Оставената на произвола на съдбата, Задруга се шляеше по полянките и се чудеше какво да прави (което все пак си беше правене на нещо).
Настроението се бе пооправило малко след като бе почти замръзено от липсата на фъшшштяща кола и тютюн в някаква прилична форма.
Но скоро (и абсолютно случайно) откриха, че могат заедно да материализират част от желанията си.
А си беше случайност, защото вече бяха забравили, че са Задруга.
Бяха почти напълно сломени от факта, че първото, което техните Арагорни направиха, бе да зарежат приятелите си. Мама им и дунеданци! След тази, как да го кажем меко.... груба дунеданска проява, клубарите не биха се изненадали, ако имаше как да разберат, че е изтрепан целият ОРИГИНАЛЕН дунедански отряд. Така де! След като зарязаха РЕАЛНИТЕ си приятели, защо да не се отърват и от онези, които им се падат ПО КНИГА?!


Но се случи така, че Майа се затъжи силно и настоятелно по дискмена си.
Бе толкова съкрушена от липсата му, че дори Безценното го забеляза. И понеже си е добро по душа, тихо приклекна до Майа и й изсъска съчувствено.
Не след дълго вече и двете неутешимо страдаха за няколко земни звука.
Което привлече Феята, и това бе най-логичното нещо на света (на който и да е свят) – Феята имаше безпогрешен усет дори към скритите болки на хората.
И тя приседна за да тъжат дружно.
Малко по малко така се събраха почти всички.
Унинието нарастваше, добило сили от новите подкрепления – почти цялата Задруга бе там, седнала в кръг и безнадеждно забила поглед в тревичките пред краката си (не бе останало друго освен тревички, след като една сумрачна привечер още в началото Грах тихомълком бе обезопасила ливадите, изскубвайки всички налични теменужки).
Само един зелен кон седеше полу-трансфигурирал се в дракон на щастието. И в този обезобразен от вътрешна борба вид, вече часове не можеше да се реши какво да прави – имаше нужда от силите и вярата на Фухур, но какво щеше да стане със света на Толкин, ако той (Фухур) се развилнееше из него!
И докато биеше с конската си опашка мухите, накацали по драконовите си крила, изпусна най-хубавото нещо, което се бе случило след Онова начало в Онзи киносалон на Онази прожекция на Онова завръщане на Онзи крал.
Току на десетина метра всички, допреди малко обхванати от мрачна безнадежност и безпомощност, гледаха с блеснали и щастливи очи (с по някоя и друга гневна светкавица в тях, разбира се).
Някак си бяха успяли да се сдобият с някаква, но напълно подходяща вариация на дискмена на Майа – те чуваха музиката, която искаха, съвсем истински, само дето не виждаха откъде идва – всичко бе само в главите им. А гневните погледи политаха към онзи, който сменеше песента по средата. Но това бе нормално – още никой не умееше добре да контролира мислите си.
Скоро настана абсолютен хаос от желная. Накрая Феята извиси глас (само който не е чувал този феномен, няма да разбере защо всички побързаха да я послушат) и обяви Тинувиел за водеща на предаването "Земна музика по желание".
Избра точно нея, защото всеки, заблуден от тихото й ненатрапчиво държание, подценяваше твърдият й и непреклонен характер.
Така много скоро тя изцяло пое контрола над поредноста на изпълнение на музикалните въжделения.
Слек като се насладиха на това неочаквано удоволствие, те започнаха да експериментират. Къде по-успешно, къде не толкова. Скоро поляната се покри с размазали се, като след падане от никъде, торти, слънчеви очила, плюшени мечета, чадъри, любими и непрежалими четки за зъби.
Някои неща успяваха да ги докарат само на усещания. Един превъзходен крем-карамел им се услади много, въпреки че не можаха да го видят. Но други бяха съвсем истински – като цялото буре, пълно (за съжаление на неколцина) с кола. Е, вярно че имаше далечна жилка на ром, но тази слабост си беше човещинка и никой не й придиряше много-много.
Така успяха да доставят и цигари. Но в интерес на истината, нарочно ги правеха само ужкимски, за да се отърват от досадния дим. Смятаха, че така и непушачите доволни, и пушачите щастливи. Е, почти вярно си беше! Особено когато малката Тютюнева фракция успееше контрабандно да внесе, напрягайки усилено воля, някоя и друга истинска кутия с истински горящи цигари.

Така за известно време живяха почти като в мечта – бяха в Средната земя и в същото време се радваха на много земни глезотии.

Една вечер, наредени около огъня (който служеше само за създаване на атмосфера, тъй като си доставяха храна директно от менюто на О!Шипка 1, което Безценното откри в мешката си), се чудеха какво им липсва. Какво още им трябва.
И, разбира се, току се подпитваха дали не е крайно време да се откажат от чакането някой да се сети за тях, и да видят дали не могат да направят нещо за спасяването на "света човешки в Средната земя" сами.
И понеже бяха много надобрели в материализирането на желания, тези две големи чуденици се преплетоха по изумителен начин, за който едва ли някой от тях би посмял директно да се размечтае.

От сенките на горичката, която ограждаше полянката, се зачуха звуци, които категорично им подсказаха, че оттам се приближава някой, или нещо, което желае да го усетят овреме.
Всеки грабна каквото имаше под ръка (а то не бе много – от целото така награбено в момента въоръжение, само китайският лък на Майя ставаше за нещо и бе донякъде стандартен).
Застанаха нащрек и се заослушваха и завзираха напрегнато (поне доколкото жилката ром позволяваше).
Но не бе нужно много усилие – всеки усещаше приятният аромат на тютюн, който долиташе откъм приближаващият се мъж (защото именно мъж с лула излезе от последните гъсталаци и пристъпи към тях).
И, о! Срам! Сякаш цяла вечност бе нужна на клуба "Толкин" да изписка:
"Толкин!"

Професорът задържа лулата в лявата си ръка, кимна леко в знак на поздрав и спокойно, с приветлива усмивка, седна сред тях.
Извади камара бели листи, помоли за нещо за писане и каза:
- Добре. Вярвам, че не възразявате да оправим тази каша, млади приятели.
И, естествено, без да чака да му отговорят (защото той виждаше, че няма как), той вдигна пред внушителната бройка увиснали всякаквовидови ченета, една друга камара листа, изписани вече.
- Всичко това, което преживяхте наскоро, по всички краища на моя свят, отива в огъня.
Ченетата вече не само висяха, но и замръзнаха – ами какво точно означаваше това!!!
- За всеки случай. – успокоително обясни Толкин – Това бяха чернови. А моят син има странно разбиране за това що е чернова. Ето защо, за вреки случай, ще унищожим черновите, за да не стават недоразумения.
След това, спокойно, без да бърза, но и без грам съжаление, той предаде патилата на Клубната Задруга на огъня.
Поприведе се леко, пробва подаденият му от Бел химикал и написа:


In a hole in the ground there lived a hobbit.

Обичай съдбата си