Доколкото разбрах Крал официално се лишава от собствената си линия на сюжета, за да ни предостави една наистина страхотна възможност (за което искрено благодаря и се възхищав!, ,Крал) - да създадем наша, обща история в Средната земя. Обща в пълния смисъл на думата - за и от всички!

Затова не нося отговорност, ако съм оплескал нещата откъм съжетна нишка, въпреки че в това, дето съм написал, няма почти никакво развитие.

На ред е следващият!

ПП. Е, сега виждам, че доста съм позакъснял, но няма да го оставя да отиде така на халост!

=====================
.....
След първоначалния заряд енергия, който бе изпълнил всички при срещата с Гандалф, сега клубарите бавно започваха да осъзнават какво е същинското положение. И това не им харесваше. Сега Истарът си бе заминал. И те бяха сами.

Оглеждаха се по начин, за който определено е малко да се каже “озадачен и неразбиращ”. Във всяко лице се четяха едновременно поразяваща уплаха, но все пак и онази налудничава интимна идея “Ха! Най-сетне... падна ми!”. Но объркването взимаше видим превес. Да седиш на едно място и с празен поглед да изследваш връзките на обувките си, като че ли ставаше все по-модерна стойка. “Блазе на тези, дето имат връзки”, мислеше си Феята, която специално за кино премиерата се беше поизтупала с новите си ботуши. Всъщност тя се чувстваше и доста пренебрегната – режеше най-качествената доматена салата, която толкинист може да си представи, а дори не й бяха предложили оръжие. “Баси, тея пенсионери все си мислят, че като имаш чифт крила си всемогъщ. Та мойте са на химическо, м**** **!!” – възкликна тя наум по древнодунадански. След което съжали за думите си. Това не бе удачен език за една самоуважаваща се Фея. На всичкото отгоре тя почиташе онзи старчок, дето така и не обърна никакво внимание.

Рох нежно погали оранжавикавата Фейска главица. Рох явно бе единствената, която запазваше самообладание, защото знаеше две неща: първо, че всички те бяха заедно; второ – че така или иначе всичко ще свърши добре. Беше напълно безполезно някой да й обяснява, че въпросът опира единствено до това, за кого ще свърши добре. Кончето занарежда успокоителни думи към ухото на нацупената Фея. Тя наистина трябваше да погледне от добрата страна – сега особата й представляваше нещо доказано вълшебно, защото в този свят на магия, в който бяха попаднали принципно съвсем обикновените хора, те бяха особено специални, именно заради своята обикновеност. Бяха специални и заради още нещо – те знаеха какво ще се случи. Трябваше просто да не го прецакат.

Бавно започвайки да осъзнава това, Аданедел извади лулата си. Сега бе по-благодарен от всякога, че Клубът му бе поднесъл тази подарък. Още тогава тя бе символ на едно от нещата, които правеха поредната година от младостта му да не е отлетяла напразно, но сега просто имаше жизнена нужда от нея. Беше готов да изпие и цяла кана кафе, но едва ли бе удачно да помоли някой Назгул да му го сервира. Затова я натъпка бавно и внимателно, като същевременно успяваше да си прибере избягалото самообладание обратно. Да му се не види, та работата му бе да се справя именно с такива конфликтни ситуации. Когато огънят припламна в гравираното дървено тумбаче, на лицето на Шефа вече не личеше и следа от притеснение. Но още с второто дръпване той се задави. Когато със сетни усилия успя да издиша дима, повдигна трепереща ръка и тихо промълви:
- Погледнете...

Всички механично, като по команда завъртяха глави и... на някои се наложи да поседнат. Гледката беше главозамайваща. Само Професорът би намерил думи, с които да опише нещо подобно. Беше Минас Тирит, облян в кърваво зарево. Беше красиво. Беше смразяващо.

Петнайсет минути по-късно всички продължаваха да седят и да съзерцават, но вече бяха върнали способността си да говорят. Грах и Аластис дори бяха отворили бутилките бира, които предвидливо бяха донесли, за да отпразнуват щастливата сватба на края на филма, и се смееха. Знаеха, че и патрончето ром, предвидено, за да не забележат много, много Арагорновата корона, кротко чака своя ред. Икел също се беше присламчил към тях, очевидни примамен от бирения аромат. На последния му рожден ден почти всички му бяха пожелали голям да порастне. Чудеше се дали това е поредната нелепа шега на съдбата или пък от него се очаква в миг да хукне да търси Дървобрад с неговите прочути коктейли.

Единствено Бел се беше поотдръпнал малко настрани, силно заинтригуван от новата си придобивка. Започваше да изглежда все по-уверен във въртенето на двустранния светлинен меч. Като че ли липсващата част от ръкава му никак не го притесняваше. И наистина нямаше защо – съдейки по разгорещяващите се температурни условия, Клубната Задруга тепърва щеше да се чуди какво да разсъблича...


I wish I was a prayer expressing what I mean

Редактирано от Belequen Peredhil на 29.11.03 21:59.