Черната качулка се поклащаше, доста по-бързо, отколкото би могъл, да я раздвижи тихия вятър. Из под нея се разнасяше стрdнен звук. Наподобяващ нещо средно между мише цвърчене и свинско грухтене.
Назгул Номер 5 не се бе смял от хилядолетия. Мислеше, че е загубил това си умение. Той знаеше, че е почти безсмъртен и сега се чудеше, дали е възможно, да умре от смях. Непрестанното мърморене на господаря му, да държи по-стабилно портативния палантир, с който следеше странните създания, също не му помагаше.
- Ама, шефе, толкова ли са важни тия? - попита той - Защо ги наблюдаваш? Сериозно ли мислиш, че са заплаха. - каза той, между пристъпите си на хилеж.
- Разбира се, че не! - отговори мрачния владетел - Просто, по другия канал дават само батални сцени и ми омръзнаха. - в гласа му се долавяше странна нотка. Човек би си помислил, че се смееше със сълзи.
Назгулът отново се преви от смях. Едно от странните същества се изправи пред отряда орки, който пратиха, да ги разгледа отблизо, и вдигна ръка, сякаш бе поне валар. Тия за кви се мислеха! Ако отряда, не бе изпратен с цел разузнаване и не бе заплашен, че за всеки убит, ще им бъдат отрязани по 100 грама месо, от които ще бъде приготвена вечерята, то до сега поляната щеше, да се е правърнала в барбекю. В пристъпа си на неудържим хилеж, назгула настъпи нещо хрущящо. Погледна надолу с надеждата, да е курабийка. Не беше. Очите му се наляха със сълзи. На този свят, най-много обичаше стоножките.

Редактирано от Gil-Gallandro на 02.12.03 10:59.