Ссксоро очаквайте вссичко наведнъж( не припадайте кат дойде този път..)
----------------------------------------------------------------------------------------------------

5. Камъкът на Илне

Шумът на морето събуди Афадон. Той дълго лежа с отворени очи, вперил поглед в небето отрупано със звезди. “Сън ли бе всичко това? Какво се бе случило всъщност? Видение от далечен свят ли беше непознатият, който видях, песента, която чух...”
- Прекрасни са звездите и на този свят. - глас, по-прекрасен от звън на медни камбани прекъсна мислите на младежа.- И изгревът и залезът. Не го дочаках отдавна, преди неизброими години. - странникът погледна с копнеж нощното небе.
Афадон се бе надигнал и сега седеше учуден и запленен от думите на непознатия срещу него. Единственото, което се отрони от неговата уста бе едно глухо: “Да...”
След минути дълги като дни, младият разказвач се опомни и запита странника:
- От къде идваш? Как се казваш? Не приличаш на нито един човек, който съм виждал..
- Защото не съм един от вас.. - той спря думите си, сякаш се колебаеше.. - Идвам от далечен свят. Много названия има там нашата раса.. Хората ни наричаха елфи. Първородни. На нас бе отредена преди много отминали епохи Средната земя. Сега тя е разделена и от онова, така бленувано място, което сам зърнах за кратко, не е останало и помен. - гласът на елфа затихна, припомняйки си болезнени спомени от отдавнашен живот.
Афадон стоеше безмълвно и очакваше това митично същество да продължи своя разказ. Цял се тресеше от вълнение. Сякаш сънищата му оживяваха, приемаха плът и форма.. Но за негово съжаление събеседникът му замлъкна и остана с поглед в красивото небе..
На сутринта двамата разговаряха дълго. Разказвачът искаше да научи всичко, което елфът, това благородно и прекрасно същество, пожелаеше да му каже. Но сред описания за приказно красиви места и светове се криеше хилядолетна мъка и разкаяние, една тъжна история. Докато слушаше разказите, сърцето на Куентаро се изпълваше с жал и мъка. Тъжна бе историята на това изгубено същество. Много отдавна, в началото на света, той бе възжелал велика слава и власт. Бе сътворил прекрасни неща, невиждани дори и от Властелините на Арда. Но заради любовта си към своите творения извършил много ужасни дела, бил осъден и прокълнат навеки. Дълго време душата му била в плен, но след Втората песен отново бил свободен. Не била обаче тази свобода истинска. Той бил обречен вечно да се скита и да търси своето, отнето и изгубено съкровище, станало днес символ на раздялата на трите свята.
Феанор бе името на спътника на Афадон. Те заедно поеха по пътя на неизвестното, в търсене на изгубеното. Сега имаха ясна цел и се стремяха час по-скоро да я достигнат, защото знаеха каква ще е наградата. Един разпокъсан свят щеше да се събере след дълга раздяла - хора, елфи, джуджета, хобити, всички те щяха да са отново заедно и може би този път нямаше да сгрешат като преди.
Двамата поеха по своя път. Сега трябваше да продължат на югозапад. Тази посока показаха звездите на Афадон в съня му.
Докато можеха вървяха по брега или близо до него. Силен бе копнежа на Феанор по морето. Сякаш, докато чуваше песента на морските птици и разливащите се по скалите и пясъка вълни, се чувстваше по-спокоен. Но скоро се наложи да оставят и морето зад гърба си. Време беше отново да се завърнат към обитаваните места, където сега се водеше война. На няколко пъти ги нападаха и бандити. За щастие един спътник елф, умеещ да борави с меч се оказа спасението на Афадон. Досега дори не се бе замислял колко е опасно да се пътува в това размирно време.
- Куентаро, време е да се научиш да се биеш. Смятам, че ще ти е нужно. Не винаги ще мога да те защитавам. - Феанор подаде на Афадон един меч.
- Прав си. - въздъхна младежа. Не обичаше оръжията, битките, кръвопролитията, но осъзнаваше, че, ако иска да оцелее, трябва да се научи. Колкото и трудно да изглеждаше из началото това начинание, с времето той бързо напредваше и само след седмица умееше да се бие.
Зимата отмина бързо покрай двамата пътници. Изминали стотици левги, те приближаваха все повече до нови, непознати, странни земи. Тук мир цареше навсякъде, хората говореха друг език, имаха друга култура. Древните неща се помнеха повече отколкото къде и да е било другаде из Илне.
Докато прекосяваха една малка планина Афадон се заслуша в песента на птиците..:
- Тук дори и птиците пеят по-различно, по-сладко отколкото в родният ми край. Усещане за свобода, за древност... Спомени се носят във въздуха навред с аромата на прекрасните разцъфтели златни и бели, нежни цветя.
- Мисля, че сме много близо да това, което търсим.. - елфът обходи с копнеещ поглед цялата местност. Сиянието в очите му гореше по-ясно отвсякога. - Много близо... – повтори той тихо, сякаш на самия себе си.
Последните дни от пътешествието Афадон започна да се замисля.. Ако това, което търсеха, наистина бе безценният камък, Силмарил, както го наричаше странникът, какво щяха да сторят след като го намерят? Нима копнежът, алчността, породени у сърцето на спътника му от красотата на тази скъпоценност, наистина бяха отдавна удавени във хилядолетна мъка и разкаяние, или щяха отново да се разгорят?
Вървяха през мрачна и задушна гора. Тук птици почти не пееха. Времето бе спряло преди много години. Само от време на време из храстите около забравени пътеки се раздвижваха зайци или други дребни горски обитатели. Старо бе всичко тук, много старо. Сякаш от претворяването на световете не бе докоснато от човешка ръка. Из това странно място усещането за нещо древно, важно, забравено, все по-силно се усилваше в сърцето на Афадон. И двамата пътници се оглеждаха безмълвно и се маеха на девствената красота, която природата създаваше. Макар и мрачна, гората бе изпълнена с много живот. Дърветата се издигаха високо нагоре в синевата, малки пъстри цветчета цъфтяха край корените им, мека зелена трева покриваше земята.
Изведнъж пред тях изникна черна скала.. Висока, могъща, неразрушима. Висока се издигаше, а в основата й зееше тъмна дупка. През черният процеп се изцеждаше тънка струя светлина, невиждана досега от човешки очи, обагрена във всички цветове - така ясни, така чисти...
Феанор веднага позна сиянието на Силмарила. Той бе скрит, поставен тук от Властелините, на това място, запазило древността. Миг по-късно двамата пътници се затичаха към входа на пещерата. Толкова силно желаеха да видят от близо, да докоснат светлината, красотата на Началото...
Афадон трепереше от вълнение. Не бе и очаквал да зърне нещо така красиво, не бе и мечтал, че ще се докосне до всичко изгубено, до това, което цял живот се пита какво е.. Неясни мисли се преплитаха в главата му, мрак закриваше взора му.. И изведнъж пред очите му се разкри божествена гледка. Защото като сътворен от богове или велики същества изглеждаше скъпоценният камък. Хиляди ясни, чисти светлини се преливаха и пречупваха през блестящата му гладка повърхност. В този момент Куентаро разбра колко беден е човешкият език, за да опише тази древна прелест.
Онемели, Афадон и Феанор стояха пред съкровището, гледаха го, дивяха му се.....
Вик от дълбините на пещерата извади и двамата от транса, в който бяха изпаднали. Бавно към тях се приближаваше тъмна фигура:
- Оставете съкровището на боговете, то не ви принадлежи. - макар плътен и решителен, гласът звучеше детски.
- Силмарилът е мой!- с променен глас отвърна Феанор.- Аз го сътворих, мое дело е! Не принадлежи на Валарите! Колкото и силно да го желаеха, той не стана техен.- Афадон погледна учудено своя спътник. Нима бе забравил всички причинени от него мъки и страдания, нима напразно го уверяваше, че вече никога няма да е същият Феанор като в предишния живот?
- Той бе оставен тук, за да влива мощ в недрата на този свят. – продължи решително гласът от мрака. - Аз съм неговата пазителка! Напуснете пещерата или ще останете тук завинаги!
- Не! Дойдохме, за да вземем този камък и без него няма да напуснем. - Феанор извади меча от ножницата.
- Почакай.. Нека поговорим.. – Афадон успя само това да промълви преди Феанор да го изблъска зад себе си и да започне битка с Пазителката.
Искри светлина проблясваха в мрака редом със светлината на Силмарила. Битката сякаш се проточи с часове. Накрая противникът на елфа изведнъж изчезна. Двамата мъже останаха смаяни, загледани в празното пространство....
Мигновен шум и Афадон беше изчезнал.
- Хвърли оръжието си или приятелят ти ще умре. - заповеднически глас се чу от дъното на пещерата.
- Ами ако не се подчиня? - огнените очи на Феанор проблеснаха в мрака. - Ако избера да взема Силмарила, какво ще сториш? Нима ще можеш да ме спреш? Или си мислиш, че ще се втурна да спасявам този човек? Убивах от собствените си събратя, за да си върна своето, защо да не пожертвам и един човек сега? - Безразличен и решен кънтеше гласът Феаноров в недрата на планината от черен камък, огрети от светлината на древността.
Разказвачът се отпусна в студената прегръдка на Пазителката.. Вече нямаше смисъл да се съпротивлява, той бе предаден. Алчността не умира лесно, особено пред вида на този безценен камък. Така щеше да свърши търсенето на живота му, с поглед спрял се на красивата светлина...
Оглушителен шум разтърси всичко. От мрака в дълбините на планината се издигна могъща светла фигура.
- Достатъчно. - дълбокият и плътен глас се разнесе като земен тръс под краката на Афадон. - Ванвен, ти изпълни своята задача. Вече няма нужда да пазиш това, което ти повелихме.
Пазителката пусна Куентаро и, хвърляйки своя меч настрана, коленичи пред светлия силует.
Феанор също захвърли своето оръжие. Но вместо да се поклони пред един от Властелините, се приближи до Силмарила и го взе.
- Ще продължа търсенето и ще събера в името на всички светове тези камъни, които станаха символ на разединението на моите събратя и причиниха толкова страдания. - елфът сведе глава в жест на преклонение пред Валара.
- Зная, че ще го сториш. Такава е твоята съдба, която сам избра преди време. Но няма да търсиш сам. Опасен ще е пътят ти, Феанор, син на Финве. Твои спътници ще бъдат тези две достойни човешки същества. А сега върви, не губи време, защото Мракът не дреме и също търси. - светлата фигура бавно се стопи и изчезна в мрака.
Тримата спътници по неволя, застанали на изхода на пещерата, гледаха как огненото слънце бавно се скрива зад хоризонта и запалва върховете на дърветата. Същинското пътешествие едва сега започваше.


6. Пътуване през Празнотата

Сутешният хлад събуди Афадон. Този път сънят му не бе приятен и той седеше с натегнало сърце, загледан в празнотата. Недалеч от мястото, което бяха избрали за почивка, близо до езерото беше застанала Ванвен. “Какво бе това момиче? Как се беше случило да попадне при Силмарила и сами Властелините на световете да я изберат да го пази?”... Той не знаеше, но искаше много силно да разбере. Стана и се приближи до нея. Тя го погледна злобно, сякаш й бе враг. После извърна поглед към тъмната вода на езерото.
- Какво искаш?- грубо запита момичето.
- Аз... Просто искам да науча нещо повече за теб...
- Не ти трябва да знаеш. - тя се изправи и се отдалечи към гората.
Афадон остана загледан в малките вълнички, които раздвижваха кристалната вода. Какво щеше да прави отсега нататък? Бе намерил туй, що учителят му каза, че трябва да търси.. Идрел... Той беше мъдър, знаеше винаги отговорите на въпросите, които му задаваше. Защо ли нямаше и сега някой, който да отговаря? Защо единствено съмнение и несигурност бяха останали в душата му? Що за спътници му бе избрала съдбата? Кой може да каже?..
Недалеч от тази изгубила пътя душа, друга, още по-самотна и изгубена, седеше и гадаеше какво ли я очаква. Ванвен, Изгубената. С право я нарече така Властелинът. Отдавна, преди много години тя бе напуснала дома и семейството си. Ако тези неща изобщо можеха да се нарекат дом и семейство. С дни се бе скитала из гората, докато накрая светлината на Силмарила не я доведе до пещерата.. Там бе срещнала своята съдба, бе получила задачата си. Но нима това е целият й живот? Сега вече нямаше какво да прави, нямаше мисия, смисъл в живота. Нима един камък бе всичко за нея досега? Колко време е изгубила... Какво щеше да прави сега...
Само Феанор, най-сетне намерил капчица спокойствие и мир, спеше. Спеше и сънуваше, виждаше картини от забравени спомени, които не можеше да върне.
През новия ден се отправиха обратно към морето. Там трябваше да открият новия си път. Вървяха, и тримата в редица. Всеки навел унило глава, потънал в дълбоки размишления.
Афадон отново си припомняше благото лице на учителя си. Феанор мислеше за погубените си мечти, а Ванвен се опитваше да открие някъде из спомените смисъла на живота....
Дълго вървяха без да обелят нито дума. Никой не знаеше какво да каже.
Времето се процеждаше бавно. Смрачи се. Сиви облаци закриха слънцето и плъзнаха бавно по цялото небе. Задаваше се буря. Студен източен вятър задуха. Пътниците побързаха да открият място, където да се подслонят. Малко преди едрите капки да започнат да се разбиват с яростна сила в земята, Афадон, Феанор и Ванвен достигнаха едно малко селище. Там успяха да намерят гостилница, в която да се скрият . Мястото бе топло, сухо и уютно. Нямаше много посетители, все още бе началото на пролетта. Разказвачът дълго време разговаря със собственика. След около четвърт час се върна при спътниците си, седнали на една маса в ъгъла на стаята.
- Господинът се съгласи да ни приюти за тази нощ. Не отказа и да разказвам на посетителите тази вечер. Но дълго се наложи да го увещавам, че сме почтени люде. Изглежда в последно време около войната човек не може да има вяра на всеки. - Афадон искрено съжаляваше, че хората воюват. “Какъв е смисълът? Защо просто не си живеят мирно?.. “
- Няма за какво да съжаляваш, младежо. - Феанор сякаш прочете мислите на разказвача. - Всичко, което се случва, просто следва естествения ход на нещата. Хора, елфи, джуджета.. Всяка раса, всяко същество се бори за своето, за своите интереси. В това отношение няма съвършени- нито хора, нито елфи.. - елфът въздъхна тежко и отново отправи поглед към една точка, някъде в празнотата.
Бурята бе силна. Продължи целия ден и почти цялата нощ. Много пътници потърсиха подслон в тази малка селска гостилница.
Утрото изгря ясно и прохладно. Тримата поеха отново по своя път. Всичко навън бе чисто, свежо.. Дъждът бе измил света от всички негови беди и мъки, следите от войната бяха заличени. Бодростта на деня, на природата, се предаде и на пътниците. Почти през целия ден Феанор пееше прекрасните и тъжни елфически песни. Афадон се опитваше да разгадае значението на думите, но не успяваше. Труден, най-красив и мелодичен бе елфическият език.. А песните.. Достататъчно беше само човек да се вслуша в тях и хиляди чудни картини изплуваха в съзнанието му.
Привечер из въздуха започна да се носи мирисът на море, чуваха се далечните песни на чайките. Афадон разбра, че първият етап от пътуването бе към своя край. Сега наистина не знаеше какво предстои. Накъде щяха да поемат?
На следващия ден, малко преди огнения изгрев, тримата пътешественици достигнаха морския бряг. Ванвен зърна за пръв път стихията на морето. Студени тръпки преминаха през цялото й тяло, докато гледаше величествения син безкрай - толкова непокорен, могъщ и красив.
Продължиха да вървят по пясъчната ивица, докато не достигнаха мястото, където за първи път Афадон бе срещнал Феанор - среща, която младежът никога нямаше да забрави.
Но сега на това място имаше малък сив кей, влизащ навътре в морето. А до кея - бял, чуден кораб бе вдигнал платна, готов да отплава:
- Властелините са ни изпратили кораб, който да ни преведе от другата страна. – Феанор отправи взор към морето. - Времето е хубаво, не трябва да губим нито миг повече, да тръгваме докато вятърът все още изпъва платната.
- Но накъде ще поемем? - Афадон не желаеше да изостави своя свят, макар да мечтаеше да види и останалите два.
- Водите на Улмо ще ни отведат накъдето е нужно. Да побързаме. - елфът стъпи на сивия пристан, а Ванвен го последва плахо. Тя все още гледаше на морето с недоверие и страхопочитание. Само Афадон остана на пясъка. Загледан назад към дома, той въздъхна, каза последно “сбогом” на всичко, което бе познавал и обичал и побърза да настигне спитниците си.
Щом се качиха на кораба, кеят зад тях избледня и се загуби в сива мъгла. Вятърът опъна платната и те се понесоха бавно навътре в открито море. Ванвен гледаше как брегът на тази земя, която някога й бе дом, бавно се губеше зад хоризонта. Питаше се дали някой ден ще се завърне тук, за да изживее своя живот, или ще се изгуби из дълбините на тази непокорна синьо-зелена бездна.
Единствен Феанор не отправи взор назад, за да се сбогува с това място. То не бе негов дом, никога не е било. Той беше просто един гост, обречена на скиталчества душа.
Плаваха дълго из водите на морето. Улмо избираше техния път. Но това не успокояваше Куенатаро, който, с всяка изминала минута, се притесняваше все повече и повече. Чувстваше, че приближават до някаква опасност.
Този ден и времето се развали. От запад небето се смрачи и сиви облаци отново протегнаха грозните си ръце, покривайки цялото небе.
Ванвен целия ден седя в една от малките каюти и трепереше. Тя също имаше усещането, че ще се случи нещо лошо, че се приближават все повече до враждебно място.
Феанор, който забеляза притеснението на останалите, отиде до носа на кораба, където бе Афадон:
- Приближаваме Границата, Празнотата. Там вече ще разчитаме единствено на себе си. Кратък ще бъде пътят ни през това място, но изключително опасен. - мигновен признак на страх премина през лицето на елфа. Той добре знаеше, че прелюдието между световете е най-опасно. Тук от самото Начало се скитаха хиляди ужасни същества, които ни хора, ни елфи или други раси бяха виждали. Сега това празно място извън сътворените неща се бе превърнало в дом на всички тези ужасии, дом на орките, които не се отказаха от това, което са били. Тук властваше Мракът. Макар и победен преди епохи, той отново набираше нова сила.
Водите на морето започнаха да потъмняват, ставаха все по-бурни. Вълните подмятаха белия кораб. Всичко потъна в сив, лепкав мрак. Нищо не се виждаше нито напред, нито назад. Афадон се вкопчи за мачтата и наблюдаваше как водата се плиска по палубата на кораба. През това време Феанор беше слязъл долу, за да види какво прави Ванвен. Забави се преди да се завърне. Водеше със себе си и пребледнялото от страх момиче:
- Трябва задължително да останем тук, не вътре. Ако се разбием някъде, ще се удавим. - елфът се опита да надвика гръмотевиците и тътена на черните морски води. Силен трясък, вода, мрак.. Всичко се изгуби и потъна в Празнотата...


7. Рарден - чуждата земя.

Феанор се събуди целия премръзнал, зарит в моркия пясък. В една си ръка стискаше Силмарила, а в другата все още държеше ръката на Ванвен. Той я бе хванал, за да не се удави, когато корабът се разби в скалите. Близо до него, от дясната му страна лежеше по гръб Афадон. Елфът се изправи и разбуди останалите.
- Трябва да се движим, иначе ще замръзнем. Стигнахме другия бряг. Това е светът на джуджетата и хобитите. Трябва да бъдем внимателни. Не знаем какви заплахи ни чакат.
- Какво се случи, как оцеляхме? - Ванвен се изправи бавно и се хвана за глават - Ужасно боли...
- Да, какво се случи след онзи ужасен трясък?..
- Изправихме се пред гнева на Мрачния владетел, но оцеляхме. Повече не ви трябва да знаете. Засега... - Феанор тръгна нагоре по брега. Часът бе около четири сутринта. Въздухът беше студен, мъгла се стеляше по крайбрежието. Тримата пътници се промъкваха незабелязано напред.
Изгревът беше ясен. Скоро всичко се затопли. Афадон се дивеше на всяка гледка от този нов за него свят. Тук всичко изглеждаше толкова познато, но и така различно. Те се намираха в една малка равнина, а пред тях се стеляха восики планини и множество хълмове, покрити с гори. От край до край се постеляше девствена зелинина. Колко красив го бяха сътворили този свят. Или може би и човешият бе такъв в началото? Куентаро не знаеше. Той бе живял прекалено малко. Идрел му разказа веднъж за това как по-рано всичко е било различно, но дори и старецът не го бе видял със собствените си очи.
Към пладне, изтощени, Ванвен и Афадон седнаха да почиват. Нуждаеха се от сън, храна и вода. Феанор можеше още дълго да продължи, но какъв беше смисълът? Той остави спътниците си заспали под едно дърво и се отправи навътре в гората, за да намери храна.
Мирисът на печено месо събуди прегладниялия Афадон. Все още унесен от съня, той се приближи до огъня и седна.
- Вие хората спите много. - елфът подаде къс месо на младежа.- Вземи.
- Няма ли да я събудим? - учудено запита Куентаро.
- Нека поспи. Има нужда. През целия си живот не е преживяла толкова, колкото за последният месец.
- Отново сънувах. - подхвърли някак си вяло Афадон. - Мисля, че сънувах къде се намира Силмарила. Някъде, в чудна долина, на един камък, закрит от прекрасни разцъфнали цветя, имаше ярка и прекрасна светлина, досущ като неговата - той посочи Силмарила, който бе близо до тях.
Феанор дълго мълча и размишлва.
- Не зная. Може отново да се сблъскаме с препядствия... – той имаше предвид, че е възможно да има още някой пазител на безценният камък. - Още един подобен спътник или враг.. Не зная кое е по-лошият вариант. Прекалено мълчалива е, но трупа страх и съмнение в сърцето си. Това момиче никога не е имало вяра в някого.
- В теб дори и най-доверчивият човек би се усъмнил... - след като каза това Афадон сам се засрами от думите си. Та нали именно благодарение на Феанор сега бяха живи? Ако не беше той, сега нямаше да седи тук и да говори. - Аз.. - но преди да успее да се извини, елфът го прекъсна.
- Предполагам, че поведението ми в пещерата е подсилило чувството на съмнение, което се зароди в теб след разказа ми. Съжалвам за което. Трябваше да спечеля време, докато измисля как да те измъкна от ръцете на Ванвен. Аз наистина се промених и единственото нещо, което желая, е да намеря покой. А това ще се случи, едва когато изпълним мисията си. - Феанор погледна ясното, отрупано със звезди небе. - Сега по-добре върви и ти да почиваш. Утре ще продължим напред.
- Аз ти вярвам... - тихо отвърна Афадон, сякаш на себе си, но елфът го чу.
- Благодаря ти, Куентаро. Имах нужда да чуя това.
На сутринта тримата отново потеглиха заедно, само че този път всичко бе различно. Те си имаха вяра. Дори и Ванвен, това изплашено създание, започваше да вярва на спътниците си. През нощта осъзна, че благодарение на тях е жива. ”Никой досега не беше правил подобен жест за мен, никой..”, мислеше си тя, вървейки по лъкатушещата стара пътека.
Вече втори ден вървяха по земите на този свят, но не бяха срещнали никакви признаци за живот. Нито едно селце, нито една колиба. Може би джуджетата си предпочитаха планините, а хобитите - своите дупки. Но нещото, което не знаеха, беше, че едно малко любопитно същество ги следва откакто те стъпиха на брега на Рарден, чуждата земя.
Малко преди слънцето да залезе тримата пътници достигнаха края на гората. Пред тях се разкри приказна поляна, утрупана с бели цветчета. В центъра на поляната имаше зелена могила, на върха на която растеше чудно дърво - със златен ствол и сребърни листа. Афадон и Ванвен гледаха със смайване пейзажът. Само Феанор не се учуди от гледката.
- Останало е малко от Началото. Имаше необятни гори с дървета като това. Бяха по-високи, по-красиви.. - той поклати глава и продължи - Нека пренощуваме тук. Мястото е приятно.
Вечерта, когато завездите започнаха да се появяват по небето, всички цветя по поляната заблестяха като разпилени късчета сребро.
- Колко е красиво.. - дивеше се Афадон. - Досега очите ми не бяха виждали подобна прелест!
- Щеше да ти хареса да живееш във Валинор. Там може би и до ден днешен всичко, от край до край, е така красиво. Мир, спокойствие, красота.. Вечни приказки и песни. Блаженото кралство. Но очите и душата се уморавят все туй да гледат. Сърцето мечтае за нови, безкрайни земи.. Средната земя, макар и не така прекрасна и величествена, тя заслужаваше да бъде обичана много повече от тази мечта, този задморски блян. - Феанор се загледа в огъня.
Докато другарите седяха, разказваха истории и пееха песни, две малки, искрящи очички ги наблюдаваха. Тези очи принадлежаха на един млад хобит. Той обичаше да пътешества и да си търси приключения. Онзи ден се случи да е около брега, където бяха изхвърлени след корабокрушението Афадон и останалите. Тогава бе решил да ги последва, понеже нивга досега не беше виждал подобни създания. Слушаше с интерес всяка тяхна дума, макар и да не разбираше какво си казват.
На другия ден те изоставиха това прелестното кътче зад гърба си и продължиха по своя път. Макар и с бегла представа те знаеха какво търсят и накъде да вървят - към вътрешността на тази земя.
Вече от няколко дни се лутаха из гори и поля. Изкачваха хълмове, прекосяваха реки, но нямаше и следа от долината, която търсеха.
- Време е за почивка - Феанор огледа изнурените си спътници, които едва крачеха. - Мисля, че и преследвачът ни се умори доста. - той стрелна близките храсти. Загадъчен пламък проблясна в очите му.
- Преследвач?!- учудено възкликнаха Ванвен и Афадон в един глас.
- Да. - усмихна се елфът. - От самото начало върви подир нас. Прекалено рискува за някой от своята раса.
- Каква раса? - Ванвен дори и не подозираше, че този свят е населяват от същества, различни от хората. Бе чула странните имена на народите, но реши, че това е просто поредното им име.
- На хобитите, препдолагам.. - отвърна Афадон. - Само те се славят с ленивост и не толкова смели души... Но...
- Но понякога сред тях се раждат по-смели и “ненормални” хобити, както ги наричат родствениците им. Изглежда си имаме работа с един от тях. - Феанор замълча за миг, след това заговори на неразбираем за останалите език. Малко след това нещо в храсталака се размърда и се появи дребно, рошаво същество, цялото почервеняло - от дългия път или от изненадата. Елфът разговаря за кратко с видимо изплашения хобит и после се обърна към спътниците си.
- Изглежда наречието на тези жизнерадостни дребосъци не се е изменило много през последната епоха. Уважаемият господин Берианд е много учуден от това, че умея, макар и не идеално, да говоря езика му. - Феанор се усмихна. - И така.. Той явно отдавна ни следи. Също така, наблюдателното му око не е пропуснало Силмарила. Според него сме се запътили именно към другия такъв камък. И право предполага. Находчиви същества са. Бери (както каза, че го наричат) знае и къде се намира търсеното от нас нещо.
- А ще се съгласи ли да ни заведе? - попита нетърпеливо Афадон. На лицето му се изписа несдържано очакване.
- Почакай малко младежо, не толкоз припряно. Все още не съм го попитал за това - и той отново се впусна в разговор с хобита. Този път обаче страх разтърси полуръста. Изглежда мисълта Силмарилът да бъде намерен и взет и той да участва във всичко това го ужасяваше. След около десетина минути Феанор поклати глава и заговори - Съмнявам се, че доброволно ще ни окаже помощ. Според него, ако вземем камъка, светът им ще се срине. И не греши изцяло. Силмарилите са заложени в световете като символ на разделението, както и надежда за едно ново събиране. Разбира се, те пазят земите от Врага, но ако за кратко бъдат отнети и занесени на ореченото място, няма да се случи нищо лошо. - той замлъкна и тревожно огледа околността - Но.. Врагът отново е събрал сила и може да се възползва от незащитените места.
- Въпреки всичко ние сме длъжни да съберем и отнесем камъните, нали? - разтревожено запита Афадон - Това е нашата мисия... - той спря своята мисъл, защото едва сега разбра колко трудно и безнадеждно е всичко това.
- Длъжни сме. Аз съм длъжен... Не зная. - елфът въздъхна с тежестта на отминалите епохи. - Безмерно много години вече се скитам из световете в чакане и търсене на знак, който да ми подскаже, че е настъпил моментът, в който световете ще имат възможността отново да се слеят. Ти беше този знак. Сега зная единствено, че трябва да опитаме. Заради теб, заради мен, заради всички, които чувстват празнотата, липсата в сърцата си. Не можем да обречем толкова много живи същества вечно да страдат и търсят нещо изгубено. - Феанор помълча известно време. Всички замълчаха, нямаше какво да кажат. Той бе прав. Не само защото това, което говореше, бе вярно, а най-вече защото го казваше откровено, вярваше го с цялото си същество.

Turn off the light
And murder the dawn!!