|
Първо:
******** В А Ж Н О ********
По-надолу НЕ става дума за липсата на
1352-рата туфа трева, отдясно на пътя,
по който Имрахил пристига в Гондор.
За неразбралите: не НАЛИЧИЕТО на промени е породило това ми отношение.
Второ, извинявам се за поредната такава тема.
Но, грешно или не, така преценявам, че трябва.
Трето, Галандро, не си сам.
Т.е. гледах отново Заръщането и по-добре да не бях.
Опитах се, съвсем искрено и с желание, да харесам филма.
Но установих, че не ми е възможно да го гледам само като филм.
Гледах го както трябва - като филм-екранизация на Заръщането на Краля.
Опитах и да го приема както Берегил (умна му глава) казва - като бонус към книгата.
И като фен-фикшън опитах.
Нищо не помага.
Ще цитирам един разговор с Фейри:
Чувствам се сякаш някой се е опитал да ме накара да гледам през бъгав Палантир - визията на П.Дж.
Чувствам най-обичаното от мен омърсено.
Кралят не се завърна.
Няма и да го направи.
И, докато доскоро имаше надежда, вече няма.
Арагорн ще си остане осакътен.
Фарамир ще си остане жалко пребито псе.
Гондор ще си остане мижав съсед на Рохан.
Рохан ще си остане конярска сбирщина, случайно попаднала там, където е.
Неща, важни и тачени в света на Толкин, ще си останат обезобразени, за да бъдат свити в разбиранията за човешки отношения на П.Дж.
Поне докато някой не направи нов филм.
Чуствам се сякаш съм харесала прекрасен розов храст, а някой го е изкоренил и мумифицирал с бронзов спрей, защото така му харесва.
Наложи се цяла вечер с Феята да си разменяме на бележки части от Книгата, за да измием шлаката, която остави филма по нея.
И за да престане да ни боли.
Отказвам да приема, че огромнните усилия и труд на екипа, и оче-пълнещата зрелищност, са достатъчен стимул да гледам спокойно нещо, което ми казва, че сърцето ми бърка.
Откзвам да приема, че Арагорн е обикновен мухльо, който до край не само не иска да става крал, но дори и няма кураж да си го каже, и поради това се оставя да го коронясат. Истинска марионетка на Гандалф.
Отказвам да приема, че Гандалф би се усъмнил, макар и за миг, че моят Арагорн може да се поддаде на зовът на Саурон.
Отказвам да приема, че думите "В Гондор не ще стигнат и десет хиляди години" нищо не значат.
Отказвам да приема, че кралят на Рохан би казал "Какво дължим на Гондор!?".
Отказвам да приема, че рохиримите тръгват на бой с викове "Смърт!".
Отказвам да приема, че има нещо различно от бегла сянка на Фарамир.
Отказвам да приема, че Гимли е просто боен шут.
Отказвам да приема, че Елронд е песимист, сякаш последните 3000 години е гледал в Палантира какво му показва Саурон.
Отказвам да приема, че на Арвен й е нужно да види детето си, за да се реши да спази дадената дума.
Отказвам да приема, че Елронд смята Арагорн за мухльо.
Отказвам да приема, че лишените от смисъл и съдържание герои, места и събития, могат да се мъдрят наред с името на Толкин.
Има още много, но няма да злоупотребявам с търпението ви (не много).
И след всичко, мога с чисто сърце да кажа, че истински ми остана в сърцето само сцената с песента на Пипин и препускащите към Осгилиат бойци на Фарамир.
При това с условието да не забелязвам Денетор междувременно.
Недомислиците на филма като филм ще гледам да ги напиша в друга тема.
Обичай съдбата си
|
Тежки чувства
(мерудия)
