Назгул номер пет човъркаше разсеяно под качулката си и преживяваше смъртта на стоножката. Сепна го гласът на Саурон, носещ се от палантирчето. Назгулът мислено прати началника си да се пържи под светлината на Двете Дървета:
-Да, Шефе?
-Извади си закъснителната линия от ушите, Безплътни! Колко време ти трябваше, за да ме чуеш? За какво ли си играх да разфасовам Палантира? Никакво подобрение в комуникациите...
-Ма Шефе,..
-Млък, че ако те подхвана! Барад-дур гори! Окото ми гори! Ти знаеш ли кой ни се изтърси?! БИГ БОС!!! Моргот! И си е довлякъл некви неща - Helloween им вика. Много им се кефи. Иска довечера да прави нещо в МОЯТА кула! Някакво концерт. Ох, що не мога да се доматериализирам...А, та за какво ми беше мисълта - гепи едно от ония и го докарай насам за концерта. Предпочитам понова дребното, подвижно, дето като каже нещо, ме разтриса онова, дето му казват смях. Край на връзката.
-Край, Шефе.

Назгул номер пет се понамести на седлото на дуимерлайка, ръгна го по шията с шпорите си и го снижи над поляната със смехотворните създания в грациозна фигура от висшия пилотаж, в кръстословиците известна като тоно. Грабна за тирантите нарочената твар. Ултразвуковият диапазон на писъците й му докара известно главоболие. Трябва да намекне на Шефа да му компенсира това.

Галандро стискаше здраво мазните кожени каиши, които се плъзгаха под в ръцете му. Стискаше зъби, за да не повърне от невероятната воня. Стискаше очи, за да не отпусне ръцете и зъбите си пред вида на земята, носеща се далече, далече под тях. Затъкнатата в колана дръжка на брадвата адски му убиваше и го караше още по-здраво да стиска сбруята на смрадливеца. На ти сега минаване НАД Пътя на Мъртвите...

От известно време насам Грах беше престанала да пищи и той се чудеше дали безумният му порив да се вкопчи в излитащото чудовище е бил оправдан.
Всичко беше станало с такава бързина, че нямаше време за размисъл. В кухото тогава пространство над раменете му беше дръннала само една повелителна мисъл "И да я пазиш!", след което той се беше озовал във въздуха, висейки под (все още) незабелязалият го назгул.

Дългото (според Галандро) мълчание беше нарушено от тих, предрезгавял от пищене гласец, който проговори с почти уверен тон и леко руско произношение:
-Ashdautas Vrasubatlat.
За миг Галандро откачи напълно, понеже реши, че са попаднали във въздушна яма и ей-сегинка ще отфучи надолу. Но не. Назгулът се смееше така, че хвъркатото му добиче чак се тресеше. След което с тънък мъртвешки гласец отвърна на Грах:
-Nar Udautas.


"H to He, who am the only one"