- Дрор! Ела тук веднага! Кралят те вика!
С мъка откъснах очи от наковалнята. Желязото вече придобиваше желаната форма - щеше да се превърне в най-изящната инкрустация за врата, създавана някога. Но не би - трябваше да я довърша сега, а нямаше начин. Заповедите на краля трябва да се изпълняват.
- Идвам! - извиках, свалих престилката и хвърлих последен жален поглед върху недообработеното парче метал, обречено да изстине върху наковалнята и да бъде претопено отново. Лебедовата ми песен... Никога нямаше да постигна тази изящност отново, чувствах го.
Последвах начумерения вестоносец, предчувствайки поредната порция презрителни погледи и прикрити подигравки в Голямата зала. Но какво беше изненадата ми, когато той не се отправи натам, а пое по широката възходяща галерия към Портата. Крал Даин Железоноги беше там, вперил умислен поглед към пътя в долината. Силуетите на яздещата към Дейл група вече се губеха във вечерния здрач.
- А, Дрор - изрече кралят. Паднах на колене припряно. - Досещаш ли се защо си тук?
Бях убеден, че пак ме чака мъмрене заради закъснялата партида върхове на стрели за Волнонаемниците от Есгарот, но за всеки случай смотолевих:
- Не, господарю.
Кралят си позволи пестелива усмивка:
- Естествено, че е така. Ти май изобщо не си запознат какво става по широкия свят, нали? - Но преди дори да отворя уста, той продължи - Естествено, че не си. По цял ден твориш твоите декорации и май изобщо не намираш за необходимо да се поинтересуваш за другите около теб, нали, племеннико? Твоите ...творчески напъни... са те обсебили изцяло - за съжаление.
Лоша работа. Крал Даин Втори рядко се сещаше за роднинската ни връзка, а когато се сетеше, това беше сигурен знак, че ми е ядосан за нещо. Защото по принцип избягваше да говори за племенника си Дрор - черната овца на рода, обсебен от страстта си към изяществото и красотата, която по мнението на Съвета и останалите възрастни джуджета, в този си вид - в който аз я разбирам - е напълно излишна. Да, и другите майстори понякога създаваха градински и всякакви други декорации, улуци за покривите на Дейл, Есгарот или който друг се заинтересува, както и всякакви други предмети и изделия, майсторски направени естествено, но при тях това беше по-скоро забавление. Те никога не забравяха основните според тях призвания на истинските джуджета - миньорското дело и сътворяването на нови доспехи и оръжия. Безчет топори и ризници запълваха оръжейниците - а те непрекъснато създаваха нови. И сякаш между другото, за близо осемдесетте години от отвоюването на Еребор бяха успели да помогнат и за възраждането на Дейл. Казват, че благодарение на труда на народа ни градът вече бил наричан най-красив из целия Север. Да, те бяха истински джуджета, които се отнасят с презрение към не толкова надарените. Като мен. Само далечното родство с краля ми спестяваше откритите насмешки. Нокралят сякаш забравяше, че съществувам, освен когато ме мъмреше за забавена доставка или лошо изработена поръчка.
- Да, така е, не си прави труда да отговаряш. - продължи Даин. - Но не затова те повиках сега. Какво си чувал за Мордор?
Замислих се за миг, а после плахо промълвих:
- За Черната страна на юг от Мраколес ли? Не много.
- Ти май живееш със затворени очи и уши! - в гласа на краля се промъкна гневна нотка. - Мрачният владетел на Мордор се е завърнал и отново набира мощ. Да, въздигнал се е отново и Черната кула отново издига снага в Мордор.
Сега си спомних. Бях чувал за Мрачния владетел Саурон и някогашните му злини, за войната му с Морските хора и елфите. Нашия род също бе взел участие във войната - поне събратята ни от Казад-дум. Но това е било преди три хиляди години...
- Нищичко не съм чул, господарю - смотолевих.
- Естествено... - гласът му прозвуча уморено. - А той се разкри още преди десетилетия... Сега е достатъчно могъщ да се разправи с тези, които стоят на пътя му. И за беда, този път и ние сме сред тях!
- Господарю... - успях да промълвя. Внезапно ме обзе непонятен ми ужас.
- Вчера за трети път пристигна пратеник от Мордор и затрети път си замина без отговор. - Даин не уточни за какъв отговор става дума. - А днес изпратих Глоин в Ломидол при Елронд за съвет. А утре синът ми заминава за Железни хълмове. Всичките ми роднини и съветници са заети с държавни дела... освен теб.
Сега вече наистина се ми се зави свят. Работата май стоеше даже по-зле, отколкото очаквах.
- Пристигна вест от мините в Сивите планини. Гарваните донесоха, че родствениците ни там са затънали до гуша в проблеми и искат присъствие на някой от кралския род. За съжаление, не мога да им изпратя никого, освен теб.
Примигах.
- Мен ли? Но...
- Никакво но! Заминаваш за Сивите планини. Искам да разбереш какво става, да ме държиш в течение и по възможност да се справиш с положението. - той подсвирна някак особено и след миг малък гарван кацна на скалата до него. - Това е Грерк, син на Втарк, син на Роарк. Той ще те придружава и води. А също и ще ти служи за вестоносец.
Гарванът ме изгледа от глава до пети, но не каза нищо.
- Кога трябва да потегля? - попитах. Трябваше да се примиря със съдбата си...
- Още утре. Бъди готов в ранни зори. А сега си свободен.
Поклоних се безмълвно и поех към ковачницата си. Хубаво ме бяха накиснали...

...hold back the tears that could fall for me, they fall alone...