Поредната нощ без сън. Задрямвах седнал, но така и не можех да потъна в забравата ... пред очите ми плуваха странни картини от призрачни образи, имах тежко главоболие от прекалено много пушене.

След поредното ми задрямване се събудих стреснато, изпълнен с ясно чувство да тревога и опасност. Ослушах се и се огледах, но не видях нито чух нищо особено в нощта. Но това никак не ме успокои. Напротив ... сетивата ми бяха толкова обострени, сякаш наистина нещо страшно бе станало съвсем наблизо. Зачаках ...

И тогава земята под краката ми потрепна изведнъж и един далечен глух тътен долетя до ушите ми. Вулканът говореше на своя език, а аз бях този който го разбирах най-добре! Скочих на крака и скоро пришпорвах коня по пътя на запад със всичка сила.

Конят ми бе целия в пяна когато достигнах първата барака по пътя. Без да слизам ритнах вратата с крак, подадох глава и се развиках на дремещите вътре орки:
- Биите камбаната! Камбаната! Бързо! Ставай!

Скоро високият самотен звън на камбаната проби черната нощ на Мордор, последва я втора, после третата и мракът се събуди от подивелите железни гласове, които крещяха тревожно в нощта. А аз бързах към моята мина. Пустото до този момент пепелище се изпълваше с изпълзели от мините работници. Те се щураха насам-натам, събираха се на групи и купчини, викаха, сочеха вулкана, чиито огнени му фонтани озаряваха лицата им в чернотата на нощта.
- Бягайте идиоти! Бягайте – крещях им аз и отминавах нататък.

Когато стигнах до мината видях на входа й струпана цяла тълпа. Скочих от коня и си пробих път напред. Майстор Дорин стоеше над стълбата и с особения си писклив глас крещеше на някого отдолу. Стигнах до него и се опитах да разбера какво става. Оказа се, че някъде в мината все още имаше работници, които явно не чуваха предупредителните сигнали. В момента ги търсеха тролът бригадир и два орка:
- Не могат да останат долу още много. Всеки момент е фатален Майсторе. Броя до петдесет и ги качвам.
- Слушай Майстор Дорин. Разкарай тази тълпа от тука – всички да бягат веднага на изток! Тролът и орките да се качат горе веднага. Аз ще сляза.
- Не – ревна Дорин и стовари масивното си тяло отпреде ми – няма да бъда проклет задето съм позволил на нуменорец да загине. Махни се! Махни се или аз ще те махна!
- Дорин – казах тихо аз – аз съм ти началник, помниш ли? Нареждам ти да изпълниш волята ми.

Той свали шлема си и с всичка сила го запрати по стената. После мина зад гърба ми.

Когато краката ми стъпиха най-долу първото нещо, което ме порази бе едно особено усещане, което няма аналог за да го сравня. Това е усещането за свръхтоплина, нещо като чувството което придобиваш когато стоиш на милиметър от пламъка на огъня, но още по-силно. Това и особената миризма във въздуха ми казваха, че лавата вече е влязла тук. Направих десетина крачки и започнах да викам, влязох още по-навътре и когато се обърнах към левия тунел видях това от което най-много се страхувах през живота си.

Когато бях малък и майка ми беше още жива, ми разказваше че лавата е кръвта на земята и как някога, когато светът бил още млад бог Мелкор управлявал подземният огън и с негова помощ творял всичко що виждаме край нас днес. Един ден той поискал да съгради дом за себе си и близките си и тогава лавата излязла от недрата, издигнала се нагоре към небето и застинала в камък като една огромна кула, чиито върхове се криели в облаците. Но само хората останали без дом и скитали от място на място. Затова отишли и помолил Мелкор да построи дом и за тях. И тогава той ударил с дланта си по земята и от дъното на океана изригнал най-големият пламък виждан някога в този свят, толкова голям, че върхът му достигнал повърхността на водата и когато изстинал се превърнал в плодороден остров наречен на моя народ.

И ето че една струя от кръвта на земята бавно пълзеше към краката ми. Обърнах се и се затичах със всички сили назад към стълбите. Едно тихо съскане звучеше в ушите ми когато стигнах до въжетата, едно особено свистене чувах когато се закатерих по нея, един страховито бълбукане ме заля когато бях към средата.

Долу под краката ми вече имаше езеро от лава и много скоро тя щеше да му достигне. Опитвах се да се катеря нагоре, но ми прилошаваше от топлината и усещах, че ще припадна. Последното, което си спомням че видях бе главата на трола, която се показа отгоре.

Върнах се точно където си бях отишъл. Сетих се за трола и се запитах какво е станало с него. Чак след това отворих очи и видях лицето на Устата.
- Миньор! – каза той през смях – миньор-герой!

Усмихнах му се в отговор.
- Какво стана?
- Ами имаш добри работници. Твоя бригадир хванал и издърпал цялата стълба заедно с тебе на нея като ти спасил задника от сещаш се какво... А ти самия спаси не знам колко точно живота. Професионалист, какво да кажа друго! Гордея се с теб човече!

Продължавах са усмихвам глупаво защото не знаех какво да кажа.
- Имам още нещо за теб, но няма да го отваряш сега – той ми подаде един свитък – нареждането е да се отвори като се възстановиш в отлично здраве. Аз ще поседя още малко и отивам да работя. Но дядо ти е тук, специално му разрешиха да остане да не си сам. И внимавай...
- Кога ще се видим?
- Ахммм... знам ли. Но няма да е скоро. Трябва да замина, нали разбираш ... Но ти не мисли за това. Оправяй се и прочети писмото. Нали ...

Той побърбори нещо под нос още малко, опитвайки се да имитира усмивки на изпитото си лице, поразходи се из стаята размятайки смешно дългите си крака в новите кожени ботуши и си тръгна. Имаше нещо крайно необичайно в него сега, нещо твърде подозрително и тъжно. Дядо ми влезе в стаята, подуши въздуха и прошепна:
- Миришеш на уморено. Заспи.
Послушах го.

Черният властелин, наричан от своите врагове Саурон стоеше на терасата на Черната кула заедно с личният си секретар познат сред различните народи с детинския си прякор Устата. Те двамата мълчаливо наблюдаваха самотният конник, който препускаше по прашния, покрит с вулканична пепел път към Портите на Мордор.
- Защо го пуснахте? – с тихо отчаяние запита Устата своят Господар.
- Спомних си нещо – последва също така тихият отговор – една древна приказка за Майстор, който отишъл при Господаря си и му се примолил “Пусни ме, нека видя света. Ще се върна и ще ти служа завинаги”. Но Господарят му отказал ... и всичко се променило. Твърде много неща се променили като гледам сега от тук. Та аз реших да сменя края на тая приказка ... пък да видим какво ще се получи.

If it doesn't
hurt to listen to, it can't be "true".