Бел възнамерява да си намери политическо убежище от всякакви познати власти поне за следващите няколко дни.

========================

“Дежа ву”- имрънка си Белекуен в момента, в който забеляза Мелиндорския офф. - “Защо нещата винаги трябваше да идват в комплект? Тъкмо ти се случи нещо хубаво и, хоп!, изненада...” Не че не обичаше изненадите, напротив. Дори ги обожаваше. Особено когато беше инструктирал с какво точно да го изненадат. Но тези офф-ове... Вече разбираше защо Шефът толкова им недоволства и все мрънкя да се намалят до минимум на обществените места. Следващия път щеше да го подкрепи.

Но не трябваше да бъде абсолютен негативист. И не беше. Страшно много се кефеше на на новата си прическа. Най-вече защото сега можеха да плякат карти Отбор “Блондинки” vs. Отбор “Брюнетки”. От самото начало с Феята се бяха надушили като отбор. Много добре се спогаждаха (колкото и добре да играеше Аданедел за момиче, със Страйдър не удържаха на темпото). А сега щеше да е просто перфектно! Феята бе полу-блондинка. Защото блондинството е задълбочено качество, което се корени на две нива – чисто физически белег и вече духовен такъв. Феята не бе руса. Но сега Бел беше и я допълваше в това отношение. А от него така или иначе не се очакваше да е нещо повече от “полу”. Е, малко го притесняваше фактът, че партньорката му безпроблемно ще може да държи и неговите карти, но съвсем мъничко.

Иначе всичко си беше натъкмено за едно голямо отперване, но Страйдър явно надуши цялата работа (неговата кожа, Следотърсаческа!) и тъй като беше негов ред да се чупи преждевременно, уж неотложно и, разбира се, без предупреждение, той го направи. Доволната Шефска физиономия не бе само от кафето, подозираше Полуелфът.

И другия Полуелф подозираше разни неща. Много добре му беше известно с какво се слави Черното острие. Елронд твърдо бе решил да пази дъщеря си! Обичаше си я. Добре, че ония некъпаните се чупиха. Много си отдъхна като разбра. Но Аданедел... хммм... беше готов на всичко, за да я предпази и от него. Ако се наложеше щеше дори да облече някоя от любимите й рокли и преструвайки се на нея да разбере какви ги плете Турамбаровата главица. Дамм, брат, точно така щеше да направи!

...........................................................

Междувременно Миналото и Бъдещето на един Важен Човек напредваха из подземията. Типично дунаданска черта беше да тръгнат да си трошат главите по подобен начин. Типично дунаданските глави обаче не се чупят лесно. Не защото за много твърди, а по-скоро заради елстичността си. Телконтар се корени във всичко това, би казал някой по-компетентен.

От цепеницата оставаше малко. Светлината едва премигваше. Но както и да го погледнем си беше по-скоро романтична, отколкото зловеща обстановка.

Крал се загледа в Миналото си. Беше успяло да се обръсне съвсем гладко. Скиталска сръчност, да, спомняше си тези времена. Дали наистина ревнуваше? Спомни си още нещо – как седи до късно вечерта под мъждукащата нощна лампа и чете Властелина в старото си и, беше готова да отстоява това, НОРМАЛНО тяло. Отново погледна Страйдър. Точно така си беше представяла Скиталеца тогава. Точно такъв го харесваше, точно такъв я впечатляваше, такъв го обожаваше. В този миг осъзна, че не всичко от конвенционалната й женска личност е изчезнало. Крал се замисли, почесвайки се по брадата. Искрено се надяваше да го прави целомъдрено.

Страйдър погледна към Крал. На слабата примигваща светлина фигурата на владетеля изглеждаше наистина величествено. Беше внушаваща – не можеше да не се забележи нуменорското му потекло. Скиталецът би му измислил поредното подходящо име, този път на Куеня, само да срещнеше някъде О!роме. Чуден творчески екип бяха с него. А какъв ли екип бяха с Крал? Той беше особено способен, биваше го да се справя почти във всякакви ситуации. И винаги го правеше самоуверено, а крайният резултат беше повече от задоволителен. Доста хляб имаше да изяде Миналото, докато станеше такова. Хлябът май щеше да е джуджешки. Но фигурата пред него беше... беше просто кралска. А той, горкият, от както се помнеше си живееше със скромната мечта да стане крал, но продължаваше да си бъде обикновен престолонаследник. Толкова ли трудно беше, ДДП?! Да, беше. Фактът, че досега не беше успял, го доказваше.
За миг му премина мисълта, че би било къде-къде по лесно да стане кралица, отколкото да се бъхта за крал.
Пуста мисъл! Закотви се.

А от цепеницата оставаше невъобразимо малко за догаряне. Когато угаснеше, се очертаваше да стане тъмно и студено...


no brain, no pain