|
Беше началото на зимата, виелицата блъскаше по прозорците, а коминът бълваше сивкав дим и го отпращаше в белезникаво бялото небе. Студът сковаваше цялата земя, но никой не можеше да си представи по-хубава зима от това!
В една от хижите насред гората, далеч от всяко друго човешко присъствие, се беше разположила странна компания. Състоеше се от близо двадесетина души и беше пристигнала едва предишния ден, след дълъг и тежък преход. Човек не е виждал досега толкова бързо оправена и обзаведена къща - групата, която се беше настанила в нея, бе толкова сплотена и сговорна, че бързо превърна сивата и бездушна хижа в обитаем дом, уютен и светъл - точно какъвто трябваше да бъде за предстояшия празник.
Огънят гореше и топлеше всички. Около него се бяха настанили няколко души от компанията. В ъгъла седеше мъж с дълга вълниста коса и невероятно симпатични кръгли очила. Той пушеше лулата си и дълбокомислено изпускаше кълбцата дим, напомнящи му за едни от най-добрите моменти в неговия живот. До него се беше разположила усмихната жена с черна коса и весели очи. Тя държеше молив и тетрадка и от време на време промълвяваше нещо от рода на „Naa merye i turuhalmeri… Merin sa haryalye alasse”.
- Шефе - рече по едно време тя, - какво ще кажеш за това? - и изрецитира едно стихотворение на най-мелодичния и красив език, който човек може да си представи.
Мъжът с лулата закима одобрително.
- Не е зле, Страйдър, само че на едно място си объркала граматиката... Ето, виж, в третия стих...
От другата страна на камината седеше жена с искрящо червена коса, която ръкомахаше разпалено и разказваше нещо на събеседниците си, висок младеж с гъста къдрава коса и къса брадичка-катинарче и усмихната жена, излъчваща щастие. От време на време от устата на говорещата се откъсваше дума или израз на непознат език, пълен с шъшкащи и съскащи звуци и това предизвикваше бурни възгласи у слушателите.
- Кажи го отново, Грахче! - настоя възторжено жената. - Не се уморявам да те слушам, като говориш на Черния език, толкова е забавно!
- Джил, ти си ненаситна! - с престорено отегчение рече червенокосата. - Знаеш ли как е "Наздраве" на Мордорски?
- Назгулве? - предположи младежът с брадичката и всички се засмяха.
- Бъркаш Черния език с Балрожкия, Бел! - уточни червенокосата жена. - То е "brus-durbum".
- Звучи като че ли някой се е обръснал добре и вдига наздравица за това - обади се весело синеоко момиче зад гърба им.
То се беше настанило малко встрани от огъня, за да не му стане твърде горещо, но достатъчно близо, за да поглъща всяка дума от разговора и да си записва някои неща в тетрадката, която не изпускаше нито за миг.
- Мелиндор, все не мога да ти свикна, че пишеш с лявата ръка! - възкликна жената, наречена Джил. - Седни при нас!
На друга страна, до масата, седяха трима души, улисани в разговор. Едната беше средновисока жена с орлов нос и кестенява коса, вързана на кок. Тя настоятелно пълнеше чашата на един от събеседниците си, а в това време спореше с друг:
- Абе, Галандро, как можа да превърнеш Гавъра в Стар Уорс, и то тъкмо когато той си беше почти завършен?
- Ех, Крал! - въздъхна онзи. - Какво толкова? Нали и Аластис използва Силата!
- Да, ама Аластис… - понечи да възрази наречената Крал. - Пий, пий, Икеларионе, нали ще те прибираме с кола после!
- Не, Крал - благоразумно каза младежът, към който тя се обръщаше. - Мисля, че ми стига вече!
- Пий, Икеле! - настоя жената. - За мое здраве!
- Вече пих за твое здраве - намръщи се онзи. - Както и за това на шефа, на Грахче и на Рох. Няма да ме напиеш втори път, да знаеш!
- Както кажеш - вдигна рамене жената с орловия нос, след неколкоминутни опити да го убеди. - Щом не искаш… Хей, на някой да му се пие вино?
Недалеч се бяха разположили още трима души. Говореха за предстояшия празник и за това какво очакваха от предстоящата нова година.
- Мисля си колко е прекрасно, че се събрахме тук всички - рече една от тях - красива жена със златиста коса и замислени очи. - Толкова е необикновено…
- Иска ми се да беше винаги по този начин, Майа - усмихна се къдрокосото момиче до нея. - Не съм се забавлявала така от години!
- На мен ми се струва, че това е един от най-хубавите начини да се прекарат празниците - включи се в разговора дългокоса жена с усмихнати очи. - Дали ще може да останем повече време в хижата, Тинувиел?
- Надявам се, Ганима - вдигна рамене запитаната. - Все пак нали беше свободна… Как мислиш, Майа?
- Разбира се, че ще останем! - убедено рече русокосата жена. - Иначе нямаше да я заварим празна по това време на годината. Сякаш нещо ни накара да изберем точно тази хижа!
Близо до тях на огъня се грееха два черни силуета. В началото на страничния наблюдател би му се сторило, че са брат и сестра, но ако ги познаваше, щеше да разбере, че са само приятели. Единият беше Мрачен по всички параметри, като се изключи лъчезарната му усмивка. Имаше дълга тъмна коса и светли очи, носеше черни дрехи, а в колана му беше затъкнат дълъг остър нож, скъп подарък от скъпи хора. До него момичето беше също в черно, имаше дълбоки и изразителни очи и грабваща, искрена усмивка. Двамата се смееха и обсъждаха нещо разпалено; едва си поемаха дъх, за да не се задушат и започваха отново приказките.
- Мрак, Безценни, спрете с това кискане! - обади се един мъж със също така широка усмивка. - Не мога да си чуя мислите!
С насълзени от смях очи двамата се обърнаха към него, кимнаха и отново се залисаха в разговора си. Мъжът, който им беше направил забележка, само вдигна рамене и решително нападна шоколада, който си беше взел за вечерта.
- Аластисе, няма ли да почерпиш? - долетя глас от съседната стая.
Оттам се показа русата главица на една руменобуза жена с котешки очи. Тя помами човека с шоколада при себе си и се разсмя.
- Фейо, аз шоколад ще ти дам, но какво ще каже Еру? - подсмихна се онзи.
- Ще каже, че се нарича Ненуиал - показа се още една глава на вратата, този път на чернокос мъж в тъмни дрехи. - Дай шоколада, Аластисе, и без простотии!
Човекът, наричан Аластис, отиде в съседната стая, която се оказа кухня. Вътре се трудеха трима души - споменатите вече Фея и Еру, както и чернокоса жена с необикновена широка усмивка и меки очи.
- Слънце, подай ми орехите - помоли последната. - Почти съм готова с баклавата.
- Заповядай, слънце! - изимитира я току-що влезлият Аластис. - Абе, Рох, чувал съм за "краля-слънце", но за "коня-слънце"… Не е ли малко странно?
- Баба ти е странна! - замери го с една черупка усмихнатата жена. - Няма ли да бъдеш по-полезен на Еру? Той тъкмо отива навън.
- Къде, бе, Еру? - попитаха няколко гласа от голямата стая, когато чернокосият мъж облече палтото си и се приготви да излиза.
- Тъкмо се канех да попитам кой ще ми помогне… - отговори той. - Отивам да отсека елха.
- Не! - подскочи рошав мъж, който дотогава беше седял в ъгъла, четейки нещо.
- Какво предлагаш тогава, Талиесине? - обърна се към него Аластис. - Да призовем елха със Силата?
- Не, аз… - започна да се оправдава онзи.
- Как така ще сечете дърво? - включиха се още няколко души. - Ами че то ще бъде някой невинен хуорн! После какво ще кажете на Дървобрад?
След дълги препирни нищо не бе решено. Тогава се намеси мъжът с кръглите очила:
- Предлагам да не се караме. Ще украсим някое борче отвън - и без това те са ни толкова близо. Тъкмо спря да вали сняг.
Идеята беше приета с бурно одобрение. Цялата компания излезе извън хижата и се залови за работа. Съвсем скоро, след дружните им усилия, едно от по-малките борчета на поляната блестеше в ярка, сияеща украса, каквато никой досега не беше виждал. Хората стояха около него, гледаха го и не усещаха нито студа, нито вятъра, който виеше покрай тях. В онзи момент за тази сплотена компания не съществуваше нищо друго, освен плода на техния общ труд, плода на приятелството им - тази съвсем обикновена, но вълшебна елха.
"Чат-чат-чат-чат" - прозвуча в далечината и хората се сепнаха. Погледнаха по посока на звука и зърнаха нещо наистина необикновено. Стори им се като сън, като видение, като въплъщение на неосъзнатите им мечти… То беше толкова красиво и невероятно, че няколко души се ощипаха, за да се уверят, че са будни.
Към тях по заледената пътека се приближаваше висок силует, възседнал приказен сребрист кон. Носеше островърха шапка със сребърно звънче на върха, топъл кожух и ботуши, лъснати до блясък, в ръката си държеше дълъг ясенов жезъл. Всичко изглеждаше твърде познато за учудените зрители на тази сцена, те всички бяха виждали сегашния гост на хижата във фантазиите си. Толкова бели бяха и конят, и ездачът му, че едва се различаваха сред снега.
- Привет, драги ми Толкинисти - поздрави старецът. - Няма ли да ме поканите вътре?
Това беше като сигнал за всички, стоящи безмълвни и очаровани пред него - изведнъж въздухът се взриви от приказки, незавършени въпроси, учудени възклицания и възхитени викове:
- Това е Гандалф!
- Но как…
- Не мога да повярвам!
- Но той не би трябвало…
- Не може да бъде!
Никой от присъстващите не можеше да си обясни какво се бе случило, за да бъдат свидетели на това чудо. Докато говореха помежду си, се изразиха няколко мнения защо Гандалф бе дошъл специално да им пожелае "Весела Нова Година". Онези, които така уверено бяха твърдели преди време колко смешно би било да видят Гандалф в подобни одежди, сега стояха също така очаровани, като всички останали.
- Но… - обърна се най-накрая шефът към стареца, - Какво правиш тук?
Гандалф влезе в хижата, без да отговори - просто се усмихна и кимна на домакините си да го последват. Двадесет души се изсипаха в къщата като лавина и седнаха на земята кой където свари, загледани в белокосия старец, който се топлеше на огъня.
- Гандалф… - обади се Фейри.
- Искате да знаете защо съм тук? - попита онзи и всички закимаха. - Заради вас, Толкинисти! Вие ме призовахте със силата на вашата вяра. Духът на Толкин гори във всеки от вас.
Гандалф седеше в креслото, принадлежало на някой от предишните собственици на хижата, пушеше лулата си и говореше ли, говореше… Никой от Толкинистите не помнеше какво точно бе казал старецът в онази тъй прекрасна вечер, те пазеха в душите си само топлината и невероятното вълшебно чувство, което изпитваха при вида на сбъднатата си мечта. Ето, че нещо се беше случило в живота на тези хора. Те вярваха толкова непоколебимо, така силно мечтаеха, тъй искрени бяха сърцата им в тази новогодишна нощ, че незнайно как, Съдбата бе решила да им подари тази невероятна нощ.
Никой не успя да промълви и дума, докато не стана дванадесет часа. Никой не разбра как Гандалф стана от мястото си, сложи шапката си, усмихна се леко и каза "Доскоро, приятели!" Никой не забеляза как снегът отново бе започнал да вали, как виелицата отново блъскаше в прозорците, как елхата, която бяха украсили, бавно се превърна в Бялото дърво. Ала не онова, което символизираше кралската власт.
Бялото дърво беше символ на сбъднатите им мечти.
|
Една закъсняла Нова година
