...имах странното чувство, че някой ме наблюдава отстрани.чувствах, че някой знае за всичките ми действия и че чака с нетърпение да разбере какво ще направя после...Съдба, ще го наречете вие, но уви!Бе доста по-различно от съдбата.
Народа ми ме е научил да се боря за целите си и да поддържам мечтите си; но някак си напук аз правех точно обратното.
А междувременно животът си течеше.Не, майка ми не оздравяваше-сякаш и в нея нещо зло се бе вселило.
Бях принудена да отида в гората.
Тръгнах веднага-така де, на другият ден.Още в зори потеглих от бащиния си дом.Казаха ми, че бих могла да намеря храста край реката.Ето защо аз тръгнах по рекичката.беше приятно хладно, добре че си взех наметалото, изтъкано от ръцете на Великата владетелка за да ме пази...от какво?не знам, тя го обясни с думите"Вземи, това ще съхрани светлината в теб".Винаги съм казвала, че това са неща, с който не бива да си губя времето.
Времето...изглеждаше ми необятно, и все пак достатъчно, за да изживея мечтите си...но как?Нима ще живея в кълбото?не можех, не можех да пренебрегна мечтите си.
Утрото бе прекрасно.Имаше нещо странно във въздуха...нещо, което променяше мислите ми.Въпреки това кърваво-червените облаци по небето бяха прекрасни.Слънцето, все още не излязло от огнените си покой, се протегна мързеливо през реката.Огледа се все така прекрасно и протегна ръцете си го края на моя свят.
каква красота!от гърлото ми започна да се излива песен, по-красива и по-опасна от всичко друго на този свят.
Но тя секна още в началото.Пред мен стоеше красива женска фигура, крехка и в същото време властна.Имах чувството, че потъвам в очите й, дълбоки колкото най-дълбокото море.
Така за пръв път я срещтнах.Нея.Животът ми.

...вие си знаете-следва продължение=)...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите