Ако питате мен, и сега не е лесно да си почитател на Толкин.

Въпреки "монуменалността на филма" и т.н. в света на околните непрестанно се чувствам самотна, отхвърлена, неразбрана, когато говоря за Толкин. Повечето хора, които познавам извън клуба, ме гледат като психично болна, когато им кажа колко интересна книга е "Властелинът". "Как можеш да четеш такова нещо?" "Не го ли виждаш колко е дълго това?" "Не е ли по-лесно просто да гледаш филма?" Никой не може да разбере богатството, което представлява тази книга, всичко, което тя дава, пълнотата, която оставя у теб, когато я прочетеш...
Всички се интересуват само от това, което е модно в момента. А дори при този филм, "Властелинът" пак не е нещо модно. Не че някой би искал това, което ни прави специални, да бъде поредното модно увлечение... "Властелинът" - това е нещо съкровено, нещо, предназначено за хора с богато въображение, с мечти, хора, които се чувстват различни. Това е и съдбата на истинските Толкинисти - поради специалността си, те са отритнати от света.

Толкин не е за всички! Не всеки може да го разбере, не всеки може да го почувства... Повечето хора виждат във "Властелинът" само "невъобразимо дългото описание", "нелогичния образ на Фарамир"(не ме питайте какво е това, чувала съм го със собствените си уши!), "хубавия филм, който измества книгата, защото така е по-удобно".

Не ви ли се е случвало да говорите на своите близки за Толкин? Как са ви гледали те? Като извънземни? Най-малкото. Не сте ли се чувствали неразбрани? В повечето случаи при повечето ми близки "Толкин" е тема-табу. Когато спомена нещо за него, те сякаш си казват "О, не, пак ли!" и се стараят да не ме слушат, да не ми обръщат внимание... Колко хора съм отритнала от себе си, защото не са разбирали какво е Толкин за мен.... Е, вече не го правя, защото все пак има и други теми, освен Толкин... Светът не е само Толкин, макар че не би било чак толкова зле, а?

Когато започнеш да възприемаш нещо като задължение, губиш своята свобода.