструктурите, но при вида на локвата веднага ми мина ентусиазма и предложих някой друг да мине с идеята, че ако 5-6 души пролазят първи ще оберат калната вода преди мене. Никой обаче нямаше желание да пропълзи половин метър в кална ледена локва, така че аз се развиках назад към групата в тесния коридор “Абе тука трябва да пълзим по корем в 2 пръста кална локва, нямате ли някой дъждобран или найлон?!”. Веднага се появи един и аз минах втора почти като в някой анимационен филм, пълзейки на пръсти, защото ужасно се стараех да не изцапам (твърде много) ярко червената пухкава блуза, която ми бяха дали. Успях обаче, което леко ядоса инструктора (очилатия) “Еееее, какво ще ти стане, ако се поизцапаш!”. Излазихме всички и ни отведоха до друга ниша, в чийто край имаше вертикален процеп, около 2 педи широк, абсолютно черен. Един от групата потъна в него, след него тръгна вторият и аз отидох да гледам какво става, за да съм подготвена, защото щях да съм трета. Вързаха го с въже за същите колани и му казаха да влезе в процепа и да стъпи на “прагчето”. Той потъна до кръста и заяви с лека нотка уплаха в гласа, че няма прагче. “А, то е по-надолу.” Слезе по-надолу – “Ама пак няма!”. “По-надолу е”… И така докато сравнително високият младеж стъпи на прагчето и по лицето му се разля искрено облекчение. После му наредиха да се отблъсне и да увисне и той изчезна в мрака. След доста време спускане отнякъде се разнесе “Готовоооо!” и синеокият младеж почна да изтегля въжето. И тегли, тегли, тегли, тегли, тегли, тегли, тегли, тегли…. докато аз загубих интерес към дължината на въжето. Дойде моят ред. Вмъкнах се в процепа в профил и заседнах, защото имах кенгурче на кръста… Не ми е ясно някой дебел човек като как ще мине, ама сигурно много дебелите хора няма да се юрнат да катерят скали… Избутах кенгурчето и минах. Много беше притеснително да ти висят краката в мрачната неизвестност, да не можеш да се обърнеш, да се опиташ да се спускаш плавно на ръце, държейки се за хлъзгава скала и изобщо да не знаеш кога и къде да стъпиш. Когато стигнах прагчето сигурно и аз съм изглеждала изключително успокоена… Нямаш си идея колко е силно усещането, че да, то сигурно има стъпало там нейде, но ти със сигурност няма да го уцелиш. Човекът ми каза да се отблъсна и да увисна, което някак не ми се искаше, защото много добре си се бях вкопчила в скалата. Направих го обаче и се заспусках покрай скала, която ме блъскаше в коленете и се пробваше да ме прасне по брадичката. Когато скалата свърши след 2 метра, да речем, аз се огледах в мрака и започнах с Mines of Moria 2!!!. Висиш в центъра на куполообразна пещера на височина от 40 метра и бааааавно се спускаш, като се въртиш леко около оста си. Изобщо не ти стяга и не боли, само дето на въпроса “А долу как ще се освободя от въжето?” ми беше отговорено “Ааааа, много лесно – просто лекичко дръпваш тази катарама…”. Та по едно време се сетих за това указание и се вкопчих във въжето, за да може като се откачи по средата на пътя колана да се задържа известно време и като падна, да се отърва само с някое счупване. Между другото на тръгване подписваш декларация, че ги освобождаваш от отговорност ако получиш травми, било то и тежки. (Аз подписах първа, за да не вземат да ме дисквалифицират поради лекото ми облекло – разсъждавах, че като си попълнил Документ сигурно няма да те върнат :)). Спускаха ме поне 5 минути. От едната страна подът се извисяваше нагоре под ъгъл 45 градуса. От тавана се спускаха ледени висулки по 3-4 метра едната, а по дъното имаше някакви странни ледени образувания с вид на барбарони, заоблени сталагмити или нещо неприлично… На края на наклона беше отворът, от който влизаше светлина. Температура – 6-8 градуса. На 10 метра от земята вече спокойно се оглеждах без да преценявам от колко точно високо ще падна. Катарамката, да ти кажа, наистина се освободи само с едно леко подръпване и въжето замина нагоре. Много впечатляващо – огромен купол, бяла светлина от отвора високо в единия край, ледените висулки по тавана, ледените образувания по пода, лъчите на фенерчето, ехото… Изпълзяхме, хлъзгайки се по леда до отвора и попаднахме от климатик в топъл климатичен пояс. И зачакахме да спуснат цялата група – още час и нещо. Значи като отида пак, вече знам логиката на оптималното преживяване – качваш се последен по скалата и после те спускат пръв – минимално мръзнене и чакане във влажни, студени и тесни места. Като се събрахме синеокият младеж (другият се беше върнал по обратния път, за да събере въжетата) ни поведе на едночасов обратен път през горски склонове и скали, докато стигнахме на изходната точка. Ужасно си заслужаваше – получихме и сертификат за покорители на Харамийската пещера. Моят е с номер хиляда седемстотин и нещо си… Кой ли ще е следващия… Искам пак!
Прибрахме се към 5 и нещо, преоблякохме се и веднага потеглихме към конната база (вече и четиримата), чакахме и там половин час да се приберат конете, после се накачулихме на тях след кратка лекция от типа “Това е повод, а това – крила. Това е шенкел, а това …. Конят завива като издърпаш със съответната ръка поводът, а с другата го придържаш…”. Разходката не беше твърде вълнуваща, защото първият кон беше воден от човек и в резултат се влачехме със скорост от 5 км в час. Аз периодично се опитвах внимателно да проверя дали с лееекичко движение конят може да завие в определна посока, но явно бях твърде внимателна, защото единственото, което постигах, беше конят да извие глава в съответната посока и да ме погледне с укор през рамо.
Вечерта (към 8 и нещо) бяхме умрели от глад (аз лично бях на баничката и чаят от сутринта) и мълчаливо унищожихме всичко по масата, после разменихме няколко унили приказки и заспахме. На другият ден преброих 2 дребни одрасквания и 7-8 синини, както и мускулна треска единствено на трицепсите.
Платихме за двете нощувки, закуски и вечери някаква срамотна, почти едноцифрена сума и потеглихме, сподиряни от махащи хазяи и съседите им.
Отидохме до Ягодинската пещера, където само нас чакаха – огромно количество спрели коли и тълпи. В пещерата се влиза на всеки час и обиколката е 45 минути. Аз бях облечена до зъби, с пуловер и зимно палто и ми беше много добре. Имаше страхотни неща – сталактити, сталагмити, сталактони, леопардова кожа, пещерни перли, езера, срутище, Дядо Мраз с джуджета, една излитаща ракета и още разни неща. По едно време се сблъскахме с предишната група, която се влачеше ужасно бавно и почна да ме хваща клаустрофобията…Излязохме на 35 градуса и аз трескаво засвалях купища дрехи. После тръгнахме към София, като спряхме да обядваме до язовир Доспат – в много живописно заведение до самия язовир.
И това беше…
Редактирано от Kpиc на 11.03.04 11:57.
|
Репортаж за Пещери [re: Kpиc]
