Тъй, след като феята скромно се потруди над вашите прелестни творения, и най-вече благодарение на Рох, която всъщност беше свършила 90% от работата и на мен ми остана съвсем малък тормоз, за довършване, ето ви вашите истории, събрани в едно, в опит да звучат свързано.
Постарах се да не пипам нищо, едва ли има повече от две изречения, които са променени или добавени, надявам се да не се сърдите за тези ми своеволия. :-)

Не съм включила днешните истории, но и това ще стане.
Молба към пишещите- прочетете си историята добре и там където има несвързани неща, ако можете напишете нещо, така че да се свържат.
Приятно четене!
П.п. Бел, за бележките по принцип се обръщай към Еру или както там го наричате, но понеже историята ти ми хареса много, ще отнеса лично въпроса до него.


Завръщането

В претъпканата зала № 13 цареше кръстоска между трескава, изпълнена с очакване възбуда, и пълен хаос. По необясними (и необяснявани) причини прожекцията закъсняваше. Нормално.
Последен влезе висок, облечен в черно мъж. Превитите рамене издаваха почтена възраст, а зиморничаво вдигнатата яка хвърляше сянка върху лицето му. Той се настани на последния ред и огледа присъстващите.
Най-много шум вдигаха, разбира се, тези от Толкин-клуба. Бяха навлекли новите си фланелки, върху които се мъдреше представата им за балрог. Мимолетна сянка на усмивка мина през лицето на дядката.
Почти в центъра на човешкото стълпотворение пламтеше яркочервената опашка на Грах. Ръцете й описваха грациозни криви във въздуха, което караше прегърнатите Рох и Фея периодично да се отдръпват от връхлитащия маникюр. До тях се кискаше лукаво Икел. Собственикът на яки гласови струни, познат като Аластис, ги употребяваше в посока към предните редове, откъдето късогледо му се пулеха Талиесин и Крал. Страйдър, Аданедел и Бел, почти допрели глави, за да се чуват, мърмореха неразбираеми слова, и само от време – навреме се долавяше членоразделното: “Да, Шефе” и “Hennaid evyr, hir nin”. В едно от кьошетата чернееха Безценни и Мрак.
Светлината угасна. Едновременната въздишка на множеството потъна в началните акорди на познатата музика и в златната мъгла на буквите върху екрана: The Lord Of The Rings.
Непознатият от последния ред измъкна джобен компютър. Естествено, никой не обърна внимание на необичайните му действия и на мътния златист блясък в ръцете му. Пръстите в черни ръкавици пробягаха по клавиатурата. Тънки огнени черти, като че идващи от голяма дълбочина, оформиха плавни писмена.
Чу се оглушителен грохот и едновременно с това ярка светлина изгори очите на ошашавените зрители. После... откритото нощно небе, по което мигаха, набодени, звездите. Мразовит вятър и мирис на току-що поникнала трева. Далечна верига от черни хълмове. Нещо гореше отгоре им.
Докато сърцата пропущаха поредния си удар, вятърът донесе конски тропот: тъгъдък, тъгъдък, тъгъдък, тъгъдък. Огънчето на една цигара тупна като камък в мократа трева, а устата, от която беше паднало, пророни: ”Мамка му!”
Тъгъдък, тък, тък, тък... Сливащият се с цвета на нощните сенки кон спря пред скупчените същества и пристъпи два – три пъти на място. Седящото отгоре му старче, обгърнало пред себе си обемист тъмен вързоп, от който се носеше неясно похъркване, проломоти нещо.
Глът. Амм, хъмм. Аданедел прочисти гърлото си и отвърна. Старчето мина на български:
-Моргот е виновен за това, неговата... – последва дълга редица словосъчетания с такава биологична сложност, че малцина вникнаха докрай в заплетената мисъл на Гандалф. – Избягал е, гадината, в бъдещето, и оттам ни причинява всякакви мизерии – втора поредица от думи постави под съмнение истинността на Дарвиновата теория.
Изведнъж всички заговориха едновременно. Гандалф запуши ушите си с ръце, при което обемистият вързоп пред него се килна застрашително:
-У дома ли? Та бъдещето е неясно! Ще се върнете, ако низвергнем Саурон. Тогава Моргот няма да може да се меси. Аз поне не знам друг начин.
-Да низвергнем Саурон? Ние? Не сме подготвени, бре, Гандалф!
Вълшебникът изгледа непреклонно Грах:
-Ти какво оръжие ще искаш?
-Брадва! – отговори вместо нея Галандро. Имаше да й връща.
-У, бре! Заблямодевшаяпиздапрохуина... –занарежда тя .- Голям, добре въоръжен и мноу силен мъж, дето да ме пази! И, за всеки случай, шлем.
Беше си спомнила главоболието, което металните предмети причиняват.
-Дръж! – вълшебникът протегна брадвата към Галандро. – И да я пазиш!
-Знам си аз... накрая ще ми прикачат някой елф, като на братовчеда Гимли, да ми чете продължителни нравоучения и да ме налага по зелената облост докато ми изскочат филизи от шлема...
-Вие двамата сте ясни – светлинните мечове припламнаха в зелено и червено в ръцете на Аластис и Бел. Червеният беше двоен, което предизвика шумното негодувание на Аластис.
-Талиесине? Предполагам, лък?
-А, не, без мене, виж какво, аз имам да взимам още един ш**** изпит, а не съм си поглеждал учебниците, и освен това за трета поредна седмица връзвам тенекия на приятелите си, дето им бях обещал да ходим заедно на концерт, и все заради тия тука става така, че не мога да отида, и...
-Английски или китайски?
-...и вече сме си чукнали среща, която тоя път не смятам да пропусна за нищо на света, и ако трябва да убия някого, за да отида, сигурно ще го направя, и...
-Значи, китайски.
-Кво?
-Ще го убиеш с китайския лък. Берегил? Ти какво употребяваш?
-Ммм музикант съм, не войник. Не мога.
-Значи, ще им пееш – вдигна показалец Гандалф. – Нали знаеш, сплотяването на отбора. А, свило ти се е гърлото, значи. Пей нещо лесно.
Вълшебникът притвори очи и изпод бялата брада се разнесе бръмчене като от кошер сърдити пчели:
-“...smoooke on the water,
the fire in the sky...”
Крал и Страйдър се спогледаха със светнали очи:
-Цигари – каза втората решително. – И не мърдам никъде без наличните ти фойерверки.
-Карбид. Един бидон с калциев карбид. Няма начин да не го правят в джуджешките пещи.
-Мошеници и изнудвачи! Икел?
-Прашка. И Нария, ма що ли си правя устата. Доволен ли си? Радвам се да го чуя.
Тъмнината около вълшебника сякаш се сгъсти и той промърмори нещо, от което на всички им стана неуютно. Далечен вълчи вой привлече вниманието му и накара Сенкогрив да запристъпва неспокойно. В отговор на размахания уж напосоки бял жезъл до него звучно дрънчене се образува куп от разнородно оръжие. Най-отгоре Гандалф изтръска сивкавата си торба, от която изпаднаха няколко поомачкани фойерверка. След това, без да обръща повече внимание на протестите, се обърна към коня:
-Напред, Сенкогрив! Към Минас Тирит! Бързината е нашата надежда!
- Ама че ентусиаст - измърмори Мелкор. - И дискриминатор на всичкото отгоре! Въоръжи половината, а другите на самотек, а?
- На ти един китайски лък - Талиесин му връчи оръжието по начин, недвусмислено показващ желанието му най-скоро да се отърве от въпросното нещо.
- Тва пък що? - шашна се Мелкор.
- Ще си търся нормален. Планирам да си свия един като минем през Хенет Анун...
- Е как реши, че ще минаваме оттам? - на Аданедел лошото настроение определено удряше в земята това на Талиесин.
- Ми много просто. Щом ще низвергваме Саурон, значи трябва да вървим към Мордор. Логично.
- Да, ама не. Първо, откъде точно си сигурен, че сме във втората или третата епоха? Нали Гандалф говореше нещо за бъдещето?
- Да де, но какво пречи да хвърлим едно око на Мордор? Може и да е там, аз за други вулкани не се сещам...
- Дотук. Нямаш право на глас до второ нареждане. Я си представи, че ни очаква и в Мордор са ни приготвили засада?
- Да, ама...
- Казах, млък! - Шефът беше решил да раздава правосъдие.
Мелкор тикна обратно лъка в ръцете на Талиесин.
- Дръж си го. Аз съм по хладните оръжия, а мачетето ми е в мешката.
- Тогава що мърмори одеве?
- Бях забравил. За разлика от тебе другите не парадираме с перфектна памет.
- Подранил коледен подарък! Нали и ти си падаше по лъковете... - Талиесин връчи лъка на Умай Мая и без да дочака отговор, се отдалечи, мърморейки под сурдинка нещо не особено толерантно.
- Ама Коледа мина! - подвикна след него Мая, но отговор не последва.
- Което не отменя въпроса на къде сме? - подхвана Аластис.
- На разузнаване, естествено! - отсече Страйдър.
- Тоест, право на север - обяви Аданедел.
- Моля? - учуди се Тинувиел. - Защо на север?
- Защото, в най- лошия случай ще стигнем до Шлемово Усое - рече Грах. - Там не може да не знаят нещо по въпроса. Пък и братовчеда Гимли може да се навърта из околностите все още...
- Дадено! - в един глас изрекоха Рох и Фея. Към типичното им единомислие се присъединиха и почти всички останали.
- Пък и там със сигурност има богат арсенал - замечтано приказваше Мелкор. - Ех, само да докопам някой от ония мечове...
- ... и ще се осакатиш скоропостижно - довърши вместо него Меандор. - Имам опит с подобни оръжия, не е толкова лесно, колкото ти се струва.
- Безполезни дрънкулки! - разгневи се Арк, докато ровеше из купчината с оръжие. - На кого са му потрябвали алебарди? Или арбалети? Че кой може да си служи с тях????
- Арбалети ли? Я дай един!
- Не знаех, че можеш да стреляш с арбалет - каза Мордред и изгледа изненадано обадилия се Аластис.
- Не мога. Но ще го връча на Талиесин, като спре да се прави на интересен. Веднъж плямпаше нещо за арбалети...
- Впрочем, Арк засегна един доста сериозен проблем - отбеляза Бел. - Болшинството от нас не могат да си служат с подобни сечива...
- Ще се оправим някак - смигна му Аданедел. - А сега - на север.
И групичката се отправи в указаната посока, а след нея дълго отекваха гласовете им (- Менъуор се изчерпаха! Последният им албум е пълна боза! - Много ти разбира човката на тебе! Изчерпали се били... - Това е абсолютно грешно! На Куеня звучи по съвсем друг начин... - Не бе, няма да те гоним тебе. Адаша ти търсим...). Постепенно се възцари тишина, а сред храстите за миг просветнаха чифт червени очи. После храстите прошумоляха, а сянката на дотогавашния им обитател се изгуби в спускащата се нощ..
След първоначалния заряд енергия, който бе изпълнил всички при срещата с Гандалф, сега клубарите бавно започваха да осъзнават какво е същинското положение. И това не им харесваше. Сега Истарът си бе заминал. И те бяха сами. Оглеждаха се по начин, за който определено е малко да се каже “озадачен и неразбиращ”. Във всяко лице се четяха едновременно поразяваща уплаха, но все пак и онази налудничава интимна идея “Ха! Най-сетне... падна ми!”. Но объркването взимаше видим превес. Да седиш на едно място и с празен поглед да изследваш връзките на обувките си, като че ли ставаше все по-модерна стойка. “Блазе на тези, дето имат връзки”, мислеше си Феята, която специално за кино премиерата се беше поизтупала с новите си ботуши. Всъщност тя се чувстваше и доста пренебрегната – режеше най-качествената доматена салата, която толкинист може да си представи, а дори не й бяха предложили оръжие. “Баси, тея пенсионери все си мислят, че като имаш чифт крила си всемогъщ. Та мойте са на химическо, м**** **!!” – възкликна тя наум по древнодунадански. След което съжали за думите си. Това не бе удачен език за една самоуважаваща се Фея. На всичкото отгоре тя почиташе онзи старчок, дето така и не й обърна никакво внимание.
Рох нежно погали оранжевишкавата Фейска главица. Рох явно бе единствената, която запазваше самообладание, защото знаеше две неща: първо, че всички те бяха заедно; второ – че така или иначе всичко ще свърши добре. Беше напълно безполезно някой да й обяснява, че въпросът опира единствено до това, за кого ще свърши добре. Кончето занарежда успокоителни думи към ухото на нацупената Фея. Тя наистина трябваше да погледне от добрата страна – сега особата й представляваше нещо доказано вълшебно, защото в този свят на магия, в който бяха попаднали принципно съвсем обикновените хора, те бяха особено специални, именно заради своята обикновеност. Бяха специални и заради още нещо – те знаеха какво ще се случи. Трябваше просто да не го прецакат.
Бавно започвайки да осъзнава това, Аданедел извади лулата си. Сега бе по-благодарен от всякога, че Клубът му бе поднесъл тази подарък. Още тогава тя бе символ на едно от нещата, които правеха поредната година от младостта му да не е отлетяла напразно, но сега просто имаше жизнена нужда от нея. Беше готов да изпие и цяла кана кафе, но едва ли бе удачно да помоли някой Назгул да му го сервира. Затова я натъпка бавно и внимателно, като същевременно успяваше да си прибере избягалото самообладание обратно. Да му се не види, та работата му бе да се справя именно с такива конфликтни ситуации. Когато огънят припламна в гравираното дървено тумбаче, на лицето на Шефа вече не личеше и следа от притеснение. Но още с второто дръпване той се задави. Когато със сетни усилия успя да издиша дима, повдигна трепереща ръка и тихо промълви:
-Погледнете...
Всички механично, като по команда завъртяха глави и... на някои се наложи да поседнат. Гледката беше главозамайваща. Само Професорът би намерил думи, с които да опише нещо подобно. Беше Едорас, облян в кърваво зарево. Беше красиво.Беше смразяващо.
Петнайсет минути по-късно всички продължаваха да седят и да съзерцават, но вече бяха върнали способността си да говорят. Грах и Аластис дори бяха отворили бутилките бира, които предвидливо бяха донесли, за да отпразнуват щастливата сватба на края на филма, и се смееха. Знаеха, че и патрончето ром, предвидено, за да не забележат много, много Арагорновата корона, кротко чака своя ред. Икел също се беше присламчил към тях, очевидни примамен от бирения аромат. На последния му рожден ден почти всички му бяха пожелали голям да порасне. Чудеше се дали това е поредната нелепа шега на съдбата или пък от него се очаква в миг да хукне да търси Дървобрад с неговите прочути коктейли.
Единствено Бел се беше поотдръпнал малко настрани, силно заинтригуван от новата си придобивка. Започваше да изглежда все по-уверен във въртенето на двустранния светлинен меч. Като че ли липсващата част от ръкава му никак не го притесняваше. И наистина нямаше защо – съдейки по разгорещяващите се температурни условия, Клубната Задруга тепърва щеше да се чуди какво да разсъблича...
На другия ден привечер групичката клубари достигна портите на Едорас. Тъкмо навреме, защото повече от половината се оплакваха от пристъргващи стомаси, а и пуканките бяха свършили. От север се зададе колона ездачи.
- Ха! Сивият отряд! И чудеса ставали! - възкликна Бел.
- Тъкмо навреме сме! Надявах се да минем по пътя на мъртвите - възторжено отбеляза Крал.
- Ама ти сериозно ли... – не довърши Икел и замислено се врътна.
Само че на Сивият Отряд въобще не му се занимаваше с пришълците и ги подмина, без дори да им обърне внимание.
- След тях - изкомандва Аданедел и всички хукнаха през портите - охраната се беше запиляла нанякъде. Всъщност, почти всички хукнаха.
- Продължаваме по плана, нали? - изсъска Талиесин. - Да повторим за последно.
- Значи, целта ни е арсенала в Едорас - започна Меандор, - стига действително да знаеш къде е...
- Знам, естествено! Оня атлас в нас съм го изгризал с кориците!
- Хубаво. Значи намираме арсенала, проникваме вътре...
- Гледаме да останем незабелязани...
- Гледаме да останем незабелязани, прибираме си каквото ни трябва и си обираме крушите. Ами другите?
- Да се оправят. Така и така ще досаждат горе в двореца, може и да ги огрее.
Двамата продължиха без да бързат по централната улица на Едорас. Останалите вече бяха изчезнали по завоите. След известно време Талиесин спря за момент и заяви:
- Оттук. - и кривна в една странична уличка вляво. След няма десет минути се озоваха пред здрава двуетажна постройка с формата на квадрат и... отключена врата.
- Това е. Да влизаме - и след като се огледа за последно, Талиесин нахълта през отворената врата.
- Мдааа - промърмори след малко. Арсеналът далеч не беше толкова богат, колкото очакваше.
После се сети, че повечето оръжия са в Конниците, но от това не му стана никак по-добре.
- Да почваме, че не ща да ме хващат - Меандор вече оглеждаше мечовете. Изборът му се спря върху дълъг меч за ръка и половина, който беше невероятно лек за размерите си. Добави и кинжал.
- Стига си се мотал, нямаме време - изсъска по адрес на Талиесин. Онзи не му обърна никакво внимание, защото таман си беше намерил това, което търсеше - дълъг итилиенски лък и пълен колчан стрели. Нарами доволно придобивките си обърна се и... се сблъска със слизащия от втория етаж оръжейник. За щастие онзи беше натоварен с доспехи до ушите - по-късно Талиесин дълго се чудеше какво прави самурайска броня в Рохан, но беше готов да се обзаложи, че е предназначена за Мрачния - които се сринаха върху него и го затрупаха.
- На помощ, крадци! - закрещя оръжейникът, но Талиесин и Меандор вече бяха изфирясали навън.
- А сега накъде? - попита трескаво Меандор.
- Натам - и Талиесин хукна на запад покрай двореца. След малко достигнаха външната стена и се покатериха върху нея. Зад тях глъчката се усилваше.
- А сега?
- Напред... ахам, надолу - и Талиесин скочи от външната страна на стената. След секунда отдолу се чуха последователно "туп" и ругатня, която би засрамила и стачкуващ хамалин-пияница. Последва още едно "туп" и Меандор направи ругаещия хор двугласен.
- Това влизаше ли ти в плановете? - попита той пет минути по-късно, когато горите по ниските склонове на Белите планини вече ги бяха обгърнали.
- Не.
- Радвам се. Съвестно ми е да крада от добрите, да знаеш.
- И на мен. Но не ми стига нахалство за да си изпрося. Пък и си тръпка!
- Да бе! И какво следва оттук нататък?
- Логично би било да издебнем останалите по пътя за Черноден. Само че на мен хич не ми се минава по Пътя на Мъртвите, а и не сме сигурни, че ги е огряло да се присъединят. Тъй че - пас по този вариант.
- А друг имаш ли?
- Нещо против една екскурзия до Дол Гулдур? Винаги ми е било любопитно как изглежда. После ще се джойнем или към Лориенския фронт, или към Мраколеския.
- На чия страна?
- На добрите естествено! Колкото по-скоро свърши всичко, толкова по-бързо ще си организирам една екскурзия с гид из Средната земя...
- С гид ли? Тва пък що?
- А кой ще ми плаща сметките и пиенето според тебе?
И Талиесин и Меандор оправиха ново придобитите си оръжия и бавно поеха на север и изток от Едорас...
***

Талиесин беше забъркал голяма каша в Едорас. Що ли му трябваше да краде арсенала? По тая причина едвам успелите да отърват роханските копия клубари се спасяваха в посоката, в която Аданедел твърдеше, че е Черноден.
Повя остър ветрец и разчисти небето от бухлатите сиви облаци. Пълната луна освети пътя на безмълвната вече групичка. Вървяха от доста време. Крал започна все по-недоволно да гледа към Аданедел. По едно време не издържа:
-Стойте! Тука има нещо гнило. Тая луна, дето не е, където трябва да е... , не изгрява, а залязва. Страйдър изгледа свирепо объркания Шеф. Той, от своя страна, побърза да си умие ръцете:
-Вие сте скиталците, оправяйте се.
А-ха, да добави още нещо, и от храстите се дочу шумолене. Тези, които бяха най-близо до тях, си поеха шумно дъх и стиснаха наличните оръжия.
От тъмнината изплува фигурата на Мрак. Нещо непознато и опасно се излъчваше от нея. Нещо, което караше косата по врата да настръхне. Отвесна черта прорязваше свъсените му вежди; ръждивочервена кърпа прикриваше долната половина на лицето му. Носеше меч катана, който май познаваха отнякъде...
Блясъкът в очите му накара клубарите да отстъпят крачка назад. Той се приближи до парализираното от ужас и възторг Безценно, потупа го приятелски по рамото и каза простичко:
-С вас съм.

Зората разпука небето на изток. В сивкавата дрезгавина се появи планински силует, който с развиделяването започна да придобива материално измерение.
Носителите на древнодунедански черти обявиха военен съвет. Крайно време беше да се внесе яснота в ситуацията и да се начертаят някакви, макар и мъгляви, планове за действие.
Денят напредна, и въпреки че бяха изяснили мястото (Рохан) и времето (преди битката на Пеленорските поля), не успяха да постигнат съгласие за бъдещите си действия. Сигурното беше, че ще се наложи да се действа.
Решиха все пак да се доберат до Черноден, където да оставят явно нежелаещите или явно неумеещите да се бият. След което, както каза Бел, да внимават да не прецакат това, което трябваше да се случи.
От близката до “военния съвет” падина се разнесе конско цвилене. Обявилият се за доброволец Мрак се сниши и запълзя в тревата. Конете бяха сами.
В няколко глави просветна конструктивната идея да не ходят пеш. Само Галандро беше силно против да се крадат конете.
-Ако можехме да си ги купим, нямаше да ги крадем. Всъщност, само ги взимаме назаем. Така де, ако собствениците им знаеха каква услуга ще ни направят, сигурно нямаше да имат нищо против. Надявам се, разбра какво имам предвид. Наистина, нищо лично – опитваше се да го навива Мая.
Фея шепнеше в ухото на видимо разстроената Рох:
-Не бой се, слънце, ако тръгнат да ни гонят, ще се съпротивлявам. И такава защитна реч на хората ще им дръпна, че няма да им се ще да са те гонили.
Докато траеха пререканията за моралните ценности изобщо и за кражбата в частност, откъм конете се дочу ръмжене.
-Виждали ли сте кон да ръмжи? – обърна се към двамата скиталци все по-притеснената Рох. Колкото и да вярваше, че в присъствието на Страйдър и Крал нещата се оправят почти от само себе си, ръмженето я притесняваше.
След броени минути загадката беше разрешена от Мрак, повел към клубарите навързаните за юздите коне. Не можеше да се отрече полезността на новото му върколашко амплоа, но да не беше поне тоя, жълтозеления блясък в очите му...
Грах подскочи и почти направи салто от кеф:
-Знаех си, умни ли... ние сме ГЕ-НИ-АЛ-НИ... абсолютно неповторими, единствени по расата си, преизпълнени с балрожка мъдрост. Браво, Мрачни, твойта алчна баба!
-Не мога да яздя – изведнъж сервира Крал. – Прилошава ми от миризмата на кон.
-Считай го за уредено – Галандро измъкна отнякъде шишенце афтършейв и поръси главата на коня. – АХЕ-ефект!
Коня хвърли къч и се озъби. Фея едвам удържаше Рох и Мая, които скочиха в защита на нещастното животно. Крал се държеше за кръста:
-Още не мога да яздя...
-Сега пък какво? – погледна я накриво Страйдър.
-Дископатията...
-Бе я не ми се жалвай! Аз съм скиталец, а не ш**** невропатолог. Ще яздиш! – на Страйдър взе да й писва от глезотии и пое нещата в свои ръце:
-По машините! М**** **! Исках да кажа – по конете!!! И за да свиквате с мисълта отсега: от Черноден тръгваме по Пътя на мъртвите! Крал, като парче пещерняк, ще ни води.

Галандро яздеше мълчаливо. Днес не му бе ден. Още сутринта му бяха триха сол на главата за бластерите. В крайна сметка ги заряза. Отново мъкнеше брадва (Този пък по-хубав модел, комплектован с ръководство за потребителя. Картинките бяха много яки.). Слава богу, се беше спазарил поне за чифт портативни арбалети. Показа им в енциклопедията, че всъщност е легендарен стрелец, ама кой ти слуша. Цитатите от "Спасяването на редник Райън", за това как му трябва един километър чист прицел и край на войната, бях отхвърлени. Доводите, че са в бъдещето също не минаха. Казаха му, че всъщност не знаят кога са и докато не видят орк с лазерна пушка, не може да ги ползва. Той си помисли, че тук вместо на СТАР УАРС, започва да избива на СТАР ТРЕК, но пак си замълча. Аластис, също обеща, да не ползва силата.
Опита се и да предложи, да купят конете. Явно много хора не възприемаха идеята, че нещо, което може да се открадне, е нужно, да се купува. Питаха го "Откъде ще вземем пари?". Отговори, че ще ги изработят. Явно никой, не възприемаше и идеята за работа. Предложи, той лично да ги изработи. Питаха го "Как?". Идеята, да се хване, като ловец на глави към Едораската сража, не им хареса. Казаха му, че няма време. Аргумента, че ако му върнат бластерите, ще ги спечели доста бързо, предвид мечовете, с които бяха въоръжени разбойниците наоколо, пак не мина. .
Отстрани го наблюдаваха с укор: ако Онази вечер бе поговорил с Грах, дори да не бе увряла нейната глава, поне някой друг можеше да закачи за какво все пак става въпрос. И положението нямаше да е толкова безнадеждно.
Или пък можеха да посъберат пари от продажба на билети за шоуто "Галандро vs Грах" и с тях сега поне малко да намали размера на кражбата.
Но това е. Нищо не можеше да се направи. Яздеше си мълчаливо. И, слава Богу, че и другите мълчаха.... от време на време.
Насреща им се зададе облаче прахоляк, което се превърна в трима едораски стражи. Всички посегнаха към оръжията си. Само Аластис запази спокойствие и каза:
- Аз ще се оправя. - препускайки към тях. Щом ги доближи започна с:
- Вие търсите други странници...
- АЛАСТИС!!! - сряза го гласа на Рох.
- Е, добре де... - намуси се той и избра друг подход - Слушай кво, ако ни пуснеш, ще ти запиша всичките серии на Клоун Уърс на видео!
Стражът не знаеше, какво е видео. Наложи се да му обясни. После се наложи, да обеснява и какво е телевизор, анимация, да преразкаже СТАР УАРС и т.н. Войникът не прояви интерес. Е, в крайнасметка се оказа, че те всъщност не търсят тях. Прибираха към Едорас, а тук ченгетата нямаха радиостанции.
След това изпълнение, обаче се заинтересуваха. След кратък разпит, за щастие, се оказа, че са нормални стражи и могат да броят, както и да разпознават различните видове оръжие. Крайният резултат бе, че клубарите продължиха ездата си към Черноден. Предложението на Галандро, че могат да пленят тримата войници, да се запишат, като наемници в някоя вражеска на Едорас армия, да ги предадат и с парите да си платят конете, бе отхвърлено.
Аданедел яздеше малко зад останалите. Опитваше се да прогони натрапчивата мисъл откъде да намери пушилист и евентуално някакъв заместител на кафето. "Нещо на билкова основа ще да е" - каза си наум той, но в този момент бе прекъснат от Краля, който наруга вмирисаният кон за 165-ти път - очевидно не искаше да имитира Гимли в целенасочените падания от коне.
Бел и Аластис яздеха един до друг, обсъждайки устройството на светлинните мечове, а Галандро се чудеше какво от написаното в книгите за Разширената вселена може да му влезе в употреба. Вече се смрачаваше, а Рох като най-предвидлива реши, че е време за бивак. Fairy съжали, че цялата тая бъркотия не беше станала още на Балрогово - поне щяха да са екипирани добре, а и палатките не бяха лоша идея.
- Вие, с мечовете - отидете да нарежете дърва, а Мрак ще ги запали. - разпореди се Strider и запали последната си цигара. Грах закима одобрително и отиде нанякъде. Аданедел се замисли за възможностите на Крал относно превеждането им през Пътеките на мъртвите. Пещерняк, пещерняк, ама все пак...
- Ей, Кралю... ти помниш ли какво пишеше във "Властелина" за тия пещери? - попита я той и вдигна въпросително едната си вежда.
- Абе, не знам, ама можем да попитаме Клетвопрестъпниците... Нали и аз все пак се падам някакъв вид наследник на древните... - промърмори тя и реши да смени неудобната тема. - А какво ще ядем?
Икел се приближи до Галандро и му прошепна - Ей сега е моментът да набавиш нещо за ядене. Няма тия ми ти бластери да седят неупотребявани! - Галандро не бе много убеден в доводите на Икел, но и без това малко разходка щеше да му се отрази добре.
Отвъд горичката се чу вой на вълци, а Мрак се ухили, извади мачетето си и се втурна в посока на гюрултията Аданедел се затича след него викайки "Наур ен едрайт аммен... наур ен едрайт аммен..."
Е и? Хубаво се бяха подредили.
Запознали се бяха покрай Думите на Толкин и се познаваха от собствените си Думи. Да, ама сега май трябва ше да минат към дела? Лошо, да, много лошо.
Защото знаеха, че са много добри с Думите. Особено някои. А трябваше да намерят начин да оцелеят. Не можеше да се деяни на единия му Мрак.
С какво разполагаха:
- Крал, убеждаващ вътрешностите си да траят НА МЯСТОТО СИ
- Абстинентен декофеинизиран и деникотинизиран Шеф
- Скиталец на ръба да се усъмни в себе си, след като Бъдещето му едвам се държи.
- Орк-бард, който все мисли как да минат НАД Пътя на Мъртвите
- Талиесин и Маендор - двама туристи, по случайност почти единствените, които въобще могат да боравят с ПОДХОДЯЩО оръжие. Обаче, съвсем между другото казано, Задругата даже не разполагаше с тях към момента. Беше им попаднала евтина брошура "Започнете със Средноземското сафари СЕГА!" и бяха отпрашили, ДДП! Пък и след номера, който спретнаха в Едорас, много от стигащите им до кръста същества си ги представяха по три пъти дневно скъсени с по около 2-3 педи – горе-долу изрязани от колената надолу.)
- Аластис, храбър, но обезоръжен, принуден да говори за Силата, вместо да я използва, и започващ да нервничи от неспиращото сияние на меча си.
- Фея, объркана от безбройните различни задачи, свързани все с обоза, които й поставяха. Докато сърцето й тръпнеше най-сетне да покаже на кака Арвен, пъзлата й с пъзла, как трябва да се застане до Арагорн.
- Белекуен, започващ да усеща неудобството от оръжието в ръцете: ами къде да държи химикал?! Тази мисъл вече му пречеше да си зададе следващият въпрос: ами листата хатрия?
- Тинувиел, уплашена до смърт, че или ще се наложи да яде месо, или ще сбърка да посегне към някой ент или, опазил Еру!, хуорн.
- Грах, по-опасна за своите, отколкото за Врага, с особеният си талант да открива най-неподходящите същества и събития. И с натрапчивата мисъл "Ох, братушките да бяха тук!"
- Безценни, в ситен тремор и изчезващо съзнание във все по-блесналите очи: "май прешъссссс", чудейки се Единствения дали говори български или немски.
- Умай Майа, стога и съсредоточена, защото осъзнаваше шанса си единствена от групата да остане в Средната земя. Защото, ако рохиримите бяха прабългари, то те щяха да я познаят и я чакаше отговорно, но блажено бъдеще, за което тя трябваше да се подготви Но от сега я мъчеше грижата по трансформирането на морското свинче в ролята на свещено животно.
- Икел, твърдо несъзнаващ, че се опитва да изживее всичко точно СЕГА, защото може СЛЕД МАЛКО да е потришил нещо от себе си, и никой да не му остави Палантир, когато го изоставят да чака събитията добре скрит на безопасност
- Мелиндор, трърдо вярваща в силата на изкуството, но не разбираща как това изкуство може да се въоръжи и да продължи да бъде изкуство
- Мордред, мислещ трескаво кой би могъл да изготви подходящия хардуер за неговия софтуер. Който пък трябваше така да зацикли Мордорската армия, че дори Задругата да изпопада на прага на Пътя на Мъртвите, поне да има още време Гандалф да измисли нов вариант: може би руските толкинисти, да, Грах бе права: братушките.
- Арк, неразбираща как така точно днес не бе заспала. Сега можеше да оказва отдалечен съпорт на групата!
- Рох – какво можеха да очакват от кон-псевдопацифист?
При това почти всички отказваха да мислят какво би станало, ако видят оригиналите си. А какво би станало с оригиналите?
Ами ако Арагорн се сблъскаше с Миналото и Бъдещето си едновременно?
Ами ако Турин се опиташе да са се присъедини към тях? И да подпомогне съдбата им? Грах би ли се опитала да го бастиса тихомълком в храстите? С филизи или с брадва да го направи?
Ами ако срещнеха Ниенор, зажадняла за братска обич? Как щяха да задържат Шефа си, който с отсъствието на Талиесин оставаше единственият енциклопедичен справочник?
Имаха една облекчаваща липса – Ловеца на гущери го нямаше и поне засега не им бе поставян въпроса "Как ще ходите до тоалетна, вие градски безобразници!?"
Поне Мист да бе с тях.... но онези кретени в киното не бяха приели аргумента, че това е обичайна практика - Мист да е нерегистриран, пък дори и с билет.
И така, сред типичната толкинска атмосфера на уж безнадеждност, те се чудеха как може да използват себе си в тази каша... освен като средство за тотално объркване на противника.
И точно тогава, полу-унесени в мисли, ги нападнаха Орки. Веднага, в типичният си стил, половината от Задругата се самоелиминира, впускайки се в спорове "това Уруки, Урук-хаи, Орки или прости Гоблини ли са, и дали са безсмъртни".
Докато другите решително застанаха кой където сметна за подходящо, според собственото си виждане за водене на подобна битка.
Но в дългият миг преди Орките да се окопитят от странния вид на тези хилави, смехотворни, явно полу-умни същества, направили си бивака точно на мястото, където бе заровено новото оръжие на Саруман, Мордред дочу спорещите "Не! Според писмо 216, ти си пълен кретен!".
И без да се замисли, тласкан от съдбата, направи крачка напред с вдигната ръка:
- Коя е вярната версия за произхода ви? – провикна се той, несъзнаващ, че току-що е извадил от ръкава си единственият възможен коз.
Малко по малко възцарилото се мълчание започна да се претопява в типичното клубно жужене. Занареждаха се цитати, градяха се теории, намесваха се други въпроси, касаещи други същества и скоро не бе възможно да се разбере кой за какво говори и откъде е тръгнало всичко.
И, естествено, никой вече не забелязваше Орките – никаква опасност не бе в състояние да угаси пламъка на чистата и свята кауза да разнищят до край толкиновият свят.
Орките отпървом само стояха и наблюдаваха, с естествената боязън на пристъпващи за първи път прага на лудница. Но неусетно сбъркаха дотолкова, че се заслушаха в безумията, които се редяха току пред тях.
Тия смешни идиоти какви ги разправяха!? Кой е този Толкин? Какво е създал? Какви са тези звезди, Блаженни Властелини, могъщи елфически крале?
Що за ПРОСТОТИИ!!!
И не издържаха справедливите по своему оркски сърца.
Намесиха се. Хвърлиха се в спора с хъса на човек, комуто някой се опитва да ограби най-милото....
***

Първото нещо, което Грах забеляза, бе че е загубила поне десет сантима от дължината на краката си. Беше малко печално, но от друга страна, усещаше нараснала стабилност и отлично сцепление с пътната настилка.
Измърмори нещо под носа си и погледна завистливо Бел, който циркулираше жужейки наоколо с голямата си продълговата светеща пръчка. “Тва ми е познато от някъде – помисли си тя – май същия звук изкарах като пъхнах пръстите на Принца който беше л**о в контакта”. И погледна Бел още по-завистливо.
Завъртя се още веднъж и още по-отчаяно забеляза, че високият мъж който й бяха дали бе станал още по-висок. Или тя по-ниска. Напуши я смях, защото се сети как ще трябва да се качва на столче за да си взема бира от бара. А... следващата мисъл прекъсна смеха и – ами брада? Не, не... тази придобивка я подарява на високия мъж – на него и без тва повече му трябва.
Тръгна да търси Рох ориентирайки се по миризмата на прясно окосената люцерна. Страйдър и Крал се циркулираха наоколо й и на Грахче й се зави свят от толкова величия на едно место. Поседна за да не падне, но щом се отпусна чу един сериозен квик и нещо здравата я перна по каската.
Отзад седеше Фейри и чипото й носле ясно като ветропоказател указваше на посоката на вятъра – северен и буреносен. Грахче свали каската и решително заяви, че никакви намерения да използва феи за мебели не е имал, но накрая се разбра, че престъплението е от различен характер – точно под тежките ботушки жално гинеха десет размазани теменужки.
Тук оправданията бяха безполезни, Грах сбра теменужките, пъхна си ги в пазвата за да ги стопли и хукна за се спасява, преди да и направят каската на канче. Мерна Шефа, или поне й се стори защото в тълпата от дълбокомислени елфи той бе трудно различим. Това я амбицира, извади от джоба снимка на Келеборн и смело я развя.
Трикът подейства, брадичката на Шефа видимо се изостри а очичките светнаха с многозначителен блясък. Грах реши, че достатъчно се е постарала на това място и отиде да дразни елфите другаде.
Несъмнено Грах и добре да си живее налита на Аластис. Още щом го видя, хвана добре брадвата нададе мощен боен вик “Барбаластиииис” и се хвърли напред. Направи две салта и три пируета, и точно когато се канеше да се стовари отгоре му, нещо голямо препречи устремения й полет.
Мама му – каза си Грах поглеждайки Талиесин - човек да не ги поиска високи мъже!
И се зае да разтърква излизащата на челото цицина. Почувства се прецакана и пренебрегната и тръгна да търси Крал за да се оплаква.
Крал междувременно разглеждаше някаква карта, в която нямаше картинки и това много силно разочарова Грахче. Само стрелки. Крал от време на време дигаше глава и произнасяше дълбокомислено – “Чушките”, “Кисели краставици”, “Риба тон”...
Грах изслуша менюто и почувства колко е гладна. Хм, но не виждаше къде има нещо за ядене. Или поне част от него. И тогава мерна Икел, някакви мили спомени за елфи и яденета нахлуха в главата й. Ммм... Икел – пресничък елф, едва на хиляда и седемстотин години. Кво му плащаш?
Засили се натам и явно гладът бе замъглил малкото й разсъдък, когато усети се буксува на място. Обърна се , погледна нагоре и видя нечии зорък поглед, остър нос и зъби /брр/, и една мрачна ръка която здраво я държеше да яката.
-Къде бе Грах.
Грахът вече не помнеше и го изгледа тъпо.

"Бел за Крал! Рох да Дунедан ... Хм... какво им става на тия" - мислеше си Грахче- егати и странните същества!" стана и се провикна "Грах за Бирааааа" и се метна по нанадолнището.
Грах се търкаляше надолу набирайки все повече скорост и безапелационно снасяше от пътя всичко, което бе имало неблагоразумието да стои не него.
- А! - каза Мордред замислено изчислявайки траекторията на движението й - това е добра идея. Ще направя една програмка за хвърляне на джуджета по нанадолнища!
Арк само леко се извърна и един особен поглед проблесна под миглите й.
Когато се дотъркаля по нанадолнището, Грах стана поотърси се, намести каската и се огледа.Осъзна, че се намира точно пред входа на пещерата, през която искаха да минат, но е напълно сама обкръжена от сумай ти и орки. Грах хвана здраво дръжката на брадвата и започва мислено да се прощава с бирата:
"Прощавай Загорка специална, прощавай Столично тъмно, прощавай Каменица кю пак..."
И тогава от някъде дойде един скромен, мелодичен гласец, който пееше тиха, тиха песничка на някакъв елфийски /естествено/. Скоро към него се присъединиха още два нежни гласеца и от страничната галерия се показаха Мелиндор, Тинувиел и друго едно песнопойно птиче.
Точно за пет минути всички орки спяха непробуден сън, а Тинувиел много внимавайки да не ги настъпи по опашките си пробиваше път напред.
Миг по-късно и останалите от Задругата се приближиха и тръгнаха към входа на намерената от Грах пещера.
Вървяха през пещерата. Всъщност поне Галандро си мислеше, че е пещера. Грах и Мая, като едни истински джуджета, му бяха обяснили, че това всъщност е стара мина. Той не им вярваше. Беше гледал десетки пъти "Индиана Джоунс и храма на обречените" и отлично знаеше, че в мините, трябва да има дълги стръмни линии, по които да се гониш с колички, както и храмове на Кали. Е, трябваше да признае и, че не е виждал идеално квадратна пещера с гладък под, но това бяха подробности. Брадвата му убиваше на рамото. Тъпо. Другите поне имаха кании за мечовете или друг начин, да закрепят оръжията по себе си.
След няколко часа се озоваха в огромна зала, която на пук на всички очаквания, не беше пълна с гигантски колони. От нея тръгваха пет-шест разклонения. През тях, пък, нахлуваха урук-хаи.
Групата се пръсна по двама-трима, за да блокира тунелите. Аластис вдигна ръка и гадините почнаха да падат, една по една, борейки се за глътка въздух. Това естествено не му пречеше, да се кефи и светещия си меч. Бел поне използваше оръжието си по предназначение, а не само за фенерче. Противниците падаха под смъртоносните й удари. Вярно че две трети от пируетите бяха излишни, но от друга страна спомагаха за самодоволната й усмивка. Талиесин се оказа, че не може да си служи с арбалет, но пък арбалета беше бронебоен, а враговете на два метра, така че пак се оправяше добре. Всички стрели от лъка на Мая се забиваха в процепите за очи на вражеските шлемове. Всички, като един, погледнаха подозрително първо колчана със стрели, а после и Гандалф. Той нямаше време за това, защото бе надминал себе си, като кастваше едновременно файруол и чейнлайтинг. Всъщност, все пак, намери време, да се провикне към Икел и Галандро:
- Вие двамата, разчистете онзи тунел! Пътят ни минава от там!
- Как разбра? Накъде води? - попита Галандро.
-Ми не знам, обаче, само от там не усещам, да идват балрози. - отвърна вълшебника.
За Икел и Галандро, това бе достатъчно добро основание, така че се запътиха към него. Пред тях се изправи огромен орк. Икел вдигна рамене. Нямаше подходящо оръжие. Галандро погледна страшилището. Хвърли един поглед на брадвата си. После още един на страховитата броня на противника си. Помисли си, че е трябвало, да вземе бойна кирка, но после се сети, че така или иначе не знае как се ползват и двете оръжия. Огледа по-внимателно брадвата си, търсейки някакви гравирани инструкции за употреба. Не намери такива и я захвърли, усмихвайки се невинно към урук-хая. Той пък на свой ред се засмя и вдигна огромната си сабя. След това се строполи по гръб. Галандро прибра двата си димящи бластера и се огледа крадешком, с надеждата никой, да не го е видял. Икел го гледаше с недоумение, вече взел сабята на орка.
- Ама, това е кажгоде... анахронизъм! - простена той.
- Не, не е. Аластис и Бел си имат светлинни мечове, а дори никовете им не са от СТАР УЪРС! Пък и нали уж сме в бъдещето. - отвърна Галандро.
- Ама, техните все пак са мечове! А пък това е... ъъъъ...
- Приеми ги за нещо, като арбалет. ОК?
- Ма, не може така...
- Уф! Я по-добре погледни брадвата.
Икел взе оръжието и го огледа с окото на познавач. Бързо откри надписа "Произведено в Китай", точно под гръмкото "Ikel & Mist inc". И то написано с кофти почерк.
- Менте! МЕНТЕЕЕЕЕЕЕЕ! Как смеят! - гръмките му викове накараха, дори настъпващите през съседните тунели балрози, да отстъпят.
- Аз, всъщност не я хвърлих точно за това. - уточни Галандро.
- !? - каза Икел.
- Няма спусък.
- Ама, брадвите нямат спусък?!
- Знаех си! Значи са сечива, а не оръжия! - ухили се Галандро.
Очите на Икел изскочиха от орбитите. Той бе ядосан. Наистина ядосан. Урук-хаите и троловете избраха наистина много неподходящ момент, да излязат от тунела. Така и не разбраха, какво ги разполови. От галерията (Вече бе ясно, че това е мина. По пода имаше коловози от колички, наистина не бяха релси, но все пак беше нещо.) идваха само крясъците на Икел, дрънченето на оръжията и стенанията на умиращите противници. Галандро вдигна рамене и спокойно се запъти след него. Ефекта от небрежната му походка, бе леко помрачен от купчините трупове, които му се налагаше, да прескача.
Грахчето вдигна захвърлената брадва и се запъти след тях. Твърдо бе убедена, че брадва-менте е по-добре от никаква брадва, а и вече имаше подозрения от къде са се взели, металните стружки по дамската й пила, която Галандро бе взел на заем сутринта. Той, пък, не изпитваше сериозни угризения. Все пак, щом една брадва може да се гравира с дамска пила, то това не е добра брадва. Нали? Освен това, много добре знаеше, че пълнителите за бластерите са скъпи, а един берсекер, пуснат напред, върши почти същата работа...
- Гладна съм – скромно си призна тя.
- Имам малко оркско с праз. Съвсем прясно одрани!
Грахът доволно се облиза.
- А бира?
- Няма заслуги, няма бира – сряза я високият старец с дълга бяла брада, после се усмихна благо – хайде да свършим малко работа и после ще има бира, охохо колко бира ... /и смигна лукаво с двете очи последователно/

***
Утрото свари Талиесин и Меандор насред полетата на Западен Емнет. Според плана на Талиесин трябваше да стигнат до Ентоброд, да прекосят там Ентомил и да продължат в най-лошия случай към Перуниковите поля, където се надяваше да намери брод през Андуин - а по възможност и преди това. Крайният вариант - при Равноскал - си беше убийствена заобикалка и нито един от двамата не щеше и да си го помисля дори.
С глада се бяха справили доста по-лесно от очакването. На няколко километра от Едорас се бяха натъкнали на изоставена ферма с пълни зимници, които Талиесин безсъвестно облекчи откъм съдържание. Поточетата се срещаха начесто, така че пътуването им се беше превърнало в приятна разходка. Дали?
- Спи ми се - внезапно се обади Меандор.
-Крайно време беше - въздъхна другият.
-Моля?
- От 2 часа се чудя как да повдигна въпроса. Спи ми се та две не виждам. Един дявол знае откога не съм си доспивал...
-Ама и наглец! И аз от поне два часа се чудя...
-Значи решено! Ей онова дърво там как ти звучи?
- Ти спал ли си някога на дърво?
- Не и не смятам. Става дума за ПОД дървото.
- И как ще се завреш под корените му? - Меандор явно бе решил, че има да си връща за нещо.
Млък да не те почна с лъка!
Меандор се разхили и последва Талиесин към дървото.

Беше някъде около пладне, когато Талиесин се стресна от нещо и се събуди. Имаше лек сън... понякога. Стана, огледа се и изруга. Взря се още веднъж и пак изруга.
- Кво пак са ти избили чивиите? - сопна се разбуденият Меандор.
Втасахме я. Орки!
Къде?!
- Идат от изток и са много гадините!
Лоша работа... а може би не съвсем.
А?
- Я виж какво идва от запад.
Талиесин сеобърна натам - и се ухили.
- Еха! Енти. Ама трябваше да се сетя, че имаше нещо подобно...
- Тоест?
- Бой между енти и орки насред Емнет. А ние сме изкярили места в ложите :-)
Така си беше. Ентите налетяха върху изненаданите орки и ги помляха за около четвърт час. Съжалението на Талиесин, че няма бира почна да отшумява... и се изпари в мига в който един глас зад тях каза:
- Хуум! Хом! Я да видим какво имаме тук...
И две клонести ръце ги обгърнаха така, че те не можеха дори да помръднат.
- Хуум! Интересно! Все по-странни твари наизскачаха тъдява... Дори и сред слугите на Врага, каквито вие двамата несъмнено сте!
- Аммм ... ти си Дървобрад, нали? - осмели се да попита Талиесин.
- Хуууууууууууммммм!!! Откъде знаеш името ми??? - ентът впи разгневените си очи в Талиесин, който с мъка отговори:
- Таковата... от книгата... "Властелинът на пръстените"... не знам дали си я чувал...
- Ама вие двамата да не сте от Земята? - сепна се ентът.
- Да, да естествено - закимаха в хор двамата пленници.
- С това трябваше да почнете, хууууууууум. Гандалф ме предупреди да очаквам подобна неразбория. Този трижди проклет Моргот всичко обърка! - хватката около Талиесин и Меандор изчезна и двамата шумно си поеха дъх с облекчение.
- Какво точно е станало? - полюбопитства Меандор. - Гандалф не беше в настроение за обяснения...
- Щом той не ви е казал, и аз нямам право. Стига ви да знаете само, че Моргот успя да се промъкне през Вратите на Нощта и да премине в бъдещето. Или в друга реалност... или в двете едновременно. И вие трябва да се погрижите да го спрете. Толкоз. Накъде сте се запътили?
- Мислехме да се присъединим или към силите на Лотлориен, или към тези на Трандуил. Нали и те са във война...
- Да, във война са, но прсто не виждам как ще стигнете до тях. Орките държат целия бряг на Липосвет. Няма как да преминете. По-добре тръгнете на юг... ама вие май оттам идвате като ви гледам оръжията...
- Това е дълга история - уклончиво се усмихна Талиесин. - Бих ти я разправил, но ти сигурно имаш спешна работа в Исенгард, нали?
- Май си доста запознат какво става по тия земи, а? - изръмжа Дървобрад. - Тогава значи си наясно, че всеки меч е безценен при Мундбург? И бих ви препоръчал да поемате натам, а не да си играете на шикалки, хуууууууммм.
И с тези думи Дървобрад и ентите се обърнаха и поеха към Исенгард. Меандор ги съзерцаваше докато изчезнаха зад хоризонта и после се обърна към Талиесин:
- А сега какво правим?
- А? - Талиесин още не беше откъснал взор от отдалечаващите се енти.
- Питах, какво правим?
- Доспиваме си - отвърна Талиесин и се пльосна обратно. Щ му мисля утре на бистра глава - и с тези думи се обърна на другата си страна. Меандор постоя две-три минути в недоумение, след това и неговото съзнание се пренесе в царството на Морфей.

In the dark there's a desert flower
It blooms where no-one ever sees