Задругата: Презареждане (Part 2)

Обаче, макар и угаснал, Скиталецът продължаваше да изгаря от желание най-сетне да намери подходящ “мек, но дълъг”. С негова помощ щеше да набие в главата на първия срещнат градоначалник мисли от типа “Колко полезни са такситата в градска среда”, “Колко полезни са такситата в извънградска среда”, “Колко полезни са такситата изобщо”, “Защо ние си нямаме таксита” и най-вече – “Хайде да си направим таксита”. Да, това последното щеше да му узрее в чутурата, пък ако трябва да млати докато сметана избие от последната.
...............................

И така конете продължаваха ритмично да потропват. Изведнъж този меланхоличен звук се смеси с един друг. Групата вървеше в сравнително широка горска просека, а в далечината имаше завой, който не позволяваше да се вижда по-нататък. Сърцата на спътниците се свиха. Но не от страх, а от радост и същевременно с това – от неосъзната носталгия по родния дом. Чуваше се песен, на фона на която Еня звучи като кръчмарска певица, несмогнала да изпие четвъртата греяна ракия за вечерта и поради това запокичена на барабаните.

Клубарите спряха по местата си и заизчакваха.
И те приближаха.
Броните им сияеха с вътрешна светлина, оръжията им – сякаш не бяха от този свят, т.е. сякаш бяха точно от ТОЗИ. Обгърнати в мека перлена завеса, като че утринната мъгла беше техен спътник, но някак си по-щастлива, някак си по-омайна, трудно можеше да се прецени дали изобщо стъпват по земята. Това обаче не им пречеше да ходят сравнително бързо, без никакво усилие не се чете на лицата им.
А лицата им... толкова ясни и сякаш изваяни черти, но достатъчно резки и контрастни, че всяка лицева особеност да е като разпъната на дисекционната маса душа, обгърната изцяло в сладка мистерия. Бяха подредени в дисциплиниран, но въпреки това свободен строй. Бяха елфическа войска, която си заслужава един плакат за стената над леглото ми.

Групова въздишка. Но трябваше да се реагира бързо, защото те приближаваха. Естествено, Аданедел пое инициативата да заговори:
- Elen sila lamenn’ omentielvo! – поздрави той ясно и високо.
Към Задругата се отправиха четирима елфи със забележима приветливост и усмивки. Единият от тях беше с различни доспехи – по-ярки, по-внушителни, очевидно той бе началникът. Когато застана само на няколко крачки от клубарите, лицето му можеше да се разгледа по-подробно. Или поне можеше да се опита. Представляваше уникално съчетание между достолепие, мъдрост и строгост от една страна, а от другата – игрив нрав, младежка безгрижност, топлина. Със всяка промяна на гледната точка, се менеше и изражението на този елф. Точно като настроението му, и възрастта не можеше да се определи. Беше ту млад, ту стар; ту премачкан и отекчен от всички трудности в очевидно богатия му житейски път, ту преизпълнен с енергия за нови дела. Беше Елронд.

След още няколко реплики с Аданедел, той заговори на български (явно популярен език в Средната земя):
- Знам кои сте и знам защо сте тук. Надявахме се да ви срещнем. Защото още знам, че вие сте последната ни надежда.
- Ние?!.. “Надежда всяка оставете...” – затананика си тихо Икел.
- Вярвате или не – така е. Много неща не са такива, каквито ги познавате. Затова ще е най-добре да продължите с нас.
- А вие накъде отивате? – включи се Крал.
- Към Пеленор. Ще подкрепим Гондор в предстоящата битка.
- О, Еру! – излезе напред Рох с нещо средно между предсмъртен стон и плачевен вопъл по загубен приятел. – Питър Джаксън и това ли е сторил? Неговата кожа гномска!! – премина недоволството й в сурова порция гняв. – Кълна се в Граховата брада, че само да ми падне дебелия му тумбак... ъъъ... Грах, обръсни се...
Гробна тишина.
Елф-интелектуалец (и малко плагиат):
- Това е един от Меарасите, и явно ушите ми ме лъжат, подвластни на неговата магия, защото Варда ми е свидетел, че подобно нещо не ми се е случвало през 600 годишния ми живот. Сигурен съм, че този кон проговори.

Гробна тишина. Изпълнена с тъпи погледи.
- Може и да рисува – добави малко неуместно Феята.
Но забележката й и без това почти не се чу, защото същевременно с нея избухна всепомитаща Елрондова тирада. Той се обърна към проговорилия елф и започна да му крещи на български, продължи да пищи на общочовешки, премина през куеня, синдарин и всички други познати елфически диалекти, като не спираше да повишава тон. По-късно, след задълбочени и продължителни лингвистични изследвания, речта му бе декодирана до следното:

“- Абе, ти *********** **** ***** *** ********** ***, издънко ******** ****** *** *** * ***** ***** ***, не са ли те учили, че елфите трябва да пазят елфическото си достойнство! Мислиш ли, че с такива тъпи коментари някой е станал водеща раса някъде?!?!
- Ама аз...
- Млъквай! Кажи си, че си просто глупав по рождение, но и на това няма да повярвам, защото Песента не е способна да създаде дефект като теб! Колко пъти ви повтарях, че това не е кон! Т.е. коне е, ама... ама не е... Иамам предвид, че нямам предвид, че тя не е била... че сега не е... Абе... Как може да си толк’ва тъп, бе??!?!? Марш в кухнята да белиш картофи!! Преди да съм те превърнал в Балрог!!
- Ама, шефе... ти.. ти не можеш да ме превърнеш в Балрог.. – зае отбранителна позиция елфът.
- Аз Звезден купол ли съм или Лукова глава?!?! Марша ДА БЕЛИШ КАРТОФИ!!!!”

Но някои схващат по-бързо и се намесиха още на място:
- Тотофи? – озадачи се Безценното и направи отвратена физиономия. – Яжте ссси сссами гнусссния чипссс – възмути се с неприязън, след което се хвърли в близката локва, пълна с попови лъжички.

Всички решиха официално да забравят за случая и, когато Елронд се съвзе от кризата на средната възраст, сбра се клубосбор. На него стана ясно това, което и без това си беше ясно – клубарите баха подвластни на своите никове и бавно, но сигурно се трансформираха. Стана ясно още, че нещата, не са такива, каквито са ги мислили, защото с тяхното идване историята тотално се е объркала. И те наистина трябваше да я оправят. (Ако искат да оцелеят.) Трябваше да тръгнат към Минас Тирит. Тепърва щеше да им се налага да демонстрират бойни умения, доблест, единство, жертвоготовност, първа медицинска помощ, дипломатичност, интелект, средни пръсти, толерантност, сговорчивост и т.н. Защото сега не само Средната Земя, а и няколко поколения Толкинови поклонници зависеха от тях. Абе накратко...
- М***та си джассса – обобщи една огромна, сита и, трябва да призная, доста зъбата Усмивка.

============
Фейри, а сега, ако ти е харесала тази част, измисли една извинителна БЕЛежка за днес, щото, за да участва в тази история, Полуелфът леко пропусна училище...
Ако пък не ти харесва – ами бележка така или иначе ще ми трябва..


I wish I was a writer who sees what's yet unseen