|
айде нещо за разведряване на настроението, че много насериозно се взимате, а това е вредно за здравето и предупреждавам феновете, че това е пародия а не биография на членовете на мейдън, та няма нужда да ме стрелят ... джъст киддинг бе
*****************************************************************
Angband-ishi Gru Golnauk
или
Айрън Мейдън в Ангбанд
Беше малко повече от 4 градуса. Точно в средата на шибаната зима.
Стиив припряно вдигна яката на якето и оправи колана на китарата, висяща на рамото му.
- Кой ще кара – небрежно се осведоми той.
- Брус – без да го поглежда отговори Дейв. От студа и без това розовите му бузки бяха станали като огромни червени ябълки.
Стиив се засмя на глас и потропвайки с тока на обувката се взря надолу по улицата. Нямаше никой. Изобщо идеята да излязат по това време от Лондон, му се стори още по-идиотска. Всичко им беше наред, но на Брус пак му беше дошла гениална идея. “Айде да ходим, айде да ходим” врънкаше ги той от две седмици. Добре, ето на - тръгваме.
По едно време отдолу криволичейки ту вляво ту в дясно се зададе един добре познат Остин Мартин. След него по същата траектория се понесе и бял микробус.
- Аз ще карам – каза Стиив печално, точно когато Остин Мартина паркира с едната предна гума на тротоара.
- И аз мисля така – допълни Дейв.
Два часа по-късно, и на повече от 150 километра от Лондон се изсипа страхотен дъжд. Валеше като из ведро, но те решиха упорито да продължат. Накрая се оказа, че от полезрението им бе изчезнал и пътят и всичко друго наоколо и те се принудиха да спрат.
Но дъждът валеше, все така силен, с почти ураганен вятър, дори премина в град. Парчета лед с размерите на орех бомбардираха двете коли, създавайки оглушителен грохот.
Стиив направо изтръпна. Цялата тази работа малко го плашеше и той вече сериозно съжаляваше за глупавото тръгване. След половин час градушката отново се обърна в проливен дъжд. Опитаха се да потеглят, но вечерта се спускаше и нищичко не се виждаше в непрогледния мрак.
- Мам***** - мърмореше Брус, биеше кенчето с бира по жабката и раздаваше шутове на вратата. Стиив не се опитваше да го успокоява. Просто спря колата, включи аварийките и се изпъна по-удобно на седалката. Нямаше какво да правят освен да чакат.
В микробуса Нико направи същото, Дейв извади патрончето от жабката и му го подаде.
- Няма да тръгнем скоро, така ми се струва на мен. Дай да си сръбнем.
- Точно. По-скоро ще се издавим в проклетия дъжд! Дай…
В двете коли настъпи тишина. Само дъждът барабанеше по покривите. Един по един те оклюмаха и задрямаха. Последен заспа Стиив, който се чудеше в кой ли кучи гъз се намират в момента.
Събуди ги оглушителен шум и звън. Отвориха очи за да видят как няколко непознати в странно облекло със всички сила налагаха с някакви железа по колите. Пръв отвътре изскочи Брус:
- Ей пед***, на *********, ти кво правиш на Остина ми бе *******, ти знаеш ли колко струва твойта....- и т.н. в този род.
Последва го Нико, който изобщо не смяташе да се разправя с тия нахалници а направо хвана първия и му натресе големия си бял юмрук в лицето.
Въпреки първоначални си превес, много скоро групата беше обкръжена от добре въоръжени и явно ядосани мъже в черно. Стиив реши да вземе нещата в свои ръце преди всичко да е загубено:
- Много са ви хубави костюмчетата – закачливо подхвана той – много майсторски направени. И броните и шлемовете. Вие сигурно нещо филм снимате.
- Какво правим? – недоумяващо запита единия от черните.
- Филмче бе… не е ли? А сигурно е нещо карнавал. Много яко. А кои сте?
- Ние сме армията на Мордор. Да не си сляп?
- Аааа- ясно – провлачи Стиив, опитвайки се да си спомни от къде му е позната думата Мордор, но не можа. Точно когато се препотяваше за трети път се обади Дейв.
- Играете ролева игра по Толкин, а? А, много яко. Ама вие сте го докарали съвсем като истинско. И много се вживявате в ролята бе хора. Изкарахте ни акълите.
- Тия пичове – обърна се той към другите от групата като най-сведущ – се кефат и играят нещо като игра, с героите на книгите на тоя Толкин, сещате ли се бе – оня Властелина и тъй нататък. Не може да не сте чували.
Тази новина доста облекчи напрежението. Пленниците решиха, че шегата е свършила, но щом тръгнаха да мърдат остриетата отново ги върнаха обратно.
- Кои сте вие? – изкомандва черния.
- Ние сме музиканти бе човече, Айрън Мейдън не си ли чувал. Доста сме известни. Какво ти е бе човек? Да не сте пощуряли?
Въпреки всички уверения на Стиив, черният, който очевидно беше главатаря им изобщо не искаше и да чува за музикалните им успехи и за световната им слава. Той нареди да ги вържат и заяви, че отиват директно в Ангбанд. Единствен Дейв, кой знае защо бе уверен, че това несъмнено е майтап и, че накрая добре ще се посмеят. “Участвал съм в такива работи веднъж ви казвам, беше горе-долу същото, ама тия са по-добре подготвени” .
Пътуваха цял ден, но когато пред тях се изправи така наричания Ангбанд всякакви съмнения се изпариха – това определено не беше игра, а за майтап и дума не можеше да става. Най-потресен от всички изглежда бе Брус. Главата му се мотаеше ту наляво, ту надясно, той мигаше всяка секунда, ахкаше и пъшкаше с всички сили. “Ко е тва бе, ко е тва бе” не питаше да разпитва той. Същия въпрос имаха Стиив и Нико, и накрая Дейв събра смелост да им обясни.
- Абе пичове, тва е … много кофти ситуация да ви кажа, честно...
- Карай направо, стига си го извивал, кво е тва място – викнаха тримата в един глас.
- Е щом настоявате - това е ... адът– обобщи Дейв и разпери ръце.
Четиримата бяха въведени през порта с размерите на планина във вътрешността, спускаха се сякаш цели часове и накрая ги оставиха в една зала чиито край изобщо не се виждаше. След няколко часа ужасено мълчаливо чакане към тях се приближи висок мъж в черни доспехи добре понаквасен с кръв. Той не носеше шлем за разлика от другите обитатели на крепостта, което позволяваше добре да се види гарвановата му коса и странно скосените, дълбоко поставени черни очи.
Стиив изпита доста неприятно чувство и ясно желание да побегне, когато погледът на високия спря върху него. Непознатия кимна и по някаква напълно необяснима причина и четиримата заговориха един през друг сякаш цял живот бяха чакали тази възможност. Приказваха, приказваха, приказваха ...
Чернокосият, обаче, явно се оправяше с разбирането на речите на целия хор, защото слушаше внимателно техните пълни автобиографии, кой накъде и защо е тръгнал. Изведнъж той вдигна ръка и в залата настъпи конфузна тишина.
След това той изчезна, но много скоро се върна. Повика ги с ръка и те тръгнаха по някакви други коридори. Вървяха още неизвестно колко дълго време докато не приближиха широко отворена желязна порта, от която лъхаше страшна топлина, миришеше на огън и още кой знае каква гадост.
Щом влязоха се озоваха в нещо като японска градина с езерца и водопадчета, само дето там вместо вода се точеше съвсем истинска лава. Тя лениво пълзеше насам натам, минаваше под мостчета, слизаше по стените а сред цялата тази еуфория, на голямо черно кресло седеше млад русоляв красавец с пронизващи сини очи. Той беше облечен много контешки, преметнал крак въз крак и ги гледаше с голямо любопитство.
Странното е, че в този момент Дейв, който основателно подозираше кой е пред него едва не намокри гащите. Той очакваше всичко – страшен великан, някакво чудовище, но само не и русоляв красавец. Не за друго, а просто от болезнен жизнен опит знаеше, че всички русоляви красавци, винаги се оказват жестоки, гадни и подли типове. Без изключения. Той се огледа безпомощно, но единственото който получи бе един смразяващ поглед от чернокосия.
Контето изобщо не попита нищо, той седеше небрежно отпуснат на стола си и упорито мълчеше. В същото време Стиив добре усещаше как губи контрол върху собственото си тяло, мозъка си и мислите си. Стоеше, виждаше и чуваше, но с това приключваше участието му в играта.
След като постърчаха там известно време ги отведоха в малка стая с четири нара, и те без да задават повече въпроси се натъркаляха кой където намери и моментално заспаха от умора.
Когато се събудиха не можаха да установят кое време от денонощието е. Тук цареше вечен мрак. Скупчиха се на едно място и се оглеждаха уплашено. Вратата скръцна и вътре влязоха две ниски гърбави същества, напълно плешиви със смешни като футболна топка глави, големи мътно зелени очи и огромни стърчащи от кривите им устни зъбища. Съществата носеха по една голяма табла пълна с храна а появата им предизвика пълно недоумение. Те поставиха таблите и щом излязоха и вратата се затвори зад гърбовете им Брус не издържа, метна се върху Дейв и ревна:
- Какви са тия изроди, какво става тук!
Следващите часове Дейв се опитваше да обясни кой кой е в тази “игра” и от къде цялата работа е започнала. Той отчаяно се опитваше да си спомни най-различни детайли от четените доста отдавна книжки. Въпреки пропуските, разказът му се оказа доста поучителен и групата най-накрая придоби някаква представа къде се намира.
Беседата бе прекъсната от влизането на високия от предния ден. Той ги огледа оценително с отвратителният си поглед и изрече кратко, ясно и високо:
- Ще свирите днес.
След което без повече обяснение тръшна вратата. Кръвта на Стиив изстина. Тук нямаше кьораво електричество. Ще подрънкват на струните ей така за камуфлаж ...
- Май няма да живеем дълго – измърмори той.
- Ааа- обади се Нико сякаш прочел мислите му – абе аз, взех че, и аз не знам що сложих един акумулатор в буса. Малък. Викам такова – па мое и да потрябва. Че ударим една-две песни.
Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на тримата. Стиив скочи на крака и излетя от стаята като тапа. Отпред чинно стояха двете гърбави същества. Стиив се зае бурно да ръкомаха и да им обяснява, че трябва да се види с високия, чернокос, отвратително гледащ тип, но дребните го гледаха злобно с мътните си очички и явно нищо не отбираха. Накрая се сети да повика Дейв.
- Кажи им на тия изроди да повикат оня, не го знам как се казва!
- Саурон – размаха по тях юмрук Дейв- Саурон бе говеда! Саурон! Гортхаур ако щете ... ходете бе, доведете го, не чувате ли?
Тактиката на Дейв подейства и тъй наречения Саурон скоро дойде. Стиив му обясни, че нещата, които им трябват се намират в колата и буса. Без тях свирня няма да има. Онзи много бързо схвана проблема и колективно тръгнаха по поредния безкраен коридор. Вървяха, вървяха, вървяха докато не влязоха в поредната огромна зала, но тази съвсем не беше празна. Вътре бе пълно с най-различни, невероятни по форма и вид машини, които чукаха, тракаха, въртяха се колела, размахваха се махала, на всички страни се върдаляха купчини чертежи. По средата на залата бяха паркирани техните возила.
Групата започна да измъква отвътре техниката, когато Брус потупа Стиив по рамото и каза:
- Банда, предлагам да забием “The number of the beast” а? Съвсем за тоя случай, кво ша кажете?
Останалите одобрително кимнаха с глава.
|
Angband-ishi Gru Golnauk
