|
Автор: Есвет
В тъмната зала бе прохладно и сухо. Сухо до такава степен, че във въздуха който вдишваше, той чувстваше прахта. Но нямаше прах, той бе направил всичко за да я премахне. Просто въздухът бе толкова сух, че дереше гърлото му.
Беше много жаден. За миг, после желанието изчезна. Той тръсна глава, опитвайки се да изгони досадните мисли. Но не стана. Това проклето тяло все по-настойчиво обявяваше своите потребности.
Не, той все още можеше да промени вида си. Честно казано, това бе недостъпно за Владетеля. Но да излезе окончателно от плътта, да придобие нормалният си ефирен вид той не бе в състояние. Чувството за загуба се забиваше като гореща игла в сърцето и му пречеше се съсредоточи.
Саурон стисна с ръка подлакътника на трона. Посипаха се парченца камък. Но облекчение не последва. Той можеше да се превърне във вълк. Да, това го спасяваше, като сменяше душевната болка на разумното същество с всепоглъщащия глад на хищника, и понякога той си позволяваше тази слабост. И тогава като сив метеор той се понасяше надолу по широката стълба, викаше глутницата си, ловуваше с вълците, играеше с тях и след това, изтощен, се връщаше в кулата си. Умората му носеше успокоение. Но сега той очакваше пратеника и не можеше да побегне към гората.
Имаше много работа и това го радваше. Сурон бе доста доволен, че Владетелят го изпрати по-далеч от Ангбанд. Там волята на могъщия Мрачен Вала смачкваше всякакви желания и идеи. Саурон, близо до Господаря си се превръщаше в безволева кукла, чувстваща, как собствената му личност се дави в мътния поток на чуждата воля..
Господарят знаеше това. Способностите на своя пръв слуга той ценеше високо. Затова го прати на самия край на своите владения. Толкова далече, че бе принуден да изпраща с вести Турингветил, а не да разговарят както правеха Могъщите – мислено.
Саурон бавно стана, безшумно отиде до прозореца. Острите прозорци на кулата, бяха зазидани по негова заповед, като бяха оставени само тесни ленти, приличащи на бойници. Той много мразеше слънцето. То гореше бледата му кожа, заслепяваше вертикалните му зеници. Навремето Саурон бе избрал облик, позволяваш му да живее удобно в мрака. А когато разбра, че не може да се избави от плътта бе твърде късно.
На фона на ярко синьото небе не се виждаше нито една птица. Само някъде далече-далече и високо, той забеляза кръстообразна фигура.
- И какво искаш? – измърмори тихо – Самия Торондор! На какво дължим тая чест?
Турингветил не се виждаше. Впрочем, сигурно огромния черен прилеп летеше в дълбочината на леса, където имаше повече сянка. Тя също мразеше слънцето.
Някой страхливо задраска зад вратата. Саурон се обърна без да бърза. Той чуваше сумтенето и треперенето на пришелеца, надушваше миризмата. Гадната, миризма на оркския страх. Явно бе дошъл ръководителя на отряда, прибрал се преди часове в Тол- ин-Гаурхот.
- Е – високо каза Саурон, поощрявайки орка да влезе. Той с подгъващи се крака се шмугна вътре и замря на място. Чуваше се как тракат зъбите му.
- Какво има? – раздразнено пита Господарят. Той не можеше да разбере защо толкова плашеше орките и хората. Елфите, които от време на време попадаха при него поне не губеха съзнание от ужас, а просто бледнееха и трепереха.
- Т-там в гората, б-броди, в б-бяло – започна да заеква оркът, потейки се и избягвайки погледа на Саурон.
Майа дълбоко въздъхна, приближи се до орка, стараейки се да не вдишва миризмата на месо, мръсни кожи и панически страх. Той вдигна ръката си в черна ръкавица, с два пръста повдигна брадичката му и внимателно се вгледа в жълтите, полубезумни очи.
Оркът изхлипа и седна на пода. Саурон гнусливо тръсна ръката си. Той бе видял каквото му трябваше. В куция мозък на тази твар се намираха смътните спомени на тъмната гора, удари с меч, хрустене на кости, миризма на кръв, и като връх на това – необикновено яркият за този сумрачен мозък образ на бяла, почни светеща фигурка.
Елф. Жена.
За тези две години, през които Саурон обитаваше Тол-ин-Гаурхот, той бе имал много малко гости. Нито елфи, нито хора идваха в тия краища. Рядко се намираха разни бродяги без род и племе, които той разпитваше а после убиваше. Не му бяха интересни.
Два пъти орките му носеха елфи. Единият умря почти веднага от раните си. Другият бе жив и здрав, но упорито мълчеше и се съпротивляваше на опитите да се проникне в мислите му като постепенно гаснеше. Саурон нямаше време да се разправя с непокорни пленници. Този беше доста добър поет, но се оказа, че нищо не знае за военните планове на пълководците си и бе даден на вълчата глутница. Но интересът на Господаря на кулата към елфите се запази. Още повече самотна жена в неговата гора?
Той отново погледна към небето. Турингветил скоро ще дойде. А впрочем...
Оркът дойде на себе си още след първия удар.
- Събери един отряд. Веднага. Жената да ми се достави невредима.
Оркът се понесе надолу, невероятно щастлив, че си е тръгнал от срещата с повелителя жив.
* * *
Сурон чувстваше нетърпение. Той знаеше, че орките вече са изловили бегълката. Майа с остър интерес чакаше кога ще му докарат пленничката. Какво прави самотна жена в гората до Вълчия остров? Това беше толкова неясно, а Саурон, някого наричан Артано Аурендил , който умееше да съзира същността на нещата, не понасяше неясното и необяснимото.
Саурон го наричаха елфите. Наричаха го и Гортхаур и най-вероятно, с още десетки други, не по-малко мили имена. Беше му все едно. Той знаеше цената на думите и имената, затова се отрече от предишното си име, когато постъпи на служба при Мрачния Вала. Ново име той не си избра а използваше елфийските, намирайки в това своеобразно удоволствие.
Чувайки стъпки по стълбите той рязко се обърна към вратите. Не, това не бяха орки – звукът бе тих и грапав. В залата влезе жена в широка черна дреха, с бяла кожа, с златисти очи и пищна врана грива.
- Турингветил, - я приветства той.
- Господарю, - отговори тя с нисък, хриптящ глас, една отваряйки бледните си устни. После се наведе почти до самия под, превърна се в огромно мастилено петно. Приближи се – разтичайки се и преливайки, блестейки с плаща си, застана съвсем плътно, отхвърли главата си назад сякаш за целувка и втренчи във взора на Саурон огромните си златни очи.
Преди да се потопи в разтопеното злато на мислите й, той си представи как биха изглеждали преди: Турингветил приличаше на крило на буря – кълба от аметистов дим със златни мълнии отвътре, а той самият бе ярко син и кафяв смерч, и те се въртяха в омагьосващ танц – така изглеждаше някога разговорът на два могъщи духа. Тежка мъка заля душата му, и спасявайки се от черното чувство, той скочи във водовъртежа на разума на вампира, търсейки там посланието изпратено му от Мрачния Вала.
* * *
Орките на един дъх пренесоха Менелвен по стълбата, задъхващи се и много уплашени. Жената трепереше като лист. Току що бе дошла в съзнание в това здание и не осъзнаваше къде са я довели.
Главатарят на орките я постави на крака и мълчаливо я бутна в мрачната зала. Последва силен тропот на крака: те стремглаво бягаха надолу по стълбата. Менелвен пое дъх и се огледа. Залата бе огромна. Тънките като остриета лъчи на залязващото слънце пронизваха сумрачния въздух. Цареше гробна тишина, сякаш всеки появил се звук щеше да полети към високия свод и да се разпадне с грохота на падаш водопад. В мъглата на другия край личеше силуета на голям каменен трон.
И тогава Менелвен ги видя. Двамата стояха неподвижно, сякаш омагьосани. Той висок, силен с царствена осанка. Тя – едва достигаща до раменете му, чуплива и лека – изпъната, отхвърлила глава назад, ръцете и висяха безжизнено край тялото. Той я държеше за раменете, склонен над лицето й бе впил погледа си в очите си, сякаш се опитваше да погълне в себе си цялата й душа.
Менелвен се изплаши. Алените спици на залеза гаснеха, а тези двамата стояха все така, в тази поза без да помръднат, без да дишат. Елфката се обърна и тихо изстена, краката й бяха силно отекли. Звукът на гласът и премина през цялата зала сякаш се сипеше пясък. Неподвижната двойка потръпна, той отпусна плещите й, тя се олюля, разтри с длани слепоочията си и тръсна глава. Високият докосна челото си в върха на пръстите, неразбиращо се огледа: Менелвен изстина, чувствайки изведнъж ледения му поглед на тялото си.
- Господарю? – дрезгавият глас на жената запълни залата – Господарю какво е това??
- Засега не знам Крилата – бавно отговори високият.
Менелвен се вцепени. Този глас. Този глас бе нисък и мощен, толкова мощен, че напълни цялата зала със грохота на земетресение. Никога преди тя не бе чувала нищо подобно.
Менелвен бе родена в Тирион, но още като дете бе напуснала Благословената земя. По чудо оцеляла в ледовете, тя живя сред синдари и нолдори. Те бяха малка, сплотена група, но когато нещата ставаха все по-зле те тръгнаха съм Нарготронд, под закрилата на Финрода. Но никога, нито в Аман, нито в Белерианд Менелвен не бе чувала такава сила в глас, произнасящ разбираеми за нея думи. Тя помнеше беседите на Ауле и Ямана, изпълнени с величие, техните гласове като пълноводни реки, галещи слуха и радващи душата. А тук – гласът на съществото в черно, удряше отгоре, мачкаше с прекалената си мощ. Залата глътна остатъците от ехото, но думите му още се блъскаха в главата и, причинявайки остра болка.
* * *
- Какво и е? – удивено прошепна Турингветил, виждайки как малката фигурка в бяла рокля се тресе, омеква и безсилно пада на пода..
- Да не мислиш, че разбирам нещо от чувствата им – с раздразнение отговори майа, приближавайки се към падналата и замряла, стиснала ушите си в ръце жена. Той я вдигна като перце, леко я изтръска и приближи лицето й към своето.
* * *
Менелвен не отвори очи, чувствайки смъртоносната хватка на раменете си. Тя не знаеше, че е замряла в ръцете на черния точно така както преди малко бе застанала другата жена. Вълни студена и плашеща сила я заливаха с всеки удар на сърцето й. Искаше да се превърне в камък да не усеща повече ледените пръсти, ледени даже през кожата на ръкавицата. Предпочиташе дори да чуе пак онзи страшен глас, само да не виси така, в черното безвремие, под изпитателния взор плъзгащ се по лицето й.
* * *
Саурон не разбираше. Жената висеше безволево в ръцете му, стиснала очи, едва дишаща и без да мърда, нито един мускул не трепваше в малкото тяло. Майа дори се разтревожи, да не е повреди разсъдъка на пленницата. Но с какво?
Турингветил се приближи безшумно, застана близко зад него. Само тя, единствена в света, можеше за застава зад гърба му. Или да му гледа в очите и да му говори като с равен. Само на нея, Духът на нощта, Саурон позволяваше това.
- Жива ли е? – с тих, като дихание глас попита тя.
* * *
"Жива ли е?"- грапавият глас проникна в замъгленото съзнание на Менелвен. Тя потръпна и отвори очи. Ужас, леден, прозрачен, ужас заля душата й. Тя гледаше в искрящи жълто-зелени очи с вертикални зеници. Тя виждаше неелфийско, нечовешко, твърде правилно лице с тънки черти, изискана форма на ноздрите, извити вежди, устни застинали в полуустмивка. Тя гледаше и виждаше огньовете в очите на този, който я държеше. Това прекрасно и странно лице привличаше, тревожеше сърцето, то от ярките очи се протягаха като пипалца, лепкави, извиващи се сенки. И тя гледаше, без са има сила да откъсне погледа си, почти губейки съзнание от съчетанието на омерзение и възторг. И гледаше, гледаше ...
После в мислите й проникнаха смътни образи и думи. Тази кула, тази вода. И тя разбра къде се намира: Тол-ин-Гаурхот.
- Гортхаур! – тя помръдна безкръвните си устни, хвърляйки името в лицето му. И щом осъзна къде е и какво става с нея, като спасителен пояс се появи един спомен – за една целувка на лунната поляна и почувства как гори сребърният пръстен на ръката й.
* * *
Саурон четеше мислите на момичето като свитъци със стихове. Той харесваше стройния ред на разума й, точните редове на мислите и цветните вихрушки на чувствата й. Тя беше Нолдор, и всички образи в главата й носеха печатът на високата хармония, и бяха съвсем по вкуса на Черния Майа. Той обичаше реда и хармонията.
Той прелистваше живота й като книга с картинки. Пропусна образите от Валинор, които познаваше и не искаше да гледа повече. Затова пък внимателно разгледа клането и ледовете, удивен от упоритата борба на всички, които са били с нея. След това -Белерианд, редове от сменящи се картини с изключителна чистота и яркост.
- Гортхаур! – викна тя и образите се разбъркаха. И той видя себе си, отразен в чуждия разум. Беше толкова учуден, че за малко не отпусна ръце. Каква бъркотия, какъв страх, отвращения, възхищение, неразбиране ...
След това, тя отново се събуди. Появи се гора, потопена в лунна светлина, някой който я прегръща, картината на нежна целувка се наслои върху образа на Саурон четящ мислите на Турингветил, и блесна бялата рокля на елфката. Саурон мислено вдигна рамене. Той мразеше неразборията. Чудейки се, какво още да види в тази отворена душа, той се замисли за секунда. После, като не реши нищо, последва обърканата мисъл на пленницата, наведе се още по-надолу и докосна с устните си нейните устни.
* * *
Менелвен не разбра какво става. Пипалцата на сенките се отдръпнаха освобождавайки разума й, и тя се осъзна притисната към гърдите на Гортхаур, а на устата и гореше неочаквана целувка.
Сякаш я прониза нажежен железен кол. Тя се задърпа, разбра, че не й достигат сили да се откъсне от него, и в сляп, безразсъден ужас започна да се гърчи в ръцете на черния.
Хватката на страшното създание неочаквано отслабна, Менелвен се олюля и притискайки лявата си длан към горящите си устни, с дясната със всички сила удари Гортхаур по лицето.
След това осъзнавайки, какво е направила, с подкосяващи се крака тя запристъпва назад към вратата..
* * *
Саурон се стресна – така бясно се дърпаше пленницата, че той разтвори длани не желаейки да държи тази топка от страх и ярост до себе си. А след секунда, потресен, стоеше и бавно вдигаше ръката си към ударената буза.
Саурон гледаше изкривеното от страх лице, не разбирайки, защо собствените й мисли, въплътени в живота и внушаваха такова отвращение. Следата на бузата му гореше и напомняше за себе си. Майа изведнъж осъзна, че никой до сега не бе посмял да вдигне ръка срещу него. Никой! Хладната душа на Саурон остана спокойна, но тялото гръмко роптаеше. Тялото помнеше вкуса на целувката и болката на удара, трепетът на девойката и студът на ръцете й. Майа потрепна, чувствайки как от мрачните, непознати дори за него дълбини на душата му се вдига вълна от яростен гняв и ненавист към тази малка сияеща дъщеря на Светлината. Разумът се противеше вяло, напомняйки, че всъщност това няма значение, но безполезно. Горещата вълна на досега неизвестни чувства заляха остатъците от благоразумието му.
- Дай я насам! – прошепна той, и самата Турингветил прикри лицето с плаща си спасявайки се от погледа очите му – Дай ми я Крилата!
* * *
Менелвен бе със сила блъсната напред, прелетя цялото разстояние и падна в ръцете на Гортхаур. Този път пипалата директно разкъсаха нейните мисли, прониквайки в най-дълбокото и съкровено. Тя започна да вика, без да чува собствения си глас. После бе изхвърлена обратно в ръцете на жената.
* * *
Саурон чувстваше, както яростните вълни се успокояват, скриват се някъде в черното кипящо езеро. Необикновената сила на чувствата го разтревожи, но не му бе неприятно. Той разбираше, че е направил още една крачка към превръщането си от майа в някакво друго, ново същество.
- Господарю? Трябва ли ти още? – гласът на Турингветил се посипа от тавана като хиляди ледени топчета. Саурон учудено погледна златните очи на вампира и видя там ураган от същите чувства, които бе изпитал преди малко. Сякаш гледаше в огледало.
- Твоя е- отгатна той желанието й- прави я каквото искаш.
Ghulb! Gazat brus nul agh kraibagum
|
Турингветил
