Мелиндор летеше от едно известно време все на север - към местата, където трябваше да бъде Беорн. Така да й натресат подобна задача! Нямат ли срам? А тя тъкмо се канеше да замине по пътя на Мъртвите (мислеше си, че да видиш духове е голяма атракция).
Та, казвам, летеше - тя това най-добре го умееше, доста години бе хвърлила в практика. Беше устремена към целта си, а именно земите северно от Лотлориен, западно от Мраколес и източно от Мъгливите планини. Мелиндор много си падаше по определянето на посоките, умееше да се ориентира по слънцето и по звездите, а когато тях ги нямаше, оправяше се и с питане.
Няколко часа, след като шефът й бе отправил молбата (или заповедта, защото тя точно на това приличаше), птичката вече бе съвсем близо до развалините на Исенгард. Там забеляза необикновено стълпотворение - енти и хуорни се бяха струпали около черната кула Ортанк и се опитваха да я разрушат. Мелиндор, като всеки порядъчен Толкинист, знаеше какво вижда, но при гледката сърцето й трепна - както и да си беше представяла Пастирите на дърветата, те определено не бяха толкова величествени и страшни, каквито ги виждаше сега. В нея се зароди копнеж да ги види по-отблизо и тя реши да го направи - после щеше да си навакса с разстоянието до Равноскала.
Когато се изравни с редиците на ентите, Мелиндор остана със зяпнала уста. Това, което видя, я изпълни с необикновено чувство на радост и умиление. Сред Пастирите тя видя едно познато лице - лице, което веднъж бе издялкала от парче дърво. Това беше повече от съвпадение! Не можеше да бъде иначе!
- Хей! - изписука тя със слабичко птиче гласче. - Извинете... аз...
- Мелиндор! - извика ентът изненадано и подложи един клон, на който да кацне птицата. - Не мога да повярвам, че те виждам! Толкова време мина, откакто се разделихме!
Мелиндор не разбираше. Тя нито бе виждала този ент преди (освен на онова изображение, но то май не се броеше), нито някога се бе разделяла с него. Но в сърцето й преливаше нежност и приятелско чувство и тя се усмихна приветливо.
- Младолист! - рече тя, изненадващо за самата себе си. - Колко се радвам, че не си ме забравил!
След малко двамата вече бяха унесени в приятен разговор - ентът разправяше на птичката за гората и за всичко, което се било случило в нейно отсъствие, а Мелиндор от своя страна му обясняваше къде е била досега и защо не я е виждал толкова дълго. Младолист не успя да схване какво е Интернет, нито защо толкова харесваше на събеседницата му, но я изслуша с внимание и учудващо за неведението си, не я осъди заради това, че Интернет-а я беше обсебил толкова много.
Двамата прекараха целия ден, разговаряйки. Мелиндор изобщо не се и сети, че имаше поръчка от шефа, нито че трябва да лети на север с определена цел. Тя се забавляваше с историите на Младолист и малко по малко си припомняше своето собствено миналото в Средната земя.

Точка първа от дневния ред:
Да си наложа мисловна дисциплина!