- Силите ни са недостатъчни - говореше рицарят джедай Арагорн - С такава сила можем да помогнем на Гондрор, но не можем да спечелим войната.
- Това е всичко, с което разполагаме - отвърна му Теоден - По-добре е от нищо. Малко по-добре.
- Не могат ли да се съберат още хора? Още рохирими?
- Това е всичко.
Преди броени дни роханската армия беше отлетяла от Десетата планета и сега беше установила лагер в една малка незаселена система. Още в Шлемово Усое към тях се беше присъединил неголям отряд джедаи-скиталци, както ги наричаше Арагорн. Това бяха джедаи, които живееха предимно по Външния ръб на Галактиката и не се подчиняваха на Джедайкия съвет, но все пак живееха по законите на Силата.
- Каква е тази луна? - попита Арагорн, докато гледаше странното небесно тяло, което изгряваше от хоризонта. Сякаш нещо се беше случило, сякаш от луната лъхаше на смърт.
Към джедая се приближи Еовин, племенницата на крал Теоден.
- Това е Луната на Мъртвите - обясни тя.
Древна легенда разказваше за мъртвите. Това били последните останали джедаи от таен орден. Този орден ги обвързвал с редица клетви, които не могат да бъдат нарушавани. Според една от тях ако някой джедай даде обещание, той трябва да го изпълни, дори след смъртта си или душата му няма да види покой никога. Тези джедаи се бяха заклели на крал Исилдур, чийто наследник е Арагорн, във вярна служба. Но му изменили и минали на Тъмната страна. Тогава Исилдур ги прокълнал да съществуват в страдание докато не изпълнят клетвата си. Един ден те ще бъдат призовани отново. Тогава те се оттеглили на тази луна и никой повече не чул за тях.
- Само наследникът на Исилдур може да ги призове - завърши Еовин.
- Легендата за Мъртвите - прошепна Арагорн - Не знаех, че сме толкова близо до тази луна. Дали легендата е истинска?
- Никой не знае - отвърна кралската племенница - Откакто джедаите се оттеглили на тази луна никой не е стъпвал там. Никой не е имал смелостта.
- Аз трябва да отида - и Арагорн закачи лазерния меч Нарсил на колана си.
- Твърде рисковано е, знаеш го - опита се да го спре Еовин.
- Трябва ни още сила. Тази сила може да се окаже решаваща. Все пак ще тръгна.
- Разбира се...

Арагорн говори известно време с Леголас и Гимли.
- Разбира се, че ще те последваме - каза елфът.
Джуджето погледна към луната и потрепери.
- Къде ще ги търсим?
- Нямам представа.
- Ще дойда с вас - каза Гимли и нарами лазерната си брадва - Да вървим.
- И ние сме с теб, Арагорн - каза Халбарад, един от скиталците.
И корабите излетяха от планетата и се отправиха към близката луна.
Беше мрачна, сякаш мъгла я обвиваше. Още с приближаването повечето уреди изключиха сами и не пожелаха повече да проработят. Там долу се видяха покритите с прах изтребители на джедаите-отстъпници. Бяха хиляди. Луната изглеждаше пуста. Дали някога е имало живот на нея или орденът сам е избрал съдбата си, като е дошъл именно тук?
Най-сетне се приземиха и излязоха от корабите. Атмосферата позволяваше да се диша, но въздухът беше тежък и неприятен, сякаш беше отровен от нещо.
Луната беше нереално тиха. Нито един звук не идваше и сякаш дори стъпките потъваха в тишината. Стояха пред каньон.
- Клетвопрестъпници - каза най-сетне Арагорн - Призовавам ви да ме последвате. Отвъд този проход е камъкът Ерех. Ще ви чакам там, аз, Арагорн, наследникът на Исилдур.
И след това влезе в прохода. Останалите го последваха. Нещо се движеше зад тях. Нещо тихо и невидимо. Единствено можеше да бъде усетено.
Мъртвите ги следваха. Бяха призовани и сега отиваха към камъкът Ерех.
Когато минаха прохода, Арагорн се обърна и погледна. Сега зад отряда се виждаха тъмни сенки. Силуетите на отдавна измрелите джедаи.
- Силата е все още у вас - каза Арагорн - Орденът ви е научил да я владеете и след смъртта.
- Защо ни призова? - попита един тежък задгробен глас, който се запечата в съзнанието на всички.
- Вие сте клетвопрестъпници. Не ще видите мир докато не изпълните клетвата, която сте дали пред Исилдур. Сега аз, Арагорн, ви призовавам на битка. Сетне ще ви освободя и ще има мир за вас, джедаи.
И той се обърна и се отправи към кораба си. Леголас, Гимли и скиталците го последваха. А зад тях тръгнаха мъртвите.
И армията, предвождана от Арагорн, потегли на бран.

А на планетата продължаваше съборът на рохиримите. Наблизо имаше масивна крепост, която се наричаше Черноден, но никой не пристъпваше към нея.
- Господарю - капитанът на стражата вървеше към Теоден - Дошъл е вестоносец от Гондор.
- Нека дойде - обяви кралят.
Вестоносецът дойде при кораба на Теоден и го поздрави.
- Кралю на Рохан. Древен съюз свързва нашите системи. Сега, в този миг на война, Гондор моли за помощ и подкрепа. Нося символът на нашия съюз. Символът на войната.
И той извади красиво изработена червена стрела.
- Значи Гондор е в крайна необходимост - заяви Теоден - И Рохан ще се отзове!
Думите му бяха посрещнати с вълна на възторг и одобрение.
Сетне Теоден извика Мери и му каза:
- Потегляме на война. Ти не можеш да дойдеш. Най-добре се прибирай в своята система.
- Но господарю... - заекна хобитът - Имам изтребител. Мога да се бия не по-зле от рохиримите...
Роханските бойни кораби бяха значително по-големи и мощни от малкия изтребител на Мери.
- Утре ще потеглиш към Графството. Това е последната ми дума. Това е заповед, Мериардок.
В този миг сякаш всичко свърши. Пипин отиде на война в Минас Тирит, Сам и Фродо, ако бяха живи, бяха някъде в Мордор. Само той, Мери, беше отритнат и трябваше да се върне у дома.
Хобитът се отправи към изтребителя си. Ала той не беше там, където го беше приземил. Нямаше го никъде.
- Къде...
- Тихо - чу един женски глас.
- Еовин? - попита Мери.
- Аз прибрах изтребителя ти в хангара на моя кораб. Крал Теоден иска и аз да се върна, да отида в Едорас. Но аз смених кодовете на кораба си и сега съм един вид с нова самоличност. Никой няма да разбере, че съм сред бойците. А ти, ако още желаеш, можеш да дойдеш с мен, на борда на моя краб.
- Да - прошепна Мери. И силите му се възродиха.
В този ден старият съюз между Гондор и Рохан беше подновен.

[следва продължение]

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите