Знам, че не ме бива да говоря. Гимли компенсира всичко, което бих искал да кажа, че и отгоре. Нека говори, боботещият му глас ми носи спокойствие и доволство.

Но точно в този миг може би бих искал да кажа нещо, нещо красиво и добро, нещо по-хубаво и от най-съвършената песен, която съм чувал. Но не мога, чувствам го, но не мога да го изрека. Затова просто се усмихвам и отварям сърцето си за всичко – за слънцето, за тревата, за небето, за тези, които са редом до мен. Искам да споделя с тях своята радост, да ги ободря със своята бодрост, да ги даря със своята любов и сила.

Гимли млъкна. Погледнах го и видях лицето му намръщено.
- Какво има братко Гимли?
- Знаеш ли остроухи, от много време се каня да те попитам и все ми засяда на гърлото ...
- Питай Гимли, не се притеснявай.
- Ами, интересно ми е защо реши да дойдеш с нас или пък някой те накара. Питам те не за друго, но любопитството ме яде.
- Да, добър въпрос. И аз бих ти го задал. Но първо трябва да отговоря нали. Ако бях по-умен щях да ти кажа, че го направих за да помогна на светлината и да попреча на мрака - нямаше да излъжа. Но не е само това. Исках да поема този път, усетих, че това е моят път.
- Много поетично братко, но съвсем неясно. Аз знам, че добрия тон не позволява подобни коментари, но въпреки това аз ще си позволя да те помоля да бъдеш по-конкретен.
- Добре – затрудних се, наистина, какво да му кажа, може би, че достатъчно стоях като затворник в Мраколес без да мога да мръдна без позволението на баща си, казах - приеми го така – аз имах искрено желание да тръгна с вас, това беше моя идея.
- Хм ... добре нека бъде така. Аз пък поех този път защото исках да защитя честта на джуджетата в това дело. Още щом пристигнах на съвета знаех, че ще направя, всичко което е по силите ми за да помогна. Всъщност, мисля че тръгнах защото исках. Точно като теб.

Усмихнах се. Вярно е, че избягах от любовта на баща си. Разбирах го – бе загубил двама сина преди мен, но не можех да остана там завинаги. На съвета видях своя шанс – самопредложих се за мисията пред Елронд и честта не позволи на Горския крал да отрече куража на сина си. Постъпих ли нечестно – не знам. Но знам, че стоях там скрит достатъчно. Достатъчно чаках своя миг. Достатъчно дълго време имах за да разбера, че баща ми не ме забелязва, не ме познава а вижда в мен само онова, което е загубил – моите братя. Сега вървя заедно с вятъра, гледам очите на звездите, пия росата на утринта и имам истински приятели. Сега съм свободен а значи щастлив.

Застанал край крепостната стена съм щастлив - въпреки воя на орките, въпреки всичкото зло и мрак из света. Това бе нашия път и ние тръгнахме защото искахме Гимли. И аз и ти.

няма