След като цялата гюрултия приключи за пореден път, Грах се огледа и плюна през рамо.

Единствената реална цел сега бе да намери останалата част от задругата ... По собствените й сметки бе направила каквото може самостоятелно и беше време да потърси останалите.
Искаше да се съберат и да решат какво смятат да правят. Цялото това разцепление й лазеше по нервите. Да се бият, карат и ко щат да правят само да се намери едно единно решение и всички сили да се съсредоточат натам.
Тя доста време чакаше някакви вести от тях или поне някакъв знак, че нещо става някъде там, но цареше гробна тишина и ако не броим премеждията на Саурон сякаш наистина светът бе замрял.

Това я притесняваше още повече. В малкото и мозък се бореха точно две мисли: Къде са тия и какво да ям... странното бе, че първата печелеше двубоя.

Затова назгулите изхвърлиха Грах в Итилиен и тя потъна в гората.
Оказа се, че гората е чудесно място и тя с удоволствие се затъркаля през шубрака. Не я притесняваха ни клоните, ни тръните и и Грахче устремно напредваше. Но накъде?
Към Гондор естествено, отговори си тя сама- смело напред!

Тихата горска вечер, шума на листата и пукането на сухите клони под краката и така я унесоха, че тя буквално заби нос в острието на една стрела.
Трябваха и няколко минути да се свести от изненадата.
"Ама, че съм тъпа - каза си тя - където има гора там има и елфи - логично е!"

Елфът, който стоеше срещу нея и я гледаше така както само един елф може да гледа едно джудже и сигурно имаше много добра причина да чака едничък повод за да и вкара стрелата между очите. Но Грах реши да не се предава на случая.
- Ъхъм ... многоуважаеми, виии какво желаете?
- Ти си мой пленник - отсече делово елфът.
Грах трескаво затърси правилния отговор на това и го намери в един отдавна четен рицарски роман:
- Ще потъпча свойта чест ако се предам на някой чието име не знам.

Елфът намери това възражение за резонно, кимна и отговори изпълнен с достойнство:
- Моето име е Глорфиндел.
- Да, да... - изтръгна се от Грах - дрънки... тебе те светнаха още в първата епоха ...

Ако Грахче имаше един едничък талант, то това беше да вбесява елфи ... правеше го някак си от само себе си, без да иска ...
Елфът се наведе над Грахче с явното намерение да изкаже някои съображения по темата, когато тя му наби една глава в носа и хукна да бяга.

Няма нужда да ви обяснявам, че той я настигна много бързо, но тя вече вече бе готова да влезе в сражение с него с брадва в ръка. Беше достатъчно ядосана, гладна и уморена за да се церемони с когото и да е било.

Изведнъж в главата и изникна един отдавна четен фенфикшън за първата среща между елфите и джуджетата и как принцовете им се сбили и накрая станали приятели. Това кой знае защо усмири нейния гняв, тя отпусна брадвата си и му каза:
- Слушай кво, ти би трябвало да си разбрано същество. Само отговори ми - ти същия оня ли си, или си другия дето беше тръгнал към сивите заливи или си трети някой? Знаеш ли колко сме го обсъждали това.

Елфът, колкото и да бе обиден, ядосан и перфектният му нос да бе перфектно разплескан се учуди на така поставения въпрос.
- Ти пък от къде знаеш всичко това?
- Знаеш ли какво, нямам време да ти разправям сега. Да тръгваме, нали знаеш че елфите винаги вървят като притурки към главните герои. Ето ти Белег при Турин, ето ти Воронве при Туор, ето ти Леголас при Гимли ... Съдба.

Елфът очевидно не можеше да се начуди на приказките на това джудже затова тръгна след него, като продължи внимателно да слуша мърморенето му.
- Трябва да намерим моите задругари и да съберем задружния съвет. Имаш ли представа колко бил дала за една консерва Грах и малко бира в някоя кръчма в София. Безумие направо ...

"That's what I'm Tolkien about!"