|
Най-после, залезът изтръгна Мелиндор от унеса и тя се сети за задачата, с която беше натоварена.
- Младолист, аз трябва да вървя… - въздъхна тя. - Трябва да стигна до Равноскала, за да пратя вест на Беорн, много е важно…
- Ето че пак тръгваш! - тъжно сведе поглед ентът. - Предишния път ми разреши да те придружа поне до Лаурелиндоренан. Ще може ли отново да повървя с теб?
И те тръгнаха. Отначало Мелиндор стоеше върху рамото на ента и се клатушкаше в ритъм със странната му походка, описана напълно точно от Толкин. Едва-едва сгъваше крака и заплашително се навеждаше напред-назад, противно на всички физични закони. Скоро птичката почувства нещо подобно на морска болест, само че около нея, естествено, нямаше вода. Затова тя благоразумно реши да слезе от клонестата ръка на Младолист и да си лети, както преди. Определено така беше по-добре.
Преминаха останалата част от пътя за сравнително кратко време. Луната едва беше преполовила пътя си по небосклона, когато се озоваха в покрайнините на Ветроклин - вълшебната гора, която толкова живо присъстваше в мечтите на Мелиндор.
- Тук те оставих предишния път - рече Младолист. - Тук ще се разделим и сега, Мелиндор, ако не решиш да останеш с мен до края на войната. Ще бъдеш в безопасност, обещавам ти!
- Но аз не искам да бъда в безопасност - усмихна се птичката. - Приятелите ми имат нужда от мен. Аданедел каза, че известието било много важно, аз трябва да извикам Беорн, за да ни помогне срещу ордите на Мордор. Зная по принцип какво трябва да стане и че хората би трябвало да се оправят и без беорнингите, но… мисля си, че всичко някак ще се обърка… Откъде да знам дали ролята ми няма да се окаже важна? Ще направя каквото трябва и после ще мисля за безопасността си. Сбогом, Младолист, може и да се видим някой ден…
Мелиндор изчурулика още нещо на елфически, помаха на ента с крило и отлетя. Този добър и весел великан щеше да й липсва…
Точка първа от дневния ред:
Да си наложа мисловна дисциплина!
|