сори, но ще подлепна нещо тукичка дето го готвя от известно време ... и се изнизвам по трлички

МАЙСТОР АЛ-РАХЕЛ

Краката ми са отмалели. От пет часа не съм сядал и усещам, че седна ли просто няма да стана. Тази смрадлива мина е единственото, което виждам по цял ден. И тътенът на вулкана зад стените, клокоченето на лавата, което тихо се процежда отвсякъде. Делят ни около сто и петдесет метра а усещането е сякаш всеки момент изпод пръстта ще се покаже ярко червената каша и всичко ще се стовари на главата ми. Виждал съм последствията от това. Уж копаем толкова внимателно, уж от стотици години се учим как да живеем с него и все пак ... той е неудържим, непредсказуем и не ни остава нищо друго освен да се помолим на Мелкор да ни опази от огъня му.

Твърде много мрачни мисли ме тормозят днес.
Прескочих релсите когато чух как отзад се задава нова количка. Сетих се, че тролът дето я бута е същия дето се жени днес. Това обясняваше необичайната му чевръстина. Спирях го и бръкнах в пръстта – напипах нещо, твърде кръгло. Извадих го – както и предполагах обикновено гранитно камъче. Метнах го и бръкнах пак. Този път напипах нещо обещаващо. Извадих ръка. Няма грешка. Вдигнах го нагоре и щом мъждивата светлина на фенера го огря едно ярко сърчице светна сред пръстта и матовите ръбове. Хубав, не много голям, но не и малък. Подхвърлих го един, два пъти да се насладя на синкавия му отблясък и го метнах на трола. Той неочаквано ловко го хвана в огромната си ръка и се усмихна. Пролича си по очите. След това сграбчи количката и мощно я тласна напред.

Вътрешният ми часовник сочеше края на този ден. Бях и доста гладен и жаден. Хвърлих един последен поглед и се закатерих нагоре по едната въжена стълба. В горния тунел спрях за малко да се адаптирам към светлината преди да изляза, когато една фигура влезе отвън. Оказа се майстор Дорин, поемаше смяна от братовчед си. Носеше една кесия от която измъкна една ябълка и ми я подаде. Разменихме две-три общи приказки и аз излязох навън.

Пред погледа ми се ширна Западен Мордор – най-гадното място на света. Една сивкава пустош покрита с вулканична пепел, из чиито въздух се носи отвратителната смрад на сярните езерца бълбукащи по склоновете на кратера. Истински ад, под който се намираха несметни съкровища от руди и скъпоценни камъни.

Забързах крачка към бараките. Влизайки видях десетима орки, хранещи се на една от масите. Щом ме видяха впериха в мен пълни с недоумение погледи. Погледнах бригадира им:
- Какво има? Какъв е проблемът пък сега?
Той стана, запристъпва от крак на крак. Явно се чудеше от къде да я подхване.
- Абе разправят – изхриптя накрая – че в долната мина са им спрели дажбите а в оная натам, почти до склона изобщо ги изгонили. Орките изгонили.
- Аха. Значи слушайте – обяснявам ви за пореден път- натъртих на думата пореден- да не вярвате на глупави слухове! Затвориха медната мина защото се изчерпа. Работниците не са уволнени а са прехвърлени на ново място. В долната мина петима орки са слезли много пияни и за малко да сринат единия тунел.Сега са наказани като им е спряна дажбата от алкохол. Ясно ли е?
Орките кимаха, по лицата им бе изписано очевидно облекчение. Чудех се от къде ли тръгваха тези ежедневни слухове. Как успяваха всеки път да направят от мухата слон? Дали настина бяха глупави или просто си търсеха причина за разговор?

Мислейки за това си измих ръцете, сипах си една чиния. С голямо удоволствие хапнах и си починах половин час.

Когато възседнах коня за в къщи вече се стъмваше. Огромната фигура на Черната кула хвърляше една безкрайно дълга извиваща се, сякаш бе жива, сянка. Бях още млад, когато довършваха строежа и още тогава имах усещането, че тя не е просто кула а някаква сила, която диша, чува и вижда. Може би в съзнанието си винаги съм смесвал представата за Господаря и представата за Кулата. Може би това беше детскато ми фантазия, но и сега пресичах сянката с някакъв странен трепет в гърдите и особено усещане за докосване с нещо, което не разбирах съвсем.

По пътя срещнах бая народ. Всеки бързаше нанякъде. Едни се прибираха от мините, други заминаваха натам. Отмина голяма колона войници – много сърдити и мълчаливи. Отдадоха чест и продължиха. Така и не разбрах накъде отиваха. С това настроение най- вероятно към Гондор. В Мордор всички сме с чинове, дори и аз защото живеем в постоянна война. Мен и подобните ми обаче не ни пускаха в бой– държаха ни по разни административни постове да ни пазят като национална ценност.

Срещнах и едни познати сондьори. Заговорихме с шефа им оркът Ягул за нашата мина. Споделих му, че вулканът все по-често ме притеснява и той каза, че по неговото мнение трябва много да внимаваме с левия тунел защото сме минали твърде близо. От своя страна се оплака, че е намерил фантастично находище на елмази, но било на косъм от лавата.
- И за луди не става! – сърдито мърмореше той.

Продължих напред и чух как някой пришпорва коня си отзад. Една висока черна фигура се носеше по пътя и всички й правеха път. Спрях и той ме настигна бързо:
- Към къщи ли си? Ще ти дойда на гости.
Устата изглеждаше доста уморен. И преди не беше красавец, но сега с тия торбички под очите съвсем заприлича на пропаднал пияница.
- Изглеждаш зле.
- А ти? – отговори равнодушно той – ти по цял ден в мината а аз в кулата. Не съм виждал слънце от сто години сигурно.

Яздихме мълчаливо. Познавах Устата още от малък. Бяхме на почти една възраст с някаква разлика от две-три години. Прякора му тръгна още от детството – страшен приказливец и всезнайко. Никой не можеше да спори с него – тръгнеше ли да обяснява изкарваше черното бяло без проблем. Пък и беше по-особен, така да се каже по-духовен. Интересуваха го все разни неща непрактични неща... търсеше смисъл на живота и тем подобни. После много се издигна. Стана наистина голяма работа. Ама останахме приятели – нали работим наблизо, пък и човек има нужда с кой да си каже две приказки.

Най-накрая сред пепелта тук-таме започна да се показва трева, видяха се и дърветата и след десетина минути от двете страни на пътя се заредиха малките махали. Източен Мордор бе истинският дом за жителите на тази страна. Повечето работеха в мините но тук се отглеждаше селскостопанската продукция, тук растяха децата. И всеки ден огромно множество от орки, троли, джуджета и хора кръстосваха Мордор от едната в другата посока.

Скоро стигнахме до къщи. Влязох, поизмих се и седнахме отпред да изпушим по една лула. Времето беше чудесно и се задаваше една приятна, мека и топла нощ.

- Уста, ние в училище нямахме нито едно момиче, нали?
Той се погледна с края на окото си и кимна леко.
- А защо?

Той сякаш се задави с дима, сви се и закашля доста болезнено.
- Сега ли се сещаш да питаш за това?
- Да, сега. Истината е, че чак сега настина забелязвам това. Един от нашите бригадири тролове се жени днес и изведнъж се сетих, че и нашите родители са се женили все пак за да ни има. А защо ние не?
-
Той дръпна от лулата, но забеляза, че тя е изгаснала. Изцъка и изтръска съдържанието й на земята:
- Няма момичета защото това е най-сигурния начин да изчезнем като народ. Част от наказанието. Всяко поколение са били все по-малко докато накрая при нас съвсем ги нямаше. С нас се слага точката.
- А ония ... другите дето живеят на север. Те имат ли момичета?
- Господаря казва, че и те нямат. Вземат жени от другите човешки родове а един си взел елфка. Но нали разбираш – от това нещата не се оправят. Напротив. Още стотина години и като умрем ще му дойде края. Та тоя разговор е добро начало това, което съм дошъл да ти кажа. Виж... помниш ли колко бяхме в училище общо?
- Ами по-малко от тридесет и пет, май тридесет и три.
- Да, а сега сме точно единадесет. За двеста години колко хора измряха.
- Е как така?
- Как ... как ... с лош късмет. Убити, изчезнали, засипани в мините, няколко самоубийци. И ето ни – една шепа хора. Казах ти, още сто годни и ще умрем до последния. И какво ще прави Господаря. Ще ни загуби всичките. Това страшно го мъчи.

Поклатих глава. Познавах Устата достатъчно добре за да ми прави този театър.
- Мини по същество ... – подканих го сухо аз.
Той остави лулата и сплете пръстите си. Обикновено го правеше когато имаше да каже нещо настина важно. Изтръпнах:
- Господаря иска да ни задържи до себе си. Единственият начин е ... сещаш се. Възприеми го като молба а не като заповед. Като отчаяна молба защото ако трябва да го правим, трябва да е сега.
- И той ще направи нови пръстени?
- Да, той ще направи нови пръстени за нас. Ще му е трудно – той е много слаб физически, но ще го направи за нас.

Замълчах. Не смеех да мисля нито да се движа. Разбирах, но все още не осъзнавах какво става. Но един случаен поглед към ръцете му накара кръвта ми изстине:
- Ти... ти ...
Той ме гледаше в упор а лицето му дори не трепна. Гледаше ме с мътните си уморени очи и аз разбрах от къде идва тази странност и безжизненост в него.
- И от кога така?
- Има вече към пет години. Трябваше да пробваме върху някой, а кой ако не аз... Като чувство не е нещо особено. Просто губиш апетит, почти не ти се спи, не се уморяваш истински, но и никога не се чувстваш наистина отпочинал. Малко странно, но се свиква. Говорих с дядо ти, той каза, че след двеста години изобщо ще съм забравил да тия проблеми. Той лично не си ги спомнял изобщо.
- Дядо ми почти нищо не си спомня изобщо! Не знам как изобщо помни, че ми е дядо та от време на време идва насам и лети над къщата.
- Той е на няколко хиляди години все пак и мога да ти кажа, че помни такива работи, дето не си ги сънувал.
- Точно това се опитвам да ти кажа. Той си е живял живота, имал си е семейство, дом и после е започнал да служи на Господаря. А ние с теб? Кога живяхме? Сто години се учих да стана истински майстор, сто години работих да се науча да управлявам мина и сега ще надена пръстена и ще мина в сенките. Знам, какво ще ми кажеш – единението с висшия разум и докосването на вечността. Но мен ми е рано! Искам да си взема каквото мога от тук, от този свят пък тогава ще дойда и ще служа, както всеки нуменорец е длъжен, на Господаря до края на света.

Той упорито мълчеше, но аз продължих:
- Не знам какво да мисля. Аз не познавам особено Господаря. Видях го веднъж преди стотина години и то отдалече.
- Господаря те познава – прошепна ми той.
- Не се и съмнявам. Той познава всички и всичко. Но аз... аз важен ли съм изобщо?

Ядосах се. Истински. Гледах бледния като мъртвец свой приятел и си представях как след някоя друга година ще стане същия изтерзан силует като дядо ми. И виках, и ругах, и кълнях и без това проклетия си род. Но напразно.

Но на него явно му писна да слуша оплакванията ми. Стана и тръгна по пътечката навън.

If it doesn't
hurt to listen to, it can't be "true".